Андреа Креймър
Кървава роза (28)

28

Библиотеката беше обърната наопаки, вятърът навяваше сняг и това не беше всичко.

Отвън се бяха събрали вълци и се взираха в отломките.

— Нев! — извика Сабин и помаха на два вълка, които се втурнаха покрай останалите.

Нев и Мейсън дотичаха до нас. Появата на отдавна изгубените родители на Шей ни бе хвърлила в слисано мълчание. Все още никой не бе събрал кураж да ги попита как бяха излезли от портрета, за да се присъединят към нас.

Не знам дали се бояхме да не ги обидим или бяхме твърде изумени, за да успеем да им зададем какъвто и да било въпрос. Единствено Шей изглеждаше невъзмутим, а по устните му играеше усмивка, почти детска в своята жизнерадост.

Мейсън си възвърна човешкия образ и размаха юмрук в лицето на Конър.

— Как я мислеше тая, по дяволите?

— Ъ? — Конър сбърчи вежди.

— Имал си бомба и не ни каза — викна Мейсън. — Не получихме никакво предупреждение. Имаш ли представа колко далече се разнесе взривната вълна? Част от стената смаза онзи, с когото се биех. За малко да убие и мен!

— Не беше бомба, Мейсън — намесих се аз.

— Какво беше тогава, по дяволите? — Той все така не сваляше сърдит поглед от лицето на Конър.

— И защо точно мен обвиняваш за някаква си бомба? — Конър бе започнал да се смее. — Какво разбирам аз от бомби?

Нев сви рамене.

— Обсъдихме го и решихме, че ако някой е успял да вмъкне тайно бомба, трябва да си бил ти.

Конър погледна към Адна.

— Ти как мислиш? Дали трябва да им благодаря за това, или да ги цапардосам?

— Млъквай, Конър — казах аз. — Мейсън, стената рухна, когато Шей затвори Разлома.

— Човече! — Нев се обърна към Шей и се ухили. — Браво на теб!

Мейсън все още се мръщеше.

— Значи Кръстът на елементите всъщност е бомба?

— Мейсън! — изръмжах. — Нямаше никаква бомба!

— Просто магия — обясни Адна с усмивка.

— Магическа бомба значи — измърмори Мейсън и отскочи, когато посегнах да го ударя. — Ей! Не ти за малко да бъдеш сплескана като палачинка от половин къща, срутила се върху теб.

— Вярвай ми — каза Итън, — ние си имахме не по-малко проблеми вътре.

— И все пак се справихте. — Нев все още гледаше към Шей. — Това означава, че победихме, нали?

— Предполагам. — Усмивката на Шей поизбледня. — Не знам какво ще стане сега.

— Като отворихме дума за победи, къде са вълците на Бейн? — попитах. — Имам предвид онези, които не минаха на наша страна.

— Когато къщата се взриви… — Нев ми хвърли извинителен поглед, когато Мейсън безмълвно оформи думата „бомба“. — Те изпаднаха в паника. Предполагам, че да видят как крепостта на Пазителите рухва, ги е изпълнило с ужас.

— Е, ние бездруго вече печелехме — ухили се Мейсън.

— Вероятно е така — сви рамене Нев, но после се намръщи и огледа малката ни групичка. Очите му се спряха за миг върху родителите на Шей, а после се върнаха към мен. Поемайки си дълбоко дъх, той попита: — Къде е Рен?

Извърнах поглед и Брин обви ръка около кръста ми. Не бях забравила за Рен. Ала бях принудена да пропъдя мисълта за смъртта му от ума си, за да се справя с битката. И сега, когато истината за станалото се стовари върху мен, в стомаха ми сякаш зейна бездна от празнота. Олюлях се и Брин положи глава на рамото ми.

Баща ми отговори вместо мен:

— Той падна в битката.

Ръцете на Нев се свиха в юмруци.

— Как?

— Емил го уби — каза баща ми.

Мейсън изръмжа.

— Емил мъртъв ли е?

— Да — отговорих.

— Видяхме телата на Дакс и Фей — тихо каза Нев. — Вие ли бяхте?

— Трябваше да минем през тях, за да влезем в къщата — кимнах аз.

След това се умълчахме, поели на плещите си товара на толкова много смърт.

Най-сетне потреперих и погледнах към останалите от глутницата си.

— Последвайте ме.

Преобразих се и ги поведох към мястото, където бе паднал Рен. За мое облекчение отломките не го бяха затрупали. Те го обграждаха като някакъв обръч на разрухата, без обаче да го докосват, сякаш необузданата ярост на Кръста бе предпазила тялото му от хаоса.

Налягахме около него. Поколебах се за миг, спряла поглед върху вълка, когото познавах от дете, онзи, с когото открай време очаквах да поведем глутницата.

Баща ми стоеше до мен и аз го погледнах очаквателно.

— Не, Кала. — Тихите му думи изпълниха ума ми. — Това е твоята глутница.

Отново се обърнах към Рен и наведох глава, за да почета падналия алфа. Вълците, наобиколили го в кръг, сториха същото. Първа аз вдигнах муцуна и нададох вой, пропит с мъката ми от смъртта на Рен. Един по един останалите от глутницата се присъединиха към моята песен. Воят ни изпълни библиотеката и се разля в зимната нощ. Песента на смъртта постепенно се усили, когато вълците отвън също вдигнаха глави, за да почетат младия воин, когото бяхме изгубили. Пълен с мъка, хорът на вълчите гласове се издигна в нощта, отнасяйки паметта на Рен чак до звездите.

Възвърнах си човешката форма и се заслушах в песента, която продължаваше дори след като воят на вълците започна да утихва, разнасяна надлъж и шир от вятъра.

Нечии пръсти се обвиха около китката ми. Адна се взираше в мен.

— Позволяваш ли? — Тя посочи тялото на Рен.

Когато кимнах, тя коленичи до него, захлупи се върху огромния сив вълк и зарови лице в козината му.

Искаше да скрие мъката си от нас, но докато гледах как раменете й се тресат, отчаяно исках да мога да й върна брата, с когото й бе дадено толкова малко време.

Шей стоеше встрани от нас. Тристан го бе прегърнал през раменете, а Сара все още стискаше ръката му. Срещнах погледа му и там открих неговата собствена скръб. Както и един въпрос.

Въпрос, който трептеше и в моето сърце.

Беше ли смъртта на Рен променила онова, което изпитвах към Шей?

Когато срещнах зелените му очи с цвят на мъх, разбрах какъв е отговорът.

Любовта не се ражда от обстоятелствата, нито се променя от скръбта. Тя просто е. Неудържима и свободна като вълка в мен.

Любовта ми към Рен беше истинска. Между нас съществуваше връзка, общо минало. Загубата му щеше да остави в сърцето ми белези, които никога нямаше да изчезнат. Ала аз бях боец, а белезите на любовта не се различаваха много от тези, получени в битка.

Бях се изправяла пред толкова кръстопътища, където можех да избирам — да последвам сърцето си или да изоставя Шей, потискайки любовта си заради живота, за който смятах, че съм предопределена. Всяко решение ме бе отвеждало по-близо до него и по-далеч от света, който познавах.

Именно тези решения ни бяха довели дотук и ето че сега стоях насред отломките на съвършено подредения си живот и се взирах в момчето, което бе променило всичко.

И знаех, че все още го обичам.

Докато Адна прегръщаше тялото на Рен, аз отидох при Шей. Той протегна ръце и аз потънах в обятията му, докосвайки лицето му.

— Не умря — казах, насилвайки се да се усмихна. — Нали ти казах.

— Така е. А сега какво?

— Сега ще продължим да живеем. — Притеглих лицето му към своето и нежно го целунах.

Пръстите му проследиха дирите, които сълзите бяха оставили върху бузите ми.

— Обичам те, Кала.

— Сара!

Вдигнах очи и видях, че Аника тича към нас или по-точно — към майката на Шей. Двете жени се прегърнаха, като се смееха и плачеха едновременно. Когато най-сетне се пуснаха, Тристан се усмихна на Аника… имаше съвсем същата пакостлива, леко крива усмивка като Шей.

— Ти също ни липсваше, Аника. — Те се прегърнаха, а после той направи крачка назад и погледна към железния медальон, оформен като роза на компас, който Аника носеше около врата си. — Виждам, че са те повишили.

Аника се засмя и се обърна към Шей.

— Как стигна до тях?

— Не знам — отвърна Шей. — Когато блъснах Боск в Разлома, той изчезна, а аз изведнъж се озовах пред родителите си.

— Къде точно? — попитах.

Шей погледна към родителите си.

— На мен ми приличаше на тъмна, празна стая.

— Ти влезе в забравата. По средата — каза Сара. — И отвори вратите на нашия затвор.

Аника кимна и обясни с мрачно лице:

— Прекрачил си от другата страна.

Шей сбърчи вежди.

— Какво означава това?

— Боск ни затвори в празнотата между нашия свят и Отвъдното — отвърна Тристан. — Ние бяхме порталът между двата свята и когато го прокуди, ти можа да стигнеш до нас и да ни изведеш оттам.

Шей притихна и аз улових ръката му, преплитайки пръсти с неговите.

— Изпитвахте ли болка? — попита Аника, обхождайки Тристан и Сара с поглед.

— Не — увери я Сара. — Страданието ни не беше физическо. То се дължеше на това, че бяхме разделени от хората, които обичаме. От това, че ги виждахме, без да можем да сторим нищо, за да ги защитим. Особено сина си.

— Виждали сте ме? — попита Шей. — Картината нещо като двустранно огледало ли беше?

— Не. — Сара му се усмихна тъжно. — По-скоро като сън наяве.

— Времето не течеше както тук — добави Тристан. — Освен това не можехме да сме сигурни дали онова, което виждаме, е истина, или мъчение, дело на Боск.

— Кала! Брин! — Ансел тичаше към нас и ни махаше.

Брин изписка от радост и разтвори ръце, ала беше изпреварена от препусналия към него огромен сребристосив вълк. Той се преобрази и повдигна Ансел от земята, както тичаше, притискайки го до гърдите си.

— Татко! — Ансел обви ръце около баща ни.

Двете с Брин се втурнахме към тях и баща ни ни привлече в прегръдката си. Четиримата останахме така, вплетени един в друг, разтърсвани от сълзи и смях.

Ансел се откъсна пръв, видял Шей да се приближава.

— Хей! Ти успя!

Ала лицето на Шей беше мрачно.

— Какво не е наред? — попитах.

Раменете му се напрегнаха.

— Аника каза, че още не е свършило.