Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

19

Конър ни поведе по острите скали, които се впиваха в лапите ми. Катеренето не беше дълго, но за сметка на това бе изтощително. Трябваше да избягваме дълбоки пукнатини в земята, откъдето във всеки момент и без никакво предупреждение можеше да изригне гореща пара или отровен газ. За разлика от пищната гора на брега, откъдето бяхме дошли, Уакаари бе напълно лишен от живот — струваше ми се, че сме попаднали в някакъв извънземен пейзаж. Макар да спираше дъха, мястото беше прекалено зловещо, за да е красиво — самият му вид сякаш целеше да пропъди нежеланите гости.

— Ето го! — извика Конър и ни даде знак да се приближим.

Бяхме стигнали до място, където склонът изведнъж тръгваше рязко нагоре. Точно пред нас в скалната стена зееше процеп, през който извираше пара, чиито струи се разделяха и танцуваха като копринени панделки, раздвижвани от вятъра.

Когато се приближихме още повече, видях как светлината, която блещукаше в пещерата от другата страна, оцветява парата в сребристи, алени и златни багри, докато тя се издигаше и се разсейваше над главите ни.

Мейсън изтича до отвора в скалата, подуши и притеснено зарови с лапа в земята. Конър повдигна въпросително вежди и Мейсън се преобрази.

— Сериозно ли искате да влезем в това място? — Той се взираше в пещерата. — Вътре мирише на смърт. Ужасна, зловонна смърт.

— Че то има ли друга? — попита Конър.

— Мейсън е прав. — Адна си запуши носа и устата. — Мирише отвратително.

— Какво искате? Да си берете китки или да свършим това, за което сме дошли? — Конър махна към пещерата.

— Наистина ли знаеш какво е „китка“? — разсмя се Адна. — Впечатлена съм.

— Действително е впечатляващо — подхвърли Мейсън. — Колко старовремско от твоя страна. Макар и не особено мъжествено… китки.

Адна сложи ръка върху гърдите на Конър.

— Не го слушай, миличък. Аз все още те намирам за страшно мъжествен.

Конър изруга и се вмъкна в пещерата, сподирен от смеха на Адна.

— Няма ли да намалиш закачките след онова, което той ти каза? — попитах я аз.

— Че кое ще му е забавното тогава — ухили ми се тя.

— Да, не му позволявай да се отпуска — обади се Рен, докато тръгваше след Рен. — Ще остана разочарован, ако го направиш.

— А аз не искам да разочаровам големия си брат.

— Браво на момичето. — Той я дари с усмивка и потъна в пещерата.

Аз се промуших през отвора след него. Въздухът вътре беше горещ, тежък и миришеше отвратително. Начаса започнах да се потя. Зловонни газове нахлуваха в дробовете ми при всяко вдишване — неприятни, ала не достатъчно вредни, за да си сложим противогазите. Тунелът беше тесен, но не прекалено нисък — можехме да вървим изправени. Деликатни, потрепващи багри, наподобяващи играещи пламъчета, осветяваха пътя ни. По лекия наклон на земята разбрах, че постепенно се спускаме в недрата на вулкана.

Изведнъж Конър спря, легна по корем и запълзя напред. Когато се приближих още малко, разбрах защо. Тунелът се бе отворил, превръщайки се в широка скална площадка. Конър бе допълзял до ръба й и надничаше от другата страна. Един по един, ние също долазихме. Дъхът ми спря само при вида на пропастта, зейнала под нас. Пътеката продължаваше отвъд площадката, където рязко поемаше надолу, превръщайки се от права линия в тясна и стръмна спирала.

На повече от трийсет метра под нас имаше открито кръгло пространство, издълбано във вулканичната скала. Гладката му повърхност се нарушаваше единствено от някоя и друга пукнатина, през която извираше пара. В средата бе изправен скален къс, който начаса извика ужасния спомен за жертвеника в тъмницата на Пазителите под „Едем“. Над този олтар се рееше проблясващата фигура на жена. Прозирни одежди в алено и златисто обвиваха тялото й, придавайки му усещане за вещественост, каквато всъщност тя не притежаваше.

— Киън — промълви Шей.

От устните на Конър се изсипа бавен низ ругатни.

— Не е сама.

Проследих ледения му поглед и видях, че около искрящите очертания на Киън горяха три клади, сякаш трима пазачи.

— Я, чакайте — намръщи се Мейсън. — Как е възможно пламъците да се движат?

И наистина, огньовете описваха бавен кръг около жертвеника. Вгледах се в тях и изведнъж си дадох сметка, че не са безформени. Полюшващите се алени и златни пламъци имаха ясно очертани контури.

— Господи! — прошепнах. — Не е възможно!

Рен ме погледна и кимна.

— Знам.

— Възможно е. — Устните на Адна бяха стиснати толкова здраво, че бяха заприличали на тънка ивица. — Това са вълци.

— Мислех, че са просто легенда. — Конър разтърка слепоочията си. — Нищо чудно, че никой не се е върнал оттук.

— Какво представляват? — попита Мейсън шепнешком, взирайки се в огнените създания, които обикаляха около Киън далеч под нас.

— Люлф — отвърна Адна. — Огнени вълци.

— Това не са вълци — изсъсках аз; едвам понасях миризмата на сяра и горящи въглени, която ни обгръщаше.

— Не и от рунтавия вид — съгласи се Конър. — И все пак са вълци. Говори се, че Люлф са любимците на Предвестника.

Използвал ги е в първата битка между Пазители и Търсачи. Единствено той може да ги призовава и…

Адна му хвърли предупредителен поглед и той не довърши.

— И какво? — настоях аз.

— Няма значение — рече Адна.

— Просто ни кажете. — Шей премести меча на гърба си и се извъртя, за да вижда по-добре трите огнени създания.

Конър направи гримаса.

— Говори се, че именно те вдъхновили Пазителите да създадат Стражите.

— Е, не са направили особено добри копия — изсмя се Мейсън. — Лично аз не мога да се превръщам в човека факла… или вълка факла, като стана дума.

— Няма значение какво са вдъхновили и кога са се били — отсече Шей. — Как да ги убием сега?

— Не можем. — Конър се обърна по гръб и се загледа в тавана на пещерата. — Там е проблемът. Люлф са могъщи същества от Отвъдното. Като призраците. Дори още по-страшни.

— Трудно ми е да повярвам, че нещо би могло да бъде по-страшно от призраците — подхвърлих аз.

— Съгласен съм с Кала — обади се Рен.

— Някога случвало ли ви се е да си изгорите езика? — попита Конър. — Приятно ли ви се стори?

— За какво говориш? — намръщих се аз.

Той ме изгледа сърдито.

— Как възнамерявате да ухапете нещо, изтъкано от огън? Ще си изпепелите дробовете и ще умрете за броени секунди. Не можем да се бием с тях. Не знам какво ще правим.

— Нали удържах онзи призрак — каза Шей. — Ще сторя същото и тук.

— Не можеш да удържиш трима от тях едновременно — възрази Конър. — Пък и нали трябва да прибереш последното парче.

— Отвличане на вниманието — обади се Рен. — Като с прилепите. Ето какво трябва да направим.

Конър срещна погледа му за миг, а после извърна очи.

— Някои от нас няма да оцелеят.

— Нямаме друг избор. Пък и нали именно затова сме само ние? Защото знаехме, че не всички ще оцелеят.

Конър изруга тихичко — нисък, съскащ звук, сякаш думите му бяха остриета, изскачащи от ножници.

— Някой сети ли се да си вземе воден пистолет? Това би могло да наклони везните в наша полза.

— Как възнамеряваш да го направим? — обърна се Шей към Рен, без да обръща внимание на Конър.

— Ще им отвлечем вниманието. Ако ги накараме да се впуснат да ни преследват, ще ти спечелим малко време и може би дори ще избегнем сериозни наранявания. Ти ще вземеш острието, а Конър ще пази Адна, за да можем да се махнем оттук веднага щом си готов.

Конър кимна без да го поглежда.

— Да вървим. — Рен се преобрази и погледна към мен.

Аз кимнах, срещайки очите на Мейсън, докато приемахме вълчата си форма. След това тримата поехме по спираловидната пътечка към недрата на вулкана, където огнените вълци обикаляха около Киън, вечно нащрек, готови да пропъдят всеки, дръзнал да се приближи. Хвърлих поглед през рамо и видях, че Шей, Конър и Адна ни следват много бавно.

Изпаренията ставаха все по-силни, колкото по-надълбоко се спускахме. Ноздрите ми потръпваха от отвращение и аз тръснах муцуна. Започна да ми се повдига.

— Щеше да е доста по-лесно, ако не се налагаше да дишаме — оплака се Мейсън.

Мисълта на Рен изпълни умовете ни:

— Не се разсейвайте.

Мейсън наведе послушно муцуна. Вече бяхме толкова близо, че до ушите ни достигаше тихото ръмжене, с което огнените вълци отново и отново обикаляха около жертвеника, следвайки вечния си неизменен път. Мускулите им бяха напрегнати, изтъкани от жив огън, движенията им — обръч от пламъци около Пиралис.

Рен спря в сенките на една издадена скала. Последното място, където можехме да се скрием преди стръмната пътека да свърши, оставяйки единствено просторната пещера пред нас. Още няколко стъпки и щяхме да излезем на открито, лице в лице с Люлф.

— Да се опитаме да ги разделим и да ги държим в непрестанно движение. Не допускайте да ви приклещят в някой ъгъл.

Рен вдигна муцуна и нададе вой. Огнените вълци се заковаха на място и се обърнаха натам, откъдето идваше звукът, който сега изпълваше цялата пещера. Като един, те също вдигнаха глави и завиха в отговор. Кълба дим излетяха от зейналите им муцуни.

Рен изскочи от прикритието си, следван от мен и Мейсън. Огнените вълци не помръднаха, просто гледаха как приближаваме и ръмжаха. Сега вече можех да видя очите им — тлеещи въглени насред пламъците на телата им. В тях не се четеше нищо, освен ненавист и жажда за кръв.

Рен се хвърли към тях. Най-близкият приклекна и скочи към него. В последния миг Рен се метна на една страна и се претърколи. Огненото създание прелетя покрай него, а той се изправи на крака и излая, махайки с опашка. Опитваше се да го раздразни.

— Да се разделим. — Изпратих мисълта си към Мейсън и Рен. — Трябва да задържим вниманието им. Шей се нуждае от време.

С тези думи се хвърлих на една страна, ръмжейки на втория вълк, докато Мейсън изщрака с челюсти в муцуната на третия. Горещината, която се излъчваше от огненото същество, бе като накладена пещ. Когато се стрелнах покрай него, подмамвайки го да ме подгони, усетих, че козината ми се опърли. Насочих се към другия край на пещерата, с надеждата да задържа огнените вълци настрани от пътеката, по която щеше да се спусне Шей. Нямаше нужда да поглеждам назад, за да се уверя, че чудовището е по петите ми. Колкото и да увеличавах скоростта, неизменно усещах горещината му и пламъците, ближещи опашката ми.

Чух как Мейсън изскимтя и се обърнах, търсейки го с очи. Той все още имаше преднина пред другия Люлф, ала козината на единия му хълбок димеше.

— Не спирай, Мейсън — изпратих аз мисълта си към него, докато бягах от собствения си преследвач. — Дръж се!

Стрелках се напред, сменях посоката, правех всичко възможно, за да се изплъзна. Нямах друг избор освен да бягам. Да се бия беше немислимо. С крайчеца на окото си зърнах някакво движение — златистокафяв вълк притича през пещерата и щом стигна до жертвеника, над който се рееше Киън, се преобрази и се хвърли към протегнатите й ръце. Огнен език опари петите ми и аз подскочих високо. А после се вцепених.

Пещерата потъна в мрак. Аз останах във въздуха, увиснала в празното пространство. Никаква светлина. Никакъв звук. Все още можех да дишам, ала не исках да го правя — всичките ни надежди зависеха от този миг.

А после полетях надолу. Тялото ми рухна на земята, удряйки се в каменния под.

Огненият вълк все още беше зад мен. Той тръсна муцуна и от ноздрите му излетя пушек. А после спря очи върху мен, изръмжа и скочи. Аз се претърколих по гръб. Отново усетих мириса на изгорена козина, но успях да избегна атаката му.

— Адна, отвори портал! — изкрещя Шей.

В далечния край на пещерата проблеснаха светлинки — Адна бе започнала да тъче. Ала огненият вълк също ги бе забелязал. Той се извърна от мен и нададе вой, привличайки вниманието на онзи, който преследваше Мейсън. Другото чудовище му отговори и двамата начаса се втурнаха към Адна.

— Трябва да ги спрем — извиках на Мейсън с мисълта си и ние се впуснахме след огнените вълци.

Докато тичахме, погледът ми обхождаше пещерата, търсейки Рен. Бързо го открих и усетих, че козината ми настръхва. Той куцаше, вдигнал едната си лапа, докато се опитваше да избегне атаката на третия Люлф, който го изтласкваше назад и всеки момент щеше да го притисне до една цепнатина в скалата, от която излизаше пара.

Не знаех какво да направя. Другите два вълка препускаха към Адна. Не можех да отклоня атаката им и да помогна на Рен едновременно.

— Кала? — Мейсън също бе забелязал положението на Рен.

Преди да успея да отговоря, до ушите ми долетя викът на Конър:

— Кала! Докарай си задника тук!

Погледнах напред и видях Конър с мечове в ръце и мрачно изражение. Огнените вълци бързо се приближаваха към него. Имах чувството, че сърцето ми се къса надве. Знаех какво трябва да сторя.

— Рен има по-големи шансове против огнения вълк, отколкото Конър — полетя разтрепераната ми мисъл към Мейсън. — Адна е единственият ни шанс да се измъкнем оттук.

— Знам — отвърна Мейсън и затича още по-бързо.

— Не спирай, Рен — насърчих го с мисълта си. — Ще ти се притечем на помощ веднага щом можем.

— Просто не позволявайте тя да пострада — отвърна той незабавно. — Не се тревожете за мен.

— Млъквай — сопнах се аз. — И остани жив.

Почти бяхме застигнали огнените вълци. Влагайки цялата си сила в един скок, прелетях над пламтящите им тела и тупнах пред Конър. Обърнах се рязко и изръмжах. Появата ми сепна чудовището и то изскърца с нажежени до бяло зъби. Хвърлих се напред, идвайки предизвикателно близо до него, само за да отскоча от обсега на челюстите му миг по-късно. С крайчеца на окото си видях как Мейсън последва примера ми.

Като че ли подейства. Яростта, че не могат да се доберат до нас, отвлече вниманието на огнените вълци от Адна и Конър.

— Да ги накараме да тръгнат към Рен.

Обърнах се с намерението да се втурна към него и с изумление го видях да препуска към нас. Болката му, всеки път щом ранената му лапа докоснеше земята, си личеше отдалеч. Огненият вълк го следваше по петите, по-бърз от него сега, когато Рен беше пострадал.

Предупредителен лай се откъсна от гърлото ми, когато чудовището скочи, ала бях безсилна да му попреча. Огненото създание полетя във въздуха и всеки момент щеше да се стовари върху гърба на Рен.

— Претърколи се — изкрещях предупредително, надявайки се да ме чуе навреме. — Претърколи се на една страна!

Рен се метна встрани от връхлитащия звяр, но в същия миг друг вълк зае мястото му под атакуващия Люлф. В следващата секунда вече не беше вълк, а Шей, стиснал меч във всяка ръка.

Двете оръжия се впиха в огненото създание. То изпищя и от муцуната му изскочи облак дим. А после от него не остана нищо, освен пепел, посипала се като сняг върху раменете на Шей. Той се обърна и срещна очите ми в мига, в който се шмугнах покрай него. Оръжията му се движеха толкова светкавично, че погледът ми едва успяваше да ги следва. Нов писък оповести гибелта на моя огнен нападател.

Конър нададе тържествуващ вик.

— Потомъка!

Това обаче се оказа ужасна грешка. Третият вълк, който до този момент беше зает с Мейсън, се обърна рязко и тръгна към Търсача, присвил пламналите си катранени очи. Мейсън нададе вой, опитвайки се да отклони атаката му към себе си, ала чудовището не му обърна внимание.

Конър вдигна мечовете си в същия миг, в който огненият вълк скочи.

— Адна, дръпни се назад!

Хвърлих се напред, макар да си давах сметка, че никога няма да стигна навреме. Шей беше до мен, приел вълчия си облик; ноктите му дращеха по каменния под, докато тичахме с всичка сила.

— Не!

Писъкът на Адна отекна в пещерата и ето че тя застана до Конър и го бутна настрани.

Неочакваната й поява сепна вълка и обърка нападението му. Тя вдигна ръка и челюстите на чудовището се сключиха около нея. Адна изпищя, когато то я събори на земята.

Конър скочи на крака.

— Адна!

Той се нахвърли върху вълка, ала аз го изпреварих и го изблъсках настрани. Шей се преобрази и прониза огненото създание в същия миг, в който то се надвеси над Адна. Вълкът потрепери и се сгърчи, посипвайки я с дъжд от пепел.

— Махни се от мен! — Конър ме бутна, изправи се на крака и се хвърли към Адна.

— Конър. — Шей бе коленичил до нея. — Почакай.

— Искам да я видя! — Той събори Шей и взе Адна в прегръдките си. Очите й бяха замъглени и тя не помръдваше.

Конър зарида. Аз се преобразих и приклекнах до него. Дъхът ми спря, когато видях в какво се взира Конър. Ръката на Адна от рамото до върха на пръстите беше неузнаваема. Кожата й беше овъглена, а костта прозираше там, където зъбите на огненото създание се бяха впили в плътта. Дупки от изгорено по блузата й разкриваха огромни червени мехури по шията и гърдите й.

Рен докуцука до нас със скимтене, преобрази се и коленичи до главата й.

— Диша ли?

— Не знам — задавено отвърна Конър. — Не съм сигурен.

— Нека да я взема — каза Рен.

Мейсън подръпна Конър назад, а Рен легна на пода и сложи глава върху гърдите на сестра си. След миг шумно изпусна дъха си.

— Съвсем слабо е, но долавям дишане. Трябва да й дам кръв.

— Тя е в шок — обади се Шей. — Не знам дали ще успее да преглътне.

— Но поне можем да опитаме.

Когато Рен заби зъби в ръката си, забелязах, че тя също е лошо изгорена, кожата бе разкъсана и покрита с мехури.

— Повдигни й главата — каза той на Шей.

Шей се подчини и взе главата на Адна в ръцете си, Рен много внимателно разтвори устните й, оставяйки кръвта му да покапе между тях. Алената течност започна да изпълва устата й и да образува вадички по брадичката й.

— Хайде, Адна — промълвих. — Ти си боец.

— Моля те. — Конър се отскубна от Мейсън и коленичи до нея. — Моля те, върни се при мен.

Гърлото й се раздвижи. Тя преглътна.

— Още — казах аз.

Рен притисна ръката си до устата й и тя отново преглътна. А после пак. И пак. Другата й ръка се вдигна и пръстите й се обвиха около китката на Рен. Много бавно, тялото й започна да се съзижда наново. Зачервяването и мехурите по гърдите и врата й избледняха; нова плът обви ръката й, измествайки изпепелените останки от мускулите й, докато кръвта на Рен я лекуваше. Само след минута всички следи от нападението на огнения вълк бяха изчезнали. Адна се надигна и си избърса устата.

— Това беше невероятно. — Тя сведе очи към изцелената си ръка и размърда пръсти.

Конър я сграбчи в обятията си.

— По дяволите, момиче. — Той я целуна, притискайки я до себе си. — Какъв налудничав номер беше това? Никога вече не се опитвай да ме спасяваш.

— Ти беше на път да се пожертваш, за да ме защитиш — усмихна му се тя. — Да не мислиш, че щях да ти позволя да се измъкнеш от връзката ни толкова лесно.