Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

21

Когато излязохме от стаята, и двамата се преобразихме. От време на време Търсачите, които минаваха по коридорите, си разменяха приглушени реплики при вида ни или ни поглеждаха сепнато, но повечето ни кимаха с уважение или ни се усмихваха многозначително.

Шей махаше с опашка.

— Хубаво е да си част от екипа.

— Все още е малко странно. — Гризнах го по рамото. — Но да, наистина е хубаво.

Гледах как ушите му потрепват, а очите му обхождат коридорите, постоянно нащрек. Беше се приспособил към вълчата си същност с такава лекота. Понякога ми се струваше, че когато го бях срещнала наистина бе вълк единак… просто тогава все още не беше открил вълчата си половина. И колкото и „разговорът“ му с Рен да предизвикваше у мен желание здравата да ги нахапя, държанието им бе толкова типично за двама алфи, че бе почти смешно. Почти.

Тичахме в тръс по коридорите, а ноктите ни дращеха по мраморния под. Когато стигнахме в Тактическата зала на Халдис, заварихме Аника да седи на голямата кръгла маса заедно с Брин, Ансел, Тес и Мейсън, който дъвчеше най-грамадния сандвич, който бях виждала някога.

Щом ни зърна, той го притисна към гърдите си.

— Не дойде в кухнята, така че не очаквай да го споделя с теб.

Преобразих се и се разсмях.

— Не мисля, че точно сега съм в състояние да сложа нещо в уста.

— Чудесно. — Той се ухили, все така оголил зъби. — Умирам от глад, а този сандвич е мой собствен шедьовър.

Ансел се прокашля.

— С малко помощ от Ансел, разбира се. — Мейсън кимна към брат ми.

— И ти ли ще присъстваш на съвещанието? — обърнах се към Ансел.

— Той също ще дойде — обясни Мейсън с пълна уста.

Хвърлих свиреп поглед на Аника.

— Какво е това?

Преди Стрелата да успее да отговори, Тес я изпревари:

— Ще бъде с мен, Кала.

— Ще помагам на Еликсирите с пострадалите. — Обвинителният поглед, който Ансел ми отправи, ме накара да потръпна. — Тъкачите ще изнасят ранените от бойното поле възможно най-бързо. Ще имат нужда от помощници, които не участват в битката.

— Това е чудесно, Ан. — Думите ми го накараха да сведе очи, гневът му — отстъпил място на унижение.

„Страхотно, Кала, няма що!“

Щеше ми се да не бях наранила чувствата му, ала истината бе, че не исках брат ми да припарва до битката. Без вълка си щеше да бъде прекалено уязвим. И не ставаше дума само за това, че се тревожех дали може да се бие като човек. След онова, което бе преживял и което все още изпитваше, се боях, че ще направи всичко възможно, за да бъде убит.

Аника побутна един стол и аз се настаних до нея. Брин, която седеше от другата ми страна, се приведе към мен и ме прегърна.

— Радвам се, че този път няма да пропусна всички геройства — прошепна тя. — Ти добре ли си?

— Ще оцелея.

Тя стисна рамото ми.

— Това ни се удава най-добре.

Сложих ръка върху нейната и я дарих с най-близкото подобие на усмивка, което успях да докарам.

— Всички вече са тук? — Конър прекрачи прага с Адна до себе си. — Означава ли това, че сме закъснели?

И двамата бяха зачервени, но все пак бяха успели да се приведат в достатъчно приличен вид… или поне да изглеждат съвсем малко размъкнати след „дрямката“ си. Въпреки това Мейсън изхихика. Конър се почеса смутено по тила, а по устните на Адна заигра палава усмивка.

— Всъщност идвате точно навреме — каза Аника и им направи знак да седнат. Стори ми се, че долавям развеселени нотки в гласа й, но изражението й си остана напълно сериозно.

— Радвам се да го чуя — усмихна се Рен, прекрачвайки прага. Косата му беше влажна — явно бе отскочил до баните.

Канеше се да седне до мен, когато се закова на място. Сбърчил нос, той погледна изпитателно първо мен, а после Шей, който го наблюдаваше от другата страна на масата, скръстил ръце на гърдите си.

От гърдите на Рен се откъсна гърлено ръмжене.

— Какво, по дяволите…

Аз се изправих.

— Рен, недей. Не сега.

Без да ми обръща никакво внимание, той продължи да се взира свирепо в Шей.

— Защо миризмата му е полепнала по теб? Заедно ли бяхте? Какво сте правили? Мислех, че имахме споразумение.

— Така си мислех и аз — отвърна Шей. — Ала някой ме убеди, че това е глупаво и че дълбоко греша.

Рен се приведе през масата, ръмжейки.

— Време е да получиш един урок, който отдавна трябваше да ти дам.

Шей не помръдна, но по устните му плъзна усмивка.

— Заповядай, опитай.

— Престанете! — Блъснах Рен с всичка сила, запращайки го няколко стъпки назад.

— Не се намесвай, Лили! — Той ме погледна само за миг, преди отново да спре освирепелите си очи върху Шей.

— Как ли пък не! — Застанах между двамата, принуждавайки Рен да ме погледне. — Такава любов ли искаш от мен? Любов, избрана и наложена ми от някой друг, а не от мен самата?

Ръмженето му утихна.

— Кала…

— Знам, че така са те учили цял живот. Но аз не искам да живея по този начин. Не разбираш ли?

— Значи… той е. — Рен сведе глава.

— Стига си говорил за него. Става въпрос за мен. За моя живот. За моя избор. И ако помислиш за миг, ще си дадеш сметка, че не би ме искал по никакъв друг начин. Ако имаш проблем с това, готова съм да ти сритам задника. Тук и сега.

Рен най-сетне вдигна очи и ме погледна.

— Ама наистина си те бива, Лили.

— Никога не го забравяй — казах, обзета от облекчение, че бе започнал да се усмихва.

Конър се прокашля.

— Е, такова… за края на света…

Рен се засмя и се върна на масата. Докато минаваше покрай мен, наведе глава и понижи глас:

— Още не сме приключили.

Не му отговорих, макар да знаех, че греши. Наясно бях какво изпитвам и кого искам, но Рен щеше да го научи след битката.

Когато всички се настанихме около масата, Аника разгъна голяма карта. Погледнах я и усетих как дъхът ми спира при вида на имението „Роуан“ и земите му, разстлали се пред мен.

Когато вдигнах очи, срещнах изпитателния поглед на Аника.

— Ето какво трябва да направим, ако искаме да успеем.

Аника млъкна, ала стратегията за битката все още отекваше в ушите ни. Сплетените ръце на Рен почиваха на масата пред него. Ако не го познавах, можех да си помисля, че медитира. Шей крачеше до Аника. Двата меча на Кръста на елементите се кръстосваха на гърба му, прибрани в ножници. Дори от мястото си долавях могъществото им, ала Шей се движеше с такава лекота, сякаш едва забелязваше присъствието им.

Брин държеше ръката на Ансел, а Тес го бе прегърнала през раменете.

А аз се чудех дали бях в състояние да направя онова, което трябваше да направя. Да убия онези, които трябваше да убия.

— Всички ще умрем. — Мейсън се облегна в стола си. — Това е сигурно.

— Млъквай, Мейсън — казах, преглъщайки ръмженето си, когато срещнах погледа на Шей.

— Просто гледам на нещата в истинската им светлина — ухили се Мейсън. — Но битката ще си струва. Нямам нищо против да си отида по този начин.

— Мейсън! — озъби се Брин. — Както каза Кала — млъквай.

— Изгледите ни за успех не са големи — призна Аника. — Ала друг начин няма.

Рен се приведе напред.

— Много зависи от Нев и Итън.

Аника кимна.

— Имате ли новини от тях? — попита Рен.

— Не. Но не можем да чакаме. Трябва да нападнем тази нощ, преди Пазителите да са имали време да съберат войска, след като разберат, че Кръстът е у нас. Не ги ли хванем неподготвени, няма да можем дори да се доближим до Предвестника.

— Освен това зависим от Лоуган — добавих аз. Това бе частта от плана, която най-много ме тревожеше. — А на него не може да се разчита.

Мейсън изръмжа.

— Не би трябвало да е част от всичко това.

— Нямаме друг избор — отвърна Аника. — Именно неговият кръвен обет ще призове Предвестника. Без този ритуал Потомъкът ще се провали.

— Какво щяхте да правите, ако Лоуган не се бе появил? — попита Мейсън.

— Възнамерявахме да заловим някой Пазител и да го заставим да извърши ритуала — обясни Аника. — Все още можем да принудим Лоуган да ни съдейства, ако се окаже, че е решил да ни предаде.

— И наистина мислите, че ние петимата сме достатъчни? — попитах аз, поглеждайки спътниците си.

— Вие се сдобихте с Пиралис — отговори Аника. — Пък и докато малката ви групичка прониква в имението, останалите ще сме заети на главния фронт, за да ви предпазим от нападение.

— С изключение на Боск — промълви Шей.

— С което стигаме до един последен проблем — каза Аника.

— Имаме и друг проблем освен демоничния чичо на Шей? — подхвърли Мейсън. — Чудесно.

— Веднъж призован, Боск най-вероятно ще повика на помощ Падналите.

— Онези зомбита? — попита Шей. — Е, те поне не са бързи.

— Не са зомбита — уточни Конър.

Аника кимна.

— Може и да се движат бавно, ала те са жалките останки на хора, изтезавани докато са полудели. Силата им е не по-малко смъртоносна, отколкото най-бруталното физическо нападение.

— Силата им? — Тръпки плъпнаха по кожата ми, когато си спомних тътрещите се създания и мъчителния вик на Итън, когато бе разпознал собствения си брат сред Падналите.

— Допирът им причинява мигновена лудост — отвърна Аника. — Не бива да допускате да ви докоснат.

— Могат ли да бъдат убити? — попита Рен.

— Могат да бъдат обезвредени чрез обезглавяване — каза Конър. — Но ако ги ухапеш, определено ще съжаляваш. И най-вероятно ще се наложи да те умъртвим.

— Какво ще се наложи да направите? — изръмжа Рен.

— Една от причините да понесем толкова големи загуби по време на Опустошението — обясни Аника с пребледняло лице, — бе появата на Падналите. Нашите приятели и роднини, доведени до този невъобразим ужас… а когато Стражите, с които се бяхме съюзили, опитаха да ги отблъснат…

— Стражите са атакували Падналите? — Трябваше да скръстя ръце на гърдите си, за да не се разтреперя.

— Да. И начаса умовете им били завладени от най-страшните им кошмари — тихо каза Аника. — Започнали да се бият помежду си, нахвърляли се и на нас. Търсачите разбрали какво става едва когато било твърде късно.

— Така че поуката от тази история е: вълчета, оставете Падналите на нас — заключи Конър, потупвайки дръжката на меча си.

— На драго сърце — увери го Мейсън и натъпка в устата си остатъка от сандвича.

Постепенно в Тактическата зала запристигаха малки групички Търсачи с мрачни лица. Един по един Тъкачите се заеха да отварят портали, нещо, което знаех, че се случва и на други места из Академията, за да може армията на Търсачите да заеме позиции около имението „Роуан“. Аника се надигна от стола си.

— Ще хвърлим всичко, което имаме, в битката, за да ви спечелим време — каза тя и като се обърна към Шей, добави: — Цялата ни надежда е в теб.

Бледа усмивка пробяга по лицето му.

— Благодаря.

Когато се изправихме, Тес се доближи до мен и улови ръката ми.

— Ще действаме от Убежището на Айдис — обясни тя. — Искат да пренасяме ранените там.

В гърлото ми се спря буца и аз кимнах.

— Бъдете внимателни.

— Благодаря ти, че ни заемаш брат си, Кала. Еликсирите също са благодарни. Той много ни помага.

— Грижи се за него.

— Разбира се — увери ме Тес и стисна ръката ми.

Ансел опита да се измъкне зад нея, ала аз го сграбчих над лакътя.

— Недей да се сбогуваш — измърмори той, без да ме поглежда. — Не искам да слушам.

— Не се сбогувам. — Пръстите ми се впиха в ръката му и той ме изгледа учудено. — Това е предупреждение, Ансел. Стой близо до Тес. Само да си се опитал да избягаш и да се правиш на герой, лично ще те намеря, независимо какво се случва на бойното поле. Ти все още си малкото ми братче, а аз все още съм твоята алфа. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо там.

Той кимна, все така отворил широко очи, а аз го прегърнах. Прекрасно си давах сметка, че няма да мога да следя какво прави по време на нападението, но се надявах, че ще се вслуша в мен и че поне част от инстинкта да се подчинява на своята алфа все още действа.

Обърнах се, усетила нечие присъствие зад себе си.

— Той ще бъде добре — каза Рен, търсейки погледа ми с очи. — Тес няма да допусне да му се случи нищо лошо.

— Знам — отвърнах, насилвайки се да се усмихна.

— Значи планът ни здравата те ядоса, а? — попита Рен, докато отивахме към Адна, която тъчеше вратата, с чиято помощ малката ни групичка щеше да се прехвърли във Вейл.

— А ти да не очакваше да се зарадвам, когато разбера?

— Не очаквах Шей да ти каже. Той определено споделя повече, отколкото трябва.

— Обичам откровеността — заявих. — Намирам я за едно от най-привлекателните качества.

— Откровено ти казвам, че ще се бия нечестно, за да спечеля тази битка — отвърна той. — Това също ли е привлекателно?

— Престани.

Шей и Конър стояха до Адна, докато блещукащият портал се оформяше пред очите им.

Погледнах към Шей. Рен му помаха и той му отвърна с невъзпитан жест, ала после ми отправи тъжна усмивка, от която сърцето ми се сви. Наистина ли вярваше, че няма да излезе жив от войната?

Болката, стиснала гърдите ми, стана толкова силна, че трябваше да затворя очи, за да я прогоня. Умът ми трябваше да е съсредоточен единствено върху битката, независимо какво ставаше в сърцето ми. Не можех да си позволя да мисля за това, какво щеше да ми струва тази война.

Мейсън се присъедини към нас, широко ухилен.

— Е, готови ли сте да се залавяме за работа?

— Изглеждаш ужасно щастлив — погледнах го аз изпод вежди. — Като се има предвид всичко.

Мейсън сви рамене.

— Нев ми липсва. Вярно, отиваме на война, но поне и той ще бъде там. Човек трябва да се радва и на малкото.

Рен го потупа по гърба.

— Обичам те, човече.

— Естествено, че ме обичаш. — Мейсън приглади косата си назад. — Аз съм неустоим.

Брин тръсна къдрици.

— Очертава се забавна битка.

— Да се надяваме, че си права — обадих се аз.

— Е, добре, хрътки на ада — помаха ни Конър. — Прекарайте си задниците през този портал.

— Не сме никакви хрътки — изръмжах аз. — Ние сме вълци.

— Нима? — Той ми отправи съкрушен поглед. — Значи новият ми прякор за глутницата не ти харесва? А аз си мислех, че е ужасно находчиво… или че поне вдъхва страхопочитание. Нали се сещаш, като Ангелите на ада[1]?

— Не сме и рокерска банда, човече — изтъкна Рен, а после се преобрази и скочи през портала.

— Шегите му винаги ли са толкова калпави? — попита Брин.

— Обикновено. — Усмихнах се на Конър. — Но не му го казвай — не искам да го наскърбя.

Конър поклати глава.

— Уви, талантът ми завинаги ще си остане непризнат.

— И слава богу! — ухилих му се широко, преобразих се и се втурнах след Рен.

Лапите ми потънаха в сняг, стигащ до коленете. Луната грееше високо в небето, пръскайки достатъчно светлина, въпреки късния час. Адна бе отворила портала на едно било досами гората и земите на имението „Роуан“ се простираха под нас. Градината, със своите криволичещи пътечки и грижливо оформени живи плетове, тънеше в сенки. Уловени в хватката на ранната зима, фонтаните бяха пресъхнали, а цветните лехи — празни, лишени от живота, който прави градините така примамливи.

На различни интервали по протежение на горските покрайнини, както и на други, по-близки до имението места, също примигваха светлинки. Сенки се движеха под нощното небе. Търсачите пристигаха, армията ни се събираше. Ударните отряди проникнаха в градината и се запромъкваха към имението, което се изправяше безмълвно и тъмно в нощта, наглед — съвършено празно.

Риех неспокойно земята с лапа. Тъй като имахме своя собствена мисия, различна от тази на останалите, нашият отряд бе сред онези, които щяха да тръгнат последни. Вдигнах муцуна и подуших въздуха за следи от врагове. Или съюзници.

Къде бяха глутниците на Найтшейд и Бейн?

Въпреки че нападението ни бе планирано като изненадващо, Пазителите несъмнено бяха предвидили появата ни. Аника и останалите Търсачи бяха наясно с това — врагът щеше да ни очаква. Но къде?

Дали баща ми щеше да се появи заедно с вълците на Емил, готов да се обърне срещу своя враг, когато настъпи подходящият момент? Дали вече идваха насам?

— Време е. — Адна затвори портала, прибра камите в ножниците им и извади страховития метален камшик, завършващ с шип, който бе използвала в онази тренировъчна схватка с Шей.

— Би трябвало да останеш тук — намръщи се Конър. — Не искам да се излагаш на риск.

— Съжалявам, Конър — засмя се Адна. — Всички Тъкачи ще участват в битката, включително и аз. Заповед на Аника, забрави ли?

Конър поклати глава, но пое по склона с тежка стъпка. Адна тръгна до него, широко усмихната.

Рен, Мейсън, Брин и аз образувахме защитен обръч около Шей и двамата Търсачи. Аз застанах начело, Брин и Мейсън тичаха от двете им страни, а Рен завършваше малката ни групичка. Когато влязохме в градината, не можах да потисна ръмженето, надигнало се в гърдите ми при вида на мраморните инкуби и сукуби, подредени като пазачи наоколо.

— Не се тревожи, Кала — обади се Шей. — Държим ги под око.

— Аха — допълни Конър. — И ако изскочат от каменните си обвивки, ще знаем, че Боск вече е тук.

Подуших въздуха, все още настръхнала.

— Да не би да се очаква това да ни успокои? — изджавка Мейсън и се озъби на Конър.

Не бяхме направили повече от няколко крачки в градината, когато откъм отрядите пред нас се разнесоха първите викове.

— Срещнали са отпор — каза Конър.

Шей извади мечовете и се вгледа напред, присвил очи.

Зачаках да чуя звън на стомана и ръмжене на вълци, тъй като предполагах, че съюзниците ни са срещнали отпор от Стражи, разположени около имението. Но това не бяха бойни викове. Онова, което стигаше до ушите ни, бяха объркани крясъци, пълни със страх.

— Какво става? — Застанали гърбом един към друг, Адна и Конър оглеждаха градините наоколо.

Изръмжах, подтиквана от желание да се хвърля в схватката пред нас, каквато и да бе тя. Ала нарежданията ни бяха категорични — не биваше да се намесваме в битката.

— Вижте! — С върха на един от мечовете си Шей посочи високите плетове, които растяха от двете страни на градинските пътеки. Те се движеха. Или по-точно — растяха.

Конър изруга и се хвърли напред, докато дебели, чепати клони пълзяха по пътеката, трошаха камъните, с които бяха застлани алеите, и се виеха неудържимо около нас. Плетовете растяха пред очите ни, издигайки се с невъобразима бързина.

— Конър! — изпищя Адна, когато нов плет, поникнал за броени мигове, го откъсна от нас.

Чух как той изкрещя, но не виждах нищо през стената от клони, която ни разделяше.

Адна тичаше покрай плета, викайки името на Конър. Зад мен се разнесе скимтене и когато се обърнах, видях Мейсън да полита назад, докато в тялото му се удряха новопокарали клони, бързи и жестоки като бичове. Брин изджавка и скочи към него, щракайки с челюсти към настъпващите ластари. Чувство на пълно безсилие ме накара да завия с глас, когато Брин, Мейсън, Рен и Шей изчезнаха от погледа ми.

Отново се обърнах и хукнах след Адна, която все още тичаше покрай плета с викове. Пред нея изникна нов храст и тя смени посоката. Хвърлих се във въздуха и се стоварих върху нея, приковавайки я към земята, въпреки съпротивата й.

Продължавах да ръмжа дори когато си възвърнах човешката форма.

— Спри! Адна, спри!

Дишайки тежко, тя най-сетне престана да ме блъска с юмруци по гърдите и раменете и отпусна ръце.

— Трябва да го открием!

— И не само него. — Изправих се и я издърпах на крака. — Изгубихме и останалите.

— Какво? — Очите й се разшириха, когато се обърна и видя изригналия от земята лабиринт, който ни заобикаляше.

— Пътят ни е отрязан. — Докоснах плета и в ръцете ми се забиха бодили.

Гръмогласен вой отекна в нощта.

Адна ме погледна, повдигнала вежди.

— Приятели?

— Не — отвърнах тихичко.

Отново се разнесе вой, после още един. Вълците надигаха глас, един по един и изпълваха въздуха с бойната си песен. Завъртях се бавно в кръг, наострила уши.

— Обградени сме.

Адна изруга тихичко.

— Опитват се да ни разделят, така че да не можем да стигнем един до друг.

Кимнах.

— Очаквали са ни.

Адна тръгна покрай стените на лабиринта, отново и отново свиваше зад поредния ъгъл, само за да открие, че пътеката внезапно свършва.

— Обзалагам че, противниковата страна има карта, която показва как се излиза оттук.

— Най-вероятно. — Плъзнах очи по плета — беше твърде висок, за да го прескоча.

— Тук сме съвсем беззащитни — каза Адна. — Вълците ще ни открият, отряд по отряд, и ще ни обезвредят, без да можем да направим нищо.

— Трябва да намерим изход. Хайде.

Воят постепенно се усилваше — стотици вълци тичаха из лабиринта. Усещах миризмата им, чувах как снегът скърца под краката им, докато се спускат в градината от всички страни. Останалите отряди от Търсачи все още бяха в паника, крещейки, докато се опитваха да се измъкнат от лабиринта. Мъже и жени се викаха, мъчейки се да открият съюзниците си.

А после писъци огласиха въздуха.

Адна затвори очи.

— Започна се.

Бележки

[1] Ангелите на ада — зародила се в САЩ, ала вече международна, рокерска организация, занимаваща се и с престъпна дейност. — Б.пр.