Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Епилог

Гледай не към това колко ужасно е отминалото зло,

а към това колко голямо е доброто, което ще последва.

Томас Хобс, „Левиатан“

 

 

Сабин потрепери и й се прииска да се бе възползвала от пуловера, който Итън й бе предложил. Слънчевите лъчи се процеждаха през скелето, издигнато по протежение на имението „Роуан“, ала брезентът, който висеше между библиотеката и света навън, не можеше да спре декемврийския мраз. А малките електрически печки изобщо не бяха достатъчни.

Сабин залепи още един кашон с тиксо и надраска отгоре му с черен маркер думите „История — XVII век“. Почти всички книги, които беше опаковала досега, като че ли съдържаха история. Адски стара история. Нищо интересно ли не се намираше наоколо?

— Още ли не си свършила? — Итън влезе с нехайна стъпка в библиотеката. — Какво правят всички тези книги по пода?

— Ще се престоря, че не съм те чула. — Сабин отнесе кутията до бързо нарастващата купчина, която щеше да бъде отнесена в Академията, за да бъдат книгите описани и прибрани. — Така ще мога да продължа да те харесвам.

Итън се засмя. Сабин се приближи до него, като потриваше ръце. Той се намръщи, свали дългото си кожено яке и го наметна върху раменете й.

— Трябваше да вземеш пуловера.

— Да, да. — Сабин се сгуши в топлината от тялото му, която все още сгряваше вътрешността на якето. — Прав беше. Радвай се, докато можеш. Следващият път аз ще съм права.

Тя погледна към недовършените строителни работи в другия край на стаята.

— Нали ти е ясно, че тук щеше да е много по-топло, ако не трябваше да докарвате всички тези специални камъни, за да оправите това място.

— Включихме го в Националния регистър на исторически забележителности — сви рамене Итън. — Така че специалните камъни са задължителни.

— Страхотно. А в това време на мен задникът ми замръзва тук.

— Сериозно? — Итън отвори широко очи. — Това би било истинска трагедия. Най-добре да проверя какво е положението.

Сабин изписка, когато той й се нахвърли. Двамата все още се гонеха около купчините книги, пръснати из стаята, когато се отвори блещукащ портал.

— Живо-здраво! — Конър скочи в библиотеката, следван от Адна, която клатеше глава.

— Конър, не казвай „живо-здраво“. Да не си каубой, който влиза в някоя кръчма.

Тя затвори портала и се обърна към него, сложила ръце на хълбоците си.

— Съжалявам, ако съм засегнал някого, милостива госпожице. — Конър се престори, че докосва почтително несъществуващата си шапка.

Адна се намръщи, ала бързо избухна в смях, когато той започна да я гъделичка.

— Престани! — изписка тя. — Престани! Връщам си думите назад! Можеш да си каубой!

Конър я прегърна с една ръка и се ухили на Итън.

— Е, как мина? Намери ли ги?

Сабин извърна поглед. Конър бе задал въпроса, който самата тя все още не бе готова да изрече на глас, макар че той се въртеше в главата й от мига, в който Итън се бе върнал.

Итън, от чието внимание не бе убегнало напрежението на Сабин, се прокашля.

— Аха. Не беше трудно. Бяха точно там, където очаквахме.

— Старото им свърталище — сви рамене Конър. — Логично е.

— Въпреки това е малко странно — каза Адна. — Не мислиш ли? Да се върнат в Халдис след всичко, което се случи.

— Това е тяхната територия. — Сабин я погледна за миг, след което отново зарея очи в далечината. — Мястото им е в онази планина.

Тя се поколеба за миг, а когато продължи, гласът й бе станал по-мек:

— Изглеждаха ли щастливи?

— И още как. — Итън се приближи до нея и нежно сложи ръка на рамото й.

— Защо не дойдеш с мен следващия път? Да се увериш със собствените си очи?

Топлотата в погледа му извика усмивка на устните й, макар че сърцето й се бе свило.

— Може би.

— Сабин…

Тя го погледна право в очите и положи длан на гърлото му. Остави пулсът му да барабани до кожата й в продължение на няколко секунди, преди да проговори:

— Това е миналото. Сега съм тук. С теб.

Итън сбърчи чело.

— Не искаш ли да ги видиш?

Сабин притвори клепачи, за да скрие болката в очите си. Не от Итън — той винаги знаеше кога в очите й се появява болка. Ала понякога й се искаше да я потули от новите си приятели. Благодарна бе за дружбата им и за любовта на Итън и не искаше миналото да помрачи надеждата, която хранеше за бъдещето им заедно.

— Ами другата глутница?

— Преместили са се на западния склон — отвърна Итън. — Глутницата на Стивън е завладяла някогашните територии на Бейн. Онези от глутницата на Емил, които оцеляха в битката, трябва да са отишли някъде другаде.

— Така е справедливо.

— Наистина.

— Значи едната алфа е получила своя хепиенд — каза Конър. — Ала как свиква нашето момче с новата си роля?

— Не че съм специалист или нещо такова, но ми се стори съвсем добре. — Итън обви ръце около Сабин и я притегли към себе си.

— Малко ми е жал за Тристан и Сара. — Адна скочи върху масата и продължи замислено, като клатеше крака. — Бяха заедно само десет минути и после отново изгубиха сина си.

— Не са го изгубили — възрази Итън. — Не точно.

— Е, не мисля, че ще ходят на семейни пикници в гората — подхвърли Конър.

— Случва ли ти се изобщо да бъдеш сериозен? — попита Сабин и Конър я дари с широка усмивка.

— Не и ако не е абсолютно наложително. — След това обаче погледна Адна и се намръщи. — Защо ти е гадно за тях? Мислех, че говори със Сара и й обясни за Кала?

— Така е — отвърна Адна. — И те наистина се опитват да бъдат щастливи заради него, но според мен все още имат чувството, че той просто си е отишъл.

— Аз пък просто се радвам, че избяга от библиотеката, когато се превърна във вълк — каза Конър. — Защото ако Потомъкът беше нападнал Аника и Итън го бе застрелял веднага след като бе спасил света… Може ли да си представите? Ама че неловко!

— Изобщо не си толкова забавен, за колкото се имаш — подхвърли Адна.

— Съм — ухили се Конър.

— Сабин? — Адна й отправи умолителен поглед. — Малко помощ?

Сабин се изплези на Конър.

— Нямам какво повече да кажа — ухили се Адна.

— Итън също има право на глас — каза Конър. — Итън?

— Въздържам се — засмя се Итън. — Не, почакайте. Не че изгарям от желание да поздравя Конър за която и да било от шегите му, но той има право. Трябва да сме доволни, че всички вълци, включително и Потомъкът, избягаха в планината. Ако ни бяха нападнали, нещата щяха да загрубеят.

— Предполагам, че са усетили зова на дома — рече Адна. — Обратно към дивата природа. Нямаха никаква причина да се интересуват от нас.

— Мислиш ли, че си спомнят? — попита Конър. — Когато Шей стана вълк, смяташ ли, че е осъзнавал какво става?

— Няма как да знаем — отвърна Адна.

Сабин се сгуши в ръцете на Итън.

— Радвам се, че Шей се превърна във вълк. Двамата с Кала си принадлежат. Винаги е било така.

Итън се приведе и я целуна по косата.

— Знам за какво говориш.

— Очевидно земята също е решила, че мястото им е един до друг — каза Адна. — Е, готови ли сте? Умирам от глад, а Аника ще раздаде новите назначения само след няколко часа. Не искам да пропусна вечерята.

— Каква всъщност е работата ви сега? — полюбопитства Сабин. — След като войната свърши?

— Мисля, че имаш предвид „нашата работа“ — усмихна й се Адна. — Нали вече си една от нас. Нещо, което няма да ти позволим да забравиш.

— Трябва да държим това под око. — Конър посочи онова, което някога бе представлявало камина.

Сега каменната рамка бе запълнена от масивна желязна врата, в средата на която се намираше Кръстът на елементите. Двата меча изглеждаха така, сякаш бяха споени с металната преграда.

— Да се уверим, че никой злодей няма да опита да бърника, където не му е работа.

— Като Лоуган? — попита Сабин.

— Лоуган — отвърна Адна — и всички други Пазители, чийто нормален срок на годност вече е изтекъл. Не че има много от тях, но все още са останали неколцина.

— Освен това трябва отново да се заемем с онова, което правехме преди избухването на войната — допълни Конър.

— Нима имаш чак толкова добра памет? — подхвърли Сабин.

— Почти съм сигурен, че все някой го е записал някъде — ухили се Конър.

— Преди да има Пазители и Търсачи сме били една група — обясни Адна. — Грижехме се никой да не злоупотребява с мистичното царство или пък да се забърква със сили, с които не бива.

— Наричахме се Конатус[1] — добави Итън.

— Като стана дума за имена — обади се Конър, — след като вече не търсим Потомъка, ще получим ли ново название?

Итън сви рамене.

— Питай Аника.

— Може отново да се наречем Конатус — предположи Адна.

— Това е било преди шестстотин години — възрази Конър. — Аз гласувам против. А и първите Пазители са били част от Конатус. Да деля едно и също име с който и да било Пазител би ме накарало да се почувствам омърсен.

— Добре — каза Адна, без да обръща внимание на заяждането му. — Просто смятам, че използването на латински придава достолепие на каузата ни. Хайде, можем да продължим този разговор, докато вечеряме.

И тя се зае да тъче врата.

— Достолепие? — Итън се отдръпна от Сабин, като се усмихваше на Адна. — Вече никой не говори латински. Да обясняваме значението на думата всеки път, когато срещнем някого, ще ни дотегне страшно бързо. Пък и какво достойнство може да притежава една група, в която участва и Конър?

— Ей! — Конър го бутна.

Сабин се засмя и по устните й се разля палава усмивка.

— Аз се сещам за подходящо име.

Итън протегна ръка и повдигна брадичката й. Когато се взря в морскосините му очи, светът сякаш се отвори пред нея. Както ставаше всеки път.

— Е, добре, красавице. Какво е новото ни име? — попита той.

— Стражи.

Усмивката на Итън се смекчи.

— Може и да ни отнеме малко време докато свикнем. Но наистина звучи добре.

Той се приведе напред и я целуна нежно.

— Идвате ли? — попита Конър, който вече отиваше към портала. — Или трябва да ви чакаме, докато се нацелувате?

— Остави ги на мира! — Адна го сграбчи за предницата на ризата и го придърпа към проблясващата врата. — Защо си толкова кисел?

Конър потупа корема си.

— Гладен съм.

— Вечерята е оттук. — Адна посочи блещукащия портал.

— Почакайте — обади се Сабин. — Аз… искам да ги видя. Трябва да ги видя. Поне веднъж.

— Точно сега ли? — намръщи се Конър.

Адна го бутна настрани и с две бързи движения на камите затвори портала.

— Стомахът ти може да почака малко, Конър.

— Май трябва да си поприказваме и да ти обясня това-онова за стомаха си — засмя се Конър.

— Сигурна ли си? — попита Адна.

— Да, моля те. — Сърцето на Сабин биеше лудешки, докато Адна тъчеше. Когато познатите земи около Халдис се появиха от другата страна на магическия портал, дъхът й спря.

— Готова ли си? — Итън я улови за ръка.

Сабин кимна, макар че в случая не ставаше въпрос дали е готова или не. Тя просто трябваше да го направи — да види глутницата заедно, да се увери, че всичко е както трябва да бъде.

Конър тръгна към портала, ала Адна го стисна за ръката.

— Не. Само те двамата.

— Никаква вечеря и никакъв лов за вълци? — каза Конър. — Ама че си жестока.

— И още как. — Адна даде знак на Итън и Сабин да прекрачат прага.

Познатото остро изтръпване от минаването през магическата врата отстъпи място на жесток студ. Вятърът се вихреше около тялото на Сабин и мощните му пориви, които я връхлитаха от време на време, я караха да потръпва. Тя се уви още по-плътно в якето на Итън.

— В такова време спокойно можеш да изгубиш някой пръст на крака си — отбеляза Итън, докато й подаваше един бинокъл. — Не искам да те припирам, миличка…

— Трябват ми само няколко минути.

Сабин се изкатери малко по-нагоре по билото, където Адна бе отворила портала, и се сгуши до един бор. Вдигна бинокъла към очите си и го насочи към пещерата Халдис.

Не й отне дълго докато ги открие — вълците празнуваха успешния си лов. Бяха се събрали около тялото на едра кошута и лудуваха, докато се готвеха за предстоящия пир.

Ансел и Брин се гонеха пред входа на пещерата, вдигайки облаци от сняг. Мейсън вече се бе заловил с еленското месо и муцуната му беше окървавена. Нев седеше до него, изплезил език, сякаш Мейсън бе казал някоя особено забавна шега.

Бяла вълчица излезе от пещерата и златистите й очи обходиха глутницата. В този миг измежду дърветата изскочи кафеникав вълк и се втурна да я поздрави. Шей обикаляше около Кала и я хапеше закачливо, докато тя не излая в знак на протест. На Сабин лаят й прозвуча като смях.

Двете алфи се отправиха заедно към прясната плячка, като се побутваха с муцуни и се ближеха. При появата им Мейсън и Нев се изправиха и като наведоха глави, размахаха опашки. Кала отново изджавка и Ансел и Брин се присъединиха към тях. Цялата глутница беше заедно, готова да сподели изобилието на успешния лов.

Сабин се изправи, доволна, че приятелите й бяха щастливи и в безопасност. Когато тя се раздвижи, Кала повдигна глава и очите й се насочиха към билото, където беше Сабин. Въпреки голямото разстояние, Сабин би могла да се закълне, че Кала гледа право към нея.

Ушите на бялата вълчица потрепваха. Тя вдигна муцуна и нададе вой, който изпълни Сабин със сладка тъга. Останалите вълци се присъединиха към своята алфа и познатите им гласове се сляха в песен, която изпълни зимния въздух. Сабин ги погледа още малко, а после се обърна и отиде при Итън.

— Всичко наред ли е? — попита той.

Сабин му върна бинокъла.

— Те са щастливи. Значи и аз съм щастлива.

— Радвам се. — Итън се отправи към портала, ала Сабин се поколеба.

Вятърът си играеше с косата й и студената му милувка сякаш я мамеше към дивата гора. Тя се обърна, заслушана в песента, която се носеше върху вълните на зимния вихър. Гласът на Нев се издигна над останалите, докато хорът на вълците се лееше във въздуха. Сабин се зачуди дали не са разбрали, че тя е тук, и се сбогуваха… или пък я молеха да остане.

— Сабин? — Итън чакаше в сиянието на магическата врата и я гледаше.

Сабин поклати глава. Воят на вълците все още огласяше гората зад нея, ала тя вече нямаше нужда да поглежда назад. С Итън до себе си, Сабин прекрачи в светлината на портала, който отвеждаше в новия й свят.

Бележки

[1] Старание, опит (лат.). — Б.пр.