Андреа Креймър
Кървава роза (11)

11

Мястото, където бяха затворили Лоуган, приличаше на килия много повече от стаята, където бе настанен Ансел. Това ме изпълни с истинско задоволство, макар че и то не ми попречи да настръхна, когато влязохме в малкото помещение. Никой от нас не бе проговорил, докато идвахме от градината. Помещенията, където Търсачите държаха своите затворници, бяха на приземния етаж, отделени от по-оживените части на Академията. Въпреки уверенията на Мейсън, че Аника също ще присъства, перспективата за тази среща изобщо не ми харесваше. Усещането бе твърде познато. Лоуган искаше да съобщи нещо на глутницата си и ни беше привикал, сякаш все още беше наш господар. По скованата походка на Мейсън се досетих, че и той не е във възторг. Не че можех да го виня.

Това, което ме изненада, бе настояването на Ансел също да присъства.

— За морална подкрепа — обяснил бе той, хвърляйки поглед към Мейсън, когато го попитах защо иска да дойде. Ако някой имаше повече причини от Мейсън да ненавижда Лоуган (пък и всички Пазители), това беше брат ми.

Шей ни очакваше на прага. Влязохме в килията и заварихме Лоуган, изтегнат върху двоен матрак. Въпреки че имаше само една възглавница и одеяло от небоядисана вълна, той изглежда се чувстваше твърде удобно, както се бе облегнал на лакът, пушейки цигара с аромат на карамфил.

Рен, Сабин и Нев вече също бяха тук, а зад тях стояха Аника и Итън. Итън не откъсваше изпълнен с подозрение поглед от Лоуган, докато в очите на Аника се четеше по-скоро любопитство.

— Прекрасно. — Лоуган ни се усмихна и изтръска пепелта от цигарата си в една празна чаша на пода.

— Майната ти — озъбих се аз. Лоуган може и да очакваше всичко да си е постарому, но не беше познал. Вече не ни беше господар и държах да го знае.

Брин си пое рязко дъх, ала Мейсън се усмихна. Очите на Лоуган се разшириха за миг, но той бързо си надяна спокойна маска.

— Кала, не очаквам топли чувства от теб, но несъмнено можем да бъдем поне любезни.

— Ти си затворник. Дотук бяхме с любезността. Защо ни повика?

Той се прокашля.

— По две причини. И благодаря, че се отзовахте.

— Кала е права — обади се Рен. — Престани с игричките, Лоуган. Говори.

— Май всички сте в отвратително настроение. — Лоуган угаси цигарата си и въздъхна. — Тази ми беше последната.

— Радвам се — каза Мейсън.

Лоуган се обърна към него и сърцето ми прескочи един удар.

— Не го гледай! — Нев прекоси стаята и застана пред Мойсън. — Да не си посмял да го погледнеш или ще ти издера очите.

— Добре съм — прошепна Мейсън, ала беше пребледнял. Ансел напъха ръце в джобовете си, взирайки се в пода.

За първи път гласът на Лоуган изгуби ясния си заповеднически тон.

— Е, с това стигаме до първата причина да ви повикам… Бих искал да се извиня.

Никой не продума, но всички зяпнахме.

Най-сетне Шей наруши мълчанието:

— Да се извиниш?

— Макар да съм затворник, не мога да не се възхитя на силата, лоялността и най-вече — издръжливостта на връзките в глутницата ви. Опитах да се възползвам от верността ви към Пазителите и съжалявам, че допуснах мисълта за наследството ми да ми завърти главата.

— Да ти завърти главата? — изръмжа Нев; въздухът около него сякаш беше нажежен. — И мислиш, че това е достатъчно, за да изкупи онова, което се канеше да направиш?

Аз направих крачка към него. Колкото и да ненавиждах Лоуган, да му се нахвърлим, докато беше пленник на Търсачите, нямаше да реши нищо.

— Разбира се, че не — продължи Лоуган, хвърляйки умолителен поглед към Аника, която побърза да застане между него и Нев.

— Моля ви да запазите спокойствие — каза тя с ръка върху дръжката на меча си.

— Нямате представа… — Нев я изгледа свирепо.

— Остави. — Мейсън сложи ръка на рамото му и го дръпна назад. — Той не го заслужава.

— Ами аз? — Гласът, разнесъл се зад мен, ме накара да се обърна изненадано. Ансел се приближаваше бавно към Лоуган, все така без да изважда ръце от джобовете си. — Аз ще получа ли извинение?

Лоуган наклони глава на една страна и се намръщи.

— Предполагам…

— Предполагаш? — Ансел се разсмя — тънък, ужасяващ звук. — Вие убихте майка ми. А с това, което оставихте от мен, по-добре да ме бяхте довършили веднъж завинаги.

— Изглеждаш ми съвсем добре — каза Лоуган. — А що се отнася до майка ти, не аз…

Думите му се превърнаха в пронизителен писък, когато Ансел се нахвърли върху него, стиснал в ръка градинарската ножица, която до този момент бе крил в джоба си. Беше вдигнал оръжието над главата си, замахвайки с цялата сила, на която бе способен. Беше бърз, ала рефлексите на Аника бяха още по-светкавични. Тя се стрелна напред, обвивайки ръце около кръста му. Брат ми не можа да запази равновесие и ударът му се отклони, оставяйки дълга рязка върху рамото на Лоуган. Ако Аника не се беше намесила, ножицата щеше да се забие в гърлото му.

— Итън! — Аника завъртя тялото на Ансел и го бутна в ръцете на Итън. — Изведи го оттук. Намери Тек. По-късно ще се оправим с това.

Итън извлече Ансел през вратата, а Сабин го последва, без дори да си даде труда да се извини.

Наканих се да тръгна след тях, ала Брин ме улови за ръката.

— Аз ще се погрижа. Ти трябва да останеш тук. Нещо става — не съм сигурна какво, но Лоуган си е наумил нещо. Аз ще отида при Ансел.

Част от мен искаше да продължи да спори — Ансел беше като оголен проводник, опасен и непредсказуем. Трябваше да поговоря с него, да го успокоя. Но освен това бях наясно, че Тес и Брин вероятно ще се справят по-добре от мен. За него аз все още бях част от причината той вече да не е Страж.

— И аз идвам. — Мейсън хвана Брин за ръката. — Не мога да остана тук.

— Искаш ли и аз да дойда? — попита Нев, ала Мейсън поклати глава.

— Няма нужда. После ще ми кажеш какво става.

— Някой смята ли да ми помогне? — Лоуган беше притиснал ръка до рамото си. — Ранен съм.

— Отива ти — подхвърли Рен.

— Сигурна съм, че Итън ще изпрати един от Еликсирите — спокойно отговори Аника. — Кръвта ти няма да изтече дотогава.

Очите на Лоуган за малко да изскочат.

— Какво друго имаш да ни казваш, Лоуган? — попитах аз. Защото с извиненията си само ни губиш времето. Думите ти не означават нищо за нас.

— Добре. — Пазителят се изпъна, доколкото можеше, без да сваля ръка от порязаното си рамо. — Искам да ви помогна.

— Как? — попита Шей.

— Мен повече ме интересува защо, а не как — обади се Рен.

Лоуган се усмихна, възвръщайки си част от изгубената самонадеяност.

— Както ви казах, възхищавам се на уменията ви. Освен това научих доста за Търсачите.

— Така ли? — Аника скръсти ръце на гърдите си.

— Съвсем случайно, разбира се. Цялата сграда кипи от новини за последната ви мисия. — Той погледна към Шей и очите му се плъзнаха към меча, окачен на кръста му. — Поздравления.

Шей пристъпи от крак на крак и го погледна предпазливо.

— Този обрат на събитията ме накара да преосмисля собствената си позиция — продължи Лоуган. — Аз съм човек, който обича да залага и съм готов да се обзаложа, че вие ще спечелите войната.

Ахнах, противно на волята си. Това бе последното, което очаквах да чуя от Лоуган.

— Трудно можеш да се наречеш какъвто и да било човек — изплю се Нев, без изобщо да се впечатли от сериозността на думите му. — Ти си разглезено, арогантно хлапе, което сега се бои. Нищо повече.

— Така е — съгласи се Лоуган. — Е… поне това, че се боя. Ще се престоря, че не съм чул останалата част от думите ти… в името на любезността.

— Боиш се? — повторих, неспособна да изтрия усмивката от лицето си. Пазител, който се бои от Стражите. Това трябва да бе най-прекрасното нещо, което бях чувала през живота си.

— Естествено, че се боя. — Когато Лоуган срещна погледа ми, разбрах, че казва истината. — Бъдещето не вещае нищо добро за нас. Така е, откакто ти попречи Шей да бъде принесен в жертва на Сауин. Той вече има един от мечовете. Много скоро Кръста на елементите ще бъде негов.

— И с Пазителите ще бъде свършено — заяви Аника.

Лоуган потрепери.

— Да, това изглежда все по-вероятно.

— Не ми се струваш особено разстроен от грозящата те гибел. — Смехът на Рен беше леденостуден.

— Защото се надявам да променя съдбата си.

— И как възнамеряваш да го сториш? — попита Шей. — Миналото ти не работи в твоя полза.

— Всъщност — усмихна се бавно Лоуган, — смятам, че именно то ще ми помогне.

Аника застана над него, вперила поглед в лицето му.

— Какво ни предлагаш?

— Последната битка, когато се изправите срещу Боск — започна да обяснява Пазителят. — Тя трябва да се състои при настоящото местонахождение на Разлома, нали?

Аника кимна.

— Е, аз знам къде е.

— Какво ни пречи да те принудим да ни кажеш къде е? — попита Аника.

— Знаеш, че това не е достатъчно. — Лоуган вече се усмихваше широко. — Нали?

Аника не отговори, ала очите й се присвиха.

— За местонахождението навярно и сами можете да се досетите. Дори и да ви отнеме по-дълго, отколкото бихте искали — продължи Лоуган. — В крайна сметка, то е в имението „Роуан“.

— Подозирахме, че може да е там — отвърна Аника, докато Стражите се споглеждахме объркано.

— Какъв е този Разлом? — попита Рен.

— Вратата, през която Предвестникът и слугите му проникнали в нашия свят — обясни Аника. — Отворен е в края на петнайсети век, ала звярът го мести, където пожелае, така че никога не сме били сигурни къде точно се намира в момента.

— А за да спечелите войната — бавно каза Шей, — той трябва да бъде затворен.

Аника му се усмихна мрачно.

— Това е едно от нещата, които трябва да направим, за да спечелим войната.

— Това е също и начинът да си върнеш родителите — добави Лоуган.

— Какво? — Шей се обърна рязко и впери поглед в него.

— Разломът може да остане отворен единствено с помощта на ритуално жертвоприношение. За момента това жертвоприношение бяха родителите ти.

Шей стисна зъби.

— Ти каза, че родителите ми са живи.

— Така е. — Лоуган погледна към Аника. — Дали не бих могъл да получа още цигари?

— Зависи какво още имаш да ни кажеш. — Аника сложи ръка върху рамото на Шей, отдръпвайки го малко по-далеч от Пазителя. — Как е възможно Тристан и Сара Доран все още да са живи, след като са били принесени в жертва, за да бъде отворен Разломът?

— Боск Мар е страшно изобретателен, когато става дума за изтезания — отвърна Лоуган и Шей потръпна. Копнеех да отида при него, ала това не бе нито моментът, нито мястото.

— Много добре го знаем — увери го Аника.

Лоуган не продължи веднага, а вместо това вдигна ръка към раната си. Тя бе спряла да кърви и той предпазливо се облегна на възглавницата.

— Искаше Тристан да си плати заради измяната, затова измисли такова наказание, че той да страда вечно, докато гледа как онова, заради което бе рискувал всичко, бива унищожено.

— Имаш предвид детето му. — Аника се извърна от леглото и закрачи из стаята.

Шей се намръщи.

— Как би могъл да види какво се случва с мен?

Умът ми работеше трескаво, докато кръвта се вледеняваше във вените ми.

— Шей… мисля, че…

Лоуган не ме остави да довърша.

— Кое е единственото място, където си виждал родителите си?

— Където съм ги виждал? — Шей се взираше в него. — Не знам… в сънищата си. В спомените си.

— Напрегни си ума. — Лоуган сякаш всеки миг щеше да избухне в смях.

— Престани! — Хвърлих се на леглото и се надвесих над Пазителя със стиснати юмруци. — Да не си посмял да го разиграваш!

— Кала! — Аника тръгна към мен, ала Шей я спря с остър поглед, преди да се обърне бавно към Лоуган.

— Портретът. — Очите му се местеха между мен и Пазителя. — Портретът в библиотеката.

Кимнах и слязох от леглото, за да застана до него. Не смеех да го докосна. Мигът беше пропит с твърде много болезнени емоции, които не биваше да рискувам да разпаля още повече.

— Означава ли това… — прошепна Шей. — Че са живи, но са… превърнати в онези неща?

— Кои неща? — попита Лоуган.

— Има предвид Падналите — поясни Аника. — Е, прав ли е? Това ли са Тристан и Сара сега?

— Не — отвърна Лоуган. — Не са Паднали. Падналите са просто плът, нищо повече от оживели трупове. Боск искаше Тристан и Сара да съзнават какво се случва, да бъдат с разума си. Държи ги в нещо като стазис^[1], пленени в онази картина.

— И по какво се различава това от останалите картини? — попита Шей.

— Падналите са затворници, с които храним призраците — обясни Лоуган, свивайки се уплашено, когато Рен изръмжа. — Картините са преходно пространство, нещо като килия. Боск обича да се наслаждава на онова, което нарича свое собствено „изкуство на войната“. Може да вижда през стената между измеренията, за да гледа как се хранят призраците. Затворниците биват държани там, докато вече няма какво да предложат на призраците. След това се отървават от тях.

— И ти си сигурен, че родителите ми не са били дадени на призраците?

— Нали си ги видял със собствените си очи, Шей — отвърна Лоуган. — Как ти се струваха, когато погледнеше портрета им?

— Тъжни — промълви Шей.

— Ала невредими — каза Лоуган и Шей кимна. — Когато затворите Разлома, Тристан и Сара ще бъдат свободни. Разбира се, ще са остарели, като всички човешки същества. Но иначе ще си бъдат каквито ги познаваш.

— Никога не съм ги познавал — рече Шей.

— Аз обаче ги познавах — тихо се обади Аника. — Много от нас ги познаваха. Те бяха наши приятели. — Шей я погледна изненадано, ала тя не срещна очите му, потънала в някакви свои мисли. — Провалихме се. Трябваше да ги опазим живи, а теб — скрит, ала не успяхме.

В стаята се възцари тишина, нарушена най-сетне от покашлянето на Лоуган.

— Вярвам, че тази информация има все някаква стойност за вас.

— Може би — каза Аника.

— Ще направя всичко по силите си, за да бъда полезен. Мога да ви помогна да победите.

Аника кимна, ала погледът й бе насочен към жената, появила се на прага.

— Итън каза, че имате нужда от лечител. — Очите на новодошлата обходиха стаята, търсейки пострадалия.

— Нищо сериозно — обясни Аника. — Затворникът получи порезна рана, която трябва да бъде погледната. Нуждае се от дезинфекция, но надали ще са необходими шевове.

Лечителката кимна и отиде до леглото.

— Имаме още неща за обсъждане — каза Аника на Лоуган.

— Разбира се. — Той потръпна, когато лечителката отлепи ризата от раната. — Ако не искате да ми дадете цигари, ще може ли поне да получа нещо за болката?

Аника се усмихна.

— Мисля, че можеш да я понесеш.