Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

22

Звуците на битката отекваха в ушите ми — не можех да ги заглуша, колкото и да исках. Свистене на стрели пореше въздуха, ръмжене се издигаше към небето. Всичко това нямаше да ме тревожи, ако бях част от битката, но от тази невидима война — насилие и смърт, които може би дебнеха зад всеки ъгъл — по гърба ми лазеха тръпки. Все още не се бяхме натъкнали на врагове, ала беше само въпрос на време. Двете с Адна можехме да отблъснем три-четири вълка, но нещо ми подсказваше, че противникът няма да бъде така малоброен.

Освен това във въздуха ехтяха и други звуци, които още повече усилваха тревогата ми. Писъци от болка, каквато никой Страж не бе в състояние да причини.

— В лабиринта има призрак — прошепнах. — Навярно не само един.

Натъкнали се на поредната задънена алея, двете с Адна приклекнахме. На всяка цена трябваше да измислим нещо. Лабиринтът не просто ограничаваше движенията ни — той непрекъснато се променяше. Плетове израстваха с невероятна скорост, само за да потънат в земята малко след това. Трънливи клони изникваха насред пътеките и ни препъваха, докато тичахме.

— Сигурна ли си? — попита Адна.

Кимнах, макар да ми се искаше да не бях.

— Трябва да намерим Шей.

Приех вълчата си форма, готова да се нахвърля на всеки вражески настроен Страж, който се изпречи на пътя ни, и отново хукнахме. Можех само да се надявам, че тичаме в правилната посока.

— Виж! — Адна се обърна към новопоявила се пролука в плета. — Да вървим.

Усетих миризмата точно преди да свием зад ъгъла. Преобразих се и сграбчих Адна за блузата.

— Спри!

Вече я теглех назад, когато го видяхме. Призракът се плъзна иззад плета и бавно тръгна към нас.

— Хайде! — Адна ме стисна за ръката и ние се втурнахме натам, откъдето бяхме дошли.

Лабиринтът отново се бе променил.

— По дяволите! — изругах, когато се спряхме пред задънената пътека.

Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как пролуката в плета, през която се бяхме промъкнали, се затваря пред очите ни.

— Е, поне призракът остана от другата страна.

Адна едва бе изрекла думите си, когато скверното създание премина през плета, процеждайки се като катран между клоните.

— Не е честно! — извика Адна.

Призракът идваше все по-близо и по-близо, а ние не можехме да направим нищо.

— Шей! — изпищях, тъй като не знаех какво друго да сторя. — Шей! Помогни ни!

Бяхме се долепили плътно до плета; очите ми не се откъсваха от завихрените сенки, от които беше изтъкано тялото на призрака. Миризмата му нахлуваше в ноздрите ми и от нея ми се повдигаше. По гърба ми пробягаха тръпки при спомена за болката, която той бе в състояние да причини.

— Адна! Трябва да се махнем оттук. Изтъчи ни врата!

— Врата, отвеждаща къде? Искаш да се върнем обратно в Академията ли? Ако я отворя на бойното поле, може да се озовем право върху някой призрак! Няма да се измъкнем по този начин. — Гласът й потрепери. — Не знам какво да правя. Освен ако…

— Какво?

Тя се обърна и погледна към плета зад нас.

— Шей! — изпищях отново.

— Кала! — Гласът му долетя точно зад нас. — Къде си?

Обърнах се рязко, без да обръщам внимание на болката от тръните, разкъсали кожата ми, когато притиснах ръце до плета.

— Тук съм! С Адна!

— Не мога да стигна до вас — изкрещя той. Намираше се от другата страна на стената. — Брин, Мейсън, Рен! Елате тук! Те са зад този плет.

Усещах миризмата му — беше толкова близо и все пак не можех да го достигна.

— Кала! — извика Рен. — Добре ли сте?

— Тук има призрак. — Гласът ми беше хриплив. — В капан сме.

Чух как Мейсън изскимтя и задраска в пръстта, мъчейки се да се добере до нас. Брин показа нос изпод клоните, ала изквича от болка, когато един трънлив ластар я удари през муцуната като камшик.

— Ще се опитам да прорежа път през плета — изкрещя Шей. — Отдръпнете се.

— Не, почакай! — викна Адна.

— Какво значи почакай? — Погледнах през рамо към призрака.

Без да ми обръща внимание, Адна пусна бича, извади двете си ками и като изкрещя, ги заби в земята.

Трябваше да запуша уши, когато ужасяващ звук процепи въздуха около мен. Писък, пропит с болка и гняв. И идващ от плета.

— Точно така, кучко! — изсъска Адна. — Махни се от земята и се върни в ада, където ти е мястото.

Клоните на плета затрепераха; листата му започнаха да повяхват и да се ронят. Растението се тресеше все по-силно, трънливите клони ставаха на трески. А после живите стени се сринаха, същинска вълна от изсъхнали парченца дърво и листа, станали на пепел. Лабиринтът изчезна, оставяйки след себе си тъмни купчинки, очертали пътя му върху белия сняг, и Шей изникна пред мен, вдигнал високо двата си меча.

— Какво, по дяволите…

Адна простена и се свлече настрани.

Тъкмо се обръщах към нея, когато Шей изкрещя:

— Кала, наведи се! Сега!

Той ме прескочи в същия миг, в който се преобразих и се долепих до земята. Когато се изправих и се обърнах, видях как призракът се спуска върху Адна, докато Шей връхлиташе отгоре му.

Излаях предупредително и тръгнах след него, но Рен скочи пред мен като ръмжеше.

— Не.

— Махни се от пътя ми! — озъбих се, ала ръмженето заглъхна в гърлото ми.

Шей се нахвърли на призрака, въртейки Кръста на елементите с главозамайваща бързина. Остриетата посякоха тъмната плът на гнусното същество по-мълниеносно от перките на хеликоптер.

Призракът изпищя.

Никога досега не бях чувала призрак да пищи. Никога не ги бях чувала да издават какъвто и да било звук. Ала в мен нямаше никакво съмнение — това беше писък на агония.

Мастиленочерните пипала на чудовището запращяха, сякаш по тях течеше електричество. То изпищя отново, а после тялото му сякаш изригна, като черна пара, избликнала от гейзер, и изчезна.

Шей се приземи от другата страна на мястото, където само допреди миг стоеше призракът, и се обърна рязко, вдигнал оръжия за нов удар. Когато осъзна, че скверното създание го няма, изпъна рамене и ми отправи леко смутена усмивка.

Аз излаях в отговор, размахала опашка.

— Адна! — Конър тичаше към нас през снега и останките от лабиринта.

Адна се надигна на четири крака, като се подпираше на ръце.

— Ще се оправя… така мисля.

Конър й помогна да се изправи и се ухили на Шей.

— Добра работа. Не знаех, че можеш да правиш и това.

— Да правя какво? — намръщи се Шей. — Как да не знаеш, че мога да убивам призраци? Нали си имам оръжие? — Той вдигна Кръста на елементите.

— Не призрака — обясни Конър. — Макар че и това си го биваше. Имах предвид лабиринта. Ако не ни беше отървал от него, веселбата щеше да свърши преди да е започнала.

Конър се обърна и махна по посока на имението.

— Сега отрядите ще могат да се прегрупират, за да нападнат.

— Не съм направил нищо с лабиринта — каза Шей. — Плетовете просто се разпаднаха и изведнъж се оказах очи в очи с Кала. А после видях, че призракът посяга към Адна.

Конър го зяпна, сбърчил вежди. Адна изтупа снега от дрехите си, избягвайки да срещне очите ни. Аз се преобразих и я погледнах изпитателно.

— Тя беше — казах и я посочих. — Тя… уби лабиринта.

Не знаех как другояче да опиша какво бе сторила. Някак си тя бе нападнала живия лабиринт, който ни беше пленил. И го бе сразила.

Конър я сграбчи за ръцете и я погледна изпитателно.

— Но как? Как го направи?

— Не знам. Почувствах, че не е естествен… че мястото му не е тук. И я помолих за услуга.

— Кого си помолила? — Шей обикаляше около нас, оглеждайки се за признаци на опасност. Доколкото можех да преценя, вълците на Бейн бяха съсредоточили атаката си върху отрядите пред нас.

Дори и на лунната светлина видях как Адна се изчервява.

— Земята.

— Можеш да поискаш услуга от земята? — попита Конър. — И то ли е част от професионалната ти автобиография?

Адна се усмихна.

— Всички Търсачи правят точно това. Аз просто стигнах малко по-далеч.

— Никой никога не е правил подобно нещо, Адна — бавно каза Конър. — Никой.

— Знам — промълви тя.

Очите им се срещнаха и нещо важно, макар и неизречено на глас, премина между тях.

Сега, когато стените от преплетени клони вече ги нямаше, можех да видя бурята на битката, която бушуваше около нас. Вълци връхлитаха отрядите на Търсачите с устрема на приливна вълна. Остри зъби се впиваха в човешка плът, секвайки виковете на болка само миг след като те се надигнеха. Неспирните стенания, които се издигаха към небето, говореха, че вълците не бяха единствените врагове, причакали ни в мрака. Призраци се плъзгаха из сенките, поглъщайки всеки Търсач, изпречил се на пътя им.

Очите ми обходиха покрайнините на градината. Не ми отне дълго да ги открия — двайсет Пазители (нашите господари и някои от децата им, които разпознах от училище), бяха заели позиция до пресъхналото изкуствено езерце. До един бяха елегантно облечени, сякаш отиваха на официална вечеря, а не присъстваха на жестока битка. Само че те правеха точно това — наблюдаваха клането отстрани, като генерали, командващи своите войници. С нехайно изящество ръцете им се вдигнаха във въздуха и заиграха, описвайки сложни движения с пръсти.

Пронизителни писъци огласиха въздуха и небето над нас оживя от тъмни гърчещи се силуети. Призовани от своите господари, сукуби и инкуби се появиха, за да се включат в битката. Предупредителни викове се надигнаха откъм Търсачите, стрели от арбалети полетяха покрай копията на създанията от Отвъдното. Някои от крилатите същества кацнаха на земята, други се спускаха към Търсачите, издигаха се до страховити височини с тях и ги пускаха, за да намерят смъртта си на земята. Няколко Търсачи, сграбчени в хищните нокти на инкубите, успяха да ги пронижат с меч или кама, докато политаха към небето, повличайки скверните създания със себе си в обятията на смъртта.

Гледах как тела рухват на земята, гърчейки се в агония под козина и остри зъби, кожести криле и хищни нокти, или просто изчезват в мрака на изтъканите сякаш от дим призраци. Падаха и вълци, ярка кръв плискаше снежнобелия сняг и образуваше локвички под неподвижните тела на Стражите на Бейн. И все пак Търсачите, рухнали на земята съвършено неподвижни, бяха повече от вълците. Стражите дебнеха своите жертви и ги обграждаха, движейки се в съвършен синхрон, роден от инстинкта на глутницата, благодарение на който можеха да организират атаките си по начин, на който Търсачите не бяха способни.

Докато гледах как вълците се разправят с воин след воин, си помислих, че само преди месец бих завила от гордост. Ето как воюваха Стражите. Ето защо винаги печелехме. И защо Търсачите губеха днес.

Нарастващо отчаяние натежа в гърдите ми. Не можехме да спечелим. Дори да проникнехме в имението, а Шей успееше някак да надвие Боск, битката отвън беше изгубена. Колко ли Търсачи щяха да умрат днес?

Конър се прокашля. И неговите очи, също като моите, не се откъсваха от бруталната сцена, която се разиграваше пред нас.

— Трябва да вървим. Битката като че ли е съсредоточена в източната част на градината. Това е добре — така ще можем да се насочим на север и да се доберем до къщата оттам.

Не спомена, че очевидно губим. И то тежко.

— Има още призраци — каза Шей. — Трябва да се разправя с тях.

— Това не влиза в плана — поклати глава Конър. — Нуждаем се от теб вътре.

— Аз съм единственият, който може да ги убие — изръмжа Шей.

— Знаехме, че ще има и призраци. Винаги е така. Ала ти не бива да се замесваш в битката на челната линия. Нямаме време.

Шей настръхна, но се обърна на север.

— Да вървим тогава.

Приела вълчата си форма, тръгнах близо до него, докато заобикаляхме битката. Прилив на адреналин учестяваше пулса ми; усещах мириса на вълците на Бейн и вкуса на кръв във въздуха.

В гърдите ми се надигна ниско ръмжене.

— Знам. — Гласът на Рен проникна в ума ми. — И на мен ми се иска да съм част от битката.

— Е, желанието ти се сбъдна. — Целият настръхнал, Мейсън се закова на място.

Бяхме стигнали северния край на градината и част от битката се бе прехвърлила пред нас. Вълци и Търсачи бяха вкопчени в смъртоносен танц, стомана проблясваше, уловила лунните лъчи. Мускулите на вълците се вълнуваха под козината им, когато се сблъскваха с Търсачите; крясъци и ръмжене се сливаха в ужасяващ рев, докато те се биеха… и запречваха пътя към къщата.

— Резервен план? — попита Брин.

— Ще ти го кажа, когато го измисля. — Мускулите ми се напрегнаха — дори да бяхме обречени, нямаше да се дадем без съпротива.

— По дяволите — изруга Конър. — Дотук бяхме с ограничаването на битката в другата част на градината.

— Ще опитаме ли с бягане? — попита Адна.

— Аха.

Обходих бойците с поглед, търсейки баща си или който и да било от Найтшейд, но видях единствено Търсачи и вълците на Бейн.

— Най-добре се преобрази, Шей — каза Конър. — Последното, което искаме, е Стражите да те вземат на мушка. Забележат ли те, ще зарежат всичко друго и ще хукнат след теб.

— Добра идея — съгласи се Шей и само след миг златистокафявият вълк разтърси козина. — Така е много по-добре.

Рен го изгледа.

— Наистина ли?

— Разбира се. — Шей повдигна муцуна, вдишвайки хладния нощен въздух. — Не си ли съгласен?

— Ами, да. — Рен ровеше с лапа в снега. — Но… както и да е.

— Кала, ти застани начело — нареди Конър, който не можеше да чуе разговора ни. — Аз идвам след теб. Рен и Шей, вие стойте близо до Адна. Мейсън, Брин, пазете ни по фланговете.

Вземайки суровите ни погледи за съгласие, той се обърна към счепканите тела, които ни препречваха пътя, и продължи:

— Добре. По мой сигнал… Сега!

Мускулите ми се обтегнаха и аз изскочих от градината, излизайки на открито. Вперила поглед в дългите сенки, хвърляни от имението, поведох останалите встрани от битката. Ако само успеехме да се доберем до къщата, отново щяхме да имаме прикритие.

Остър лай привлече вниманието ми. Няколко от вълците на Бейн се бяха откъснали от схватката и препускаха към нас.

— Не спирай, Кала! — Воят на Рен отекна във въздуха зад мен. — Ние с Мейсън ще ги отклоним.

Изръмжах, недоволна, че трябва да бягам, докато другите от глутницата ми щяха да се бият.

Разнесе се нов вой — наблизо, ала идващ от запад.

— Това… — Рен се обърна рязко и хукна в обратна на битката посока.

— И още как! — Мейсън се втурна след него.

Брин приклекна на задни лапи и нададе възторжен вой. Вълците, които се носеха към нас, ни отговориха и във вените ми припламна надежда… но все още не бях готова да сваля гарда.

— Мили боже! — изкрещя Конър. — Канят се да ни нападнат!

— Твърде много са! — извика Адна. — Никога няма да минем покрай тях.

— Кала! Какво правиш, по дяволите?! — кресна Конър, когато аз се заковах на място и се взрях изумено във внушителната орда от козина и остри зъби, която препускаше към нас.

Не можех да повярвам.

— Кала! — Конър ми хвърли гневен поглед, преди да сграбчи Адна и да я бутне зад себе си.

Прииждащите вълци стигнаха до нас и изведнъж се разделиха и продължиха от двете ни страни, като река, срещнала препятствие.

— Какво, по… — ахна Конър, докато десетки вълци се стичаха покрай нас.

Стражите на Бейн заджавкаха и заскимтяха уплашено, когато глутницата на Нейтшейд се хвърли в битката. Новодошлите откопчваха вълците на Бейн от Търсачите и ги събаряха на земята в бъркотия от зъби и нокти. Много скоро звънът на стомана беше удавен от оглушителното ръмжене, с което двете глутници се разкъсваха безпощадно. Многогодишна вражда подклаждаше яростта им, докато проливаха кръвта си в искрящия сняг.

Огромен сребристокафяв вълк с необикновено черно петно на челото, забави крачка, когато ни наближи, и спря пред мен.

— Радвам се да те видя, Кала. — Той изплези език във вълча усмивка. — Надявам се, че не сме ви накарали да чакате.

— Пристигаш точно навреме, татко — отвърнах, като го побутнах с муцуна в гърдите. — И определено умееш да се появиш ефектно.