Серия
Нощна сянка (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bloodrose, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

3

— Глутницата ти изменници трудно може да се нарече армия — подметна Лоуган. — А копелето на Емил определено не се е доказало като кой знае какъв водач.

Принудена бях да пусна Шей, за да уловя ръката на Рен и да го удържа, когато той се озъби на Лоуган.

— А ти защо си тук, Лоуган? — изгледах го свирепо. — Защото си оправдал очакванията на баща си?

Той отмести очи от моите и аз се усмихнах — права бях.

— Изгуби наследството си, нали? Провали се в изпълнението на задълженията си? Ето защо избяга. Малкото ти кралство рухна, нали?

Все така без да ме поглежда, Лоуган си запали нова цигара.

— Той има право, Кала — каза Аника, макар по изражението й ясно да личеше, че и тя не храни особено топли чувства към Пазителя. — Глутницата ти не е армия.

— Но можем да ви доведем такава.

— Как? — Един от Търсачите, когото не познавах, пристъпи напред. С гладко обръснатата си глава и заострения нос имаше вид на ястреб. Когато проговори, в гласа му долових лек френски акцент. — Монроу е мъртъв. Възможността за съюз умря с него.

Хвърляйки суров поглед на Търсача с киселото изражение, отидох до Лоуган и го сграбчих за ризата.

— Кажи ми, Лоуган, колко от вълците на Бейн загинаха от ръката на баща ти, когато бе разкрито предателството на Корин?

Очите на Лоуган за малко да изскочат от орбитите си.

— Нима очакваш да знам? Тогава бях просто дете! — Той ме гледаше с широко отворена уста, неспособен да повярва, че една от доскорошните му подчинени се осмелява да го заплашва.

Кръвта ми запя във вените, когато парливият дъх на страха му изпълни въздуха.

— Не мога да си представя, че Ефрон Бейн би допуснал синът му да е толкова неподготвен, че да не знае истинската история на бъдещата си глутница.

С всяка изминала секунда Лоуган все повече пребледняваше.

— Ама… аз…

— Отговори й. — Итън се бе приближил и сега стоеше до мен. Чух как камата му изсвистя, когато я извади от ножницата.

— Двайсет и петима — каза Лоуган. — Бяха убити двайсет и петима изменници.

— Не беше толкова трудно, нали? — усмихна се Итън.

Аз изръмжах и Лоуган отстъпи назад към масата.

— Колко от вълците знаеха, че Емил не е истинският баща на Рен? — попитах.

— Нито един. — Лоуган изскърца със зъби и аз го тръшнах върху масата. — Поне доколкото знаехме — изскимтя той. — Но след въстанието се носеха слухове. Не беше тайна, че Корин ненавижда своя партньор. Баща ми потули истината, но избухливият нрав на Емил понякога се оказваше по-силен. Той искаше да убие детето. Беше му заповядано да не го прави.

Погледнах към Рен и видях, че лицето му е изопнато. Де да можех да му спестя всичко това, но трябваше да получа отговори от Лоуган.

— Би ли казал, че вълците на Бейн са доволни от живота си под водачеството на Емил?

Лоуган преглътна мъчително.

— Едва ли.

Пуснах го и се обърнах към Аника.

— Случилото се във Вейл без съмнение е предизвикало хаос в редиците на глутниците. Вълците на Найтшейд не изпитват лоялност към Емил Ларош. Те са верни на баща ми. На моето семейство.

Конър кимна.

— Браво на момичето!

— Стражите се нуждаят от алфа, който да ги води. Връзките между членовете на глутницата са причината да се бием толкова добре. Пазителите сбъркаха жестоко като убиха майка ми и свалиха баща ми от власт. И ние ще се възползваме от това.

— Нима не познават глутниците си достатъчно добре, за да избегнат подобна грешка? — попита мъжът с ястребовото лице.

Отговори му Рен.

— Гордостта ги кара да вярват, че властта им над нас е абсолютна.

Аника се обърна към Лоуган, който се бе изправил на крака и ме гледаше свирепо. Той кимна неохотно.

— И ти вярваш, че двамата с това момче можете да станете новите алфи? — Стоманеният поглед на Аника почиваше върху мен. — Че двете глутници ще ви последват?

— Ние сме алфите. Един Бейн и една Найтшейд. Глутниците ще ни последват. Можем да ги обединим и поведем срещу Пазителите. — В действителност изобщо не бях сигурна, че вълците наистина ще ни последват, но това бе единственият начин, за който се сещах, с чиято помощ да накарам Търсачите да приемат Рен.

— Има и такива, които са верни на Емил — обади се Лоуган, като разтъркваше гърлото си, където пръстите ми бяха оставили синини. — Няма да успеете да ги убедите всичките.

Аз продължих да гледам Аника.

— Можем да убедим достатъчно, за да промени съотношението на силите.

— Това беше планът на Монроу, Аника — намеси се Конър. — Въстанието, което той искаше да подготви от самото начало.

— Знам — отвърна Стрелата. — Добре тогава.

Тя прекоси стаята и застана пред Рен.

— Добре дошъл, Рение. Баща ти беше добър човек.

— Не. — Очите на Шей бяха обезумели, а кокалчетата на пръстите му — побелели, толкова силно стискаше юмруци.

— Шей, моля те — обади се Адна. — Това е планът, който Монроу открай време се надяваше да осъществи.

— Не мога да се съглася — каза Шей. — Това не е планът на Монроу. Това е планът на Пазачите — да ги принудят да бъдат заедно. Мястото на Кала не е до Рен.

Рен оголи зъби насреща му.

— Напротив. Мястото й винаги е било до мен.

— Ще те убия, преди да ти позволя да я докоснеш. — Въздухът около Шей отново трепереше. — Ти не си единственият алфа и го знаеш.

Усетих как дъхът ми спира в гърлото. Шей разбираше, вълчите му инстинкти го учеха по-бързо, отколкото изобщо бе очаквал. Той беше натрапникът и беше готов да предизвика Рен за водачеството на глутницата.

— Давай да те видим. — Рен се усмихна, също толкова готов да приеме предизвикателството.

Шей пристъпи напред, но се поколеба, когато Аника извади меча си и му препречи пътя.

— Някой да лисне кофа с ледена вода върху тези двамата — обади се Конър.

— Кала — намеси се Адна. — Накарай ги да спрат.

Истината в думите й ми подейства като шамар. Наистина можех да ги спра.

Минах покрай Аника, която прибра меча си в ножницата, и застанах между Шей и Рен.

— Чуйте ме и двамата. — Сложих длан върху гърдите на двете момчета и усетих как сърцата им думкат под пръстите ми. — Това свършва тук.

— Точно така — каза Шей. — Трябва да избереш.

— Той има право. — Рен погледна покрай мен и спря изпълнени с ярост очи върху Шей. — Избирай, Кала.

— Няма да го сторя. Още не.

Сърцата им едновременно пропуснаха удар, разкривайки несигурността, която и двамата изпитваха. Усетих, че главата ми се замайва. Аз бях алфа и не трябваше да се подчинявам на никого. Най-сетне бях в състояние да избирам своя път, съдба, която да открия сама.

— Не се нуждая от партньор — заявих, като внимателно подбирах думите си. — Нуждая се от воини, а вие сте най-добрите воини, които познавам. Имам нужда от вас. И от двама ви. Ще се биете ли заради мен?

Те се гледаха свирепо, без да отговарят — всеки очакваше другият да направи първата стъпка.

— Ще се биете ли заради мен? — повторих, оставяйки думите ми да потънат в мълчанието им като камъни, хвърлени в дълбок кладенец.

Шей се намръщи.

— Винаги, но…

— Никакво „но“ — прекъснах го и се обърнах към Рен. — А ти?

— Знаеш, че ще го направя. — В очите му се четеше предпазливост.

— Рен ще оглави глутницата. Той е ключът към спояването на съюза с вълците, които все още са във Вейл — продължих аз. — Шей ще намери Кръста на елементите и ще поведе Търсачите в битка.

Хвърлих поглед към Аника, която кимна.

— Ами ти? — попита Шей.

По устните ми пробяга усмивка.

— Аз съм тази, която ще се погрижи всички да се разбираме.

— Късмет — изръмжа Рен.

Засмях се тихичко и свалих ръце от гърдите им, за да ги уловя за китките.

— Не ми трябва късмет. Ще ми се закълнете, че няма да се наранявате и ще си помагате. Ще дадете кръвно обещание.

— Ъъъ… какво? — Шей ме зяпна.

— Докато войната не свърши, единственото, което има значение, е да победим. — Дръпнах ги напред, докато не се изправиха лице в лице. Усещах напрежението, което се излъчваше от тях. Миризмата на слънчева светлина и буря се смесваше с дъха на дим от есенни огньове и сандалово дърво.

— Изцерете се — наредих им.

— Не — отсече Рен.

— Трябват ми здрави войници. Ранихте се един друг — продължих, без да обръщам внимание на слисаното изражение на Рен. — Сега искам да поправите стореното.

— Шегуваш се. — Лицето на Шей се разкриви в гримаса.

— Дори не можеш да си представиш колко много не се шегувам. — Направих крачка назад и скръстих ръце на гърдите си. — Докато не си избера партньор, аз съм единствената алфа тук. Вече ви казах, че няма да избера сега. Вие двамата отговаряте пред мен. Докажете лоялността си. Излекувайте се.

— Не вярвам на ушите си — простена Рен, но все пак ухапа ръката си и я протегна на Шей.

— За нищо на света. — Шей понечи да отстъпи, но аз изръмжах.

— Направи го.

— По дяволите, Кал. Ти нямаш сърце. — Той също ухапа китката си.

— Знам.

Двамата се гледаха свирепо, без да откъсват очи един от друг, докато пиеха от кръвта си, свързвайки се по този начин като членове на една глутница, макар все още да се ненавиждаха.

— Добър ход, алфа — промърмори Лоуган.

Колкото и да ми се искаше да му хвърля леден поглед, не можах да потисна усмивката си. Нещо в мен препускаше на свобода, необуздано и ревящо от радост.

— След като се погрижихме за това, може ли най-сетне да поговорим за спечелването на войната? — попита Конър и прибра мечовете си.

От свирепия начин, по който Рен и Шей се гледаха, ми беше ясно, че на враждата между тях изобщо не бе сложен край. Ала това несигурно партньорство беше най-доброто, на което можех да разчитам за момента. Поне вече не се разкъсваха на парчета.

Обърнах се към Аника.

— Отсега нататък няма да има никакви тайни съвещания, на които не съм поканена. Ако искате войни, трябва да участваме във всяка стъпка от плана. В изготвянето на стратегиите и в изпълнението им.

Мъжът с ястребовото лице изсумтя, но си замълча, подчинявайки се на Аника, която поклати глава.

— Добре, Кала. Шей вече настоя за същото преди идването ти.

Усмихнах му се, ала той все още се мръщеше на Рен. Щеше ми се да ме погледне. Ако само срещнеше очите ми, може би щеше да разбере колко трудно бе всичко това за мен. Как жадувам да го дръпна настрани, да остана насаме с него и да му обясня.

Аника отново се обърна към покритата с карти маса.

— Лоуган ни съобщи, че Пазителите преминават в настъпление — каза тя. Случилото се в Чистилището бе само началото. Не разполагаме с никакво време.

— В смисъл? — попитах.

— Време, за да съберете частите — обясни Лоуган. — Разбира се, ние ще ви очакваме.

Той запали нова цигара, възвръщайки предишното си нехайно държание.

— Ако ни чакат на свещените места, няма да имаме никакъв шанс — каза Аника. — Всеки елемент на изненада, който успеем да използваме, е от жизненоважно значение. Трябва да отидем на всяко от тях възможно най-безшумно и най-бързо. Веднага едно след друго. Никакво чакане. Никакво бавене.

— Ще ви трябва някой, който да отвлече вниманието им. — Гласът на Рен ме накара да се обърна изненадано.

Аника повдигна вежди.

Рен сви рамене.

— Както Кала каза, Шей ще предвожда Търсачите, а аз — вълците. Оставете ни да направим онова, в което ни бива най-много. Да се бием.

Конър подсвирна.

— Искаш да разгърнем още един фронт?

— Не — обясни Рен. — А да използваме два отряда. Един за заблуда и истинския, който ще изпратим след него.

— Така ще отвлечем вниманието им от свещените места. — Адна се усмихна широко на брат си. — Докато атакуващият отряд се бие, другият ще се промъкне тайно, за да вземе каквото търсим.

Итън кимна.

— Може и да се получи.

— Всеки отряд, който поеме силата на подобно нападение, ще понесе тежки жертви — намеси се мъжът с ястребовото лице.

— Кой всъщност си ти? — сопнах се аз, подразнена от непрекъснатите му заяждания.

— Паскал е водачът на Тордис — обясни Аника. — Неговите хора ще участват в атаката, която Рен предложи. — Тя махна към останалите в стаята. — Тези, които виждаш тук, са Нападателите от всички аванпостове, които имаме. Вече познаваш отряда на Халдис, но Тордис, Пиралис и Айдис се събраха тук по мое искане, за да планираме действията си. Ако искаме това начинание да се увенчае с успех, трябва да действаме заедно.

Погледът ми обходи Търсачите. Събрани в тактическата зала на Халдис, воините, които съставляваха ядрото на операцията, изглеждаха уморени, но нащрек. Което беше нормално — нали се взираха в лицето на смъртта. Като всички нас. Срещнах пренебрежителния поглед на Паскал и сърцето ме заболя за Монроу. Водачът на Тордис определено не споделяше разбирането към Стражите, което Монроу винаги бе насърчавал.

— Паскал има право — каза Итън. — Отрядът, който ще отвлича вниманието, ще понесе тежки загуби. Но така, както аз виждам нещата, невъзможно е да излезем от тази война без тежки загуби, каквото и да правим.

Паскал сви устни и наведе глава.

Шей се прокашля.

— Рен е прав. Мисля, че трябва да го направим с два отряда.

— Съгласна съм — заяви Аника.

— Обаче имам едно условие — продължи Шей, хвърляйки студен поглед на Рен.

— И какво е то, Потомъко? — Аника го наблюдаваше с присвити очи.

— Отрядът, който ще се промъкне незабелязано, ще ми прикрива гърба, нали? — попита той.

— Разбира се — обади се Сайлъс. — Знаем, че само ти можеш да вземеш отделните части на Кръста от местата, където се пазят.

Книжникът потръпна, когато Конър го изгледа смразяващо.

Шей кимна.

— Тогава искам сам да избера отряда си.

— Моля? — Аника сбърчи вежди.

— Трябва да се бия рамо до рамо с хора, на които имам доверие. Нямам намерение да отида на свещените места с непознати.

— Водим тази война много по-дълго, отколкото ти, хлапе. — По лицето на Паскал бяха започнали да избиват петна от ярост. — Как се осмеляваш да…

— О, я млъквай, Паскал — прекъсна го Итън. — Виждал съм хлапето да се бие. Вярвай ми, не би искал да си имаш работа с него. Остави го да си избере отряда.

— Имаш право да искаш сам да решиш кого да включиш в отряда си — каза Аника. — Ала ще възразиш ли, ако Водачите на четирите подразделения също дадат мнението си за твоя избор? Те ще понесат тежки жертви, за да защитят твоя отряд.

— Щом искат — бързо отвърна Шей. — Но аз говоря само за отряда, който ще отговаря за събирането на частите. А и моите спътници ще дойдат от Халдис… който вече си няма Водач. — Той хвърли поглед към Адна и по лицето му пробяга сянка на скръб.

За моя изненада, при думите на Шей, Рен обгърна раменете на Адна с ръка. Тя вдигна глава и го дари със слаба, но благодарна усмивка.

— Наистина ли смяташ, че притежаваш уменията, необходими за вземането на подобни решения? — Паскал го изгледа свирепо.

— Двете с Кала открихме Халдис без чужда помощ — оголи зъби насреща му Шей. — Така че — да, мисля, че ги притежавам.

Паскал едва не се задави при тези думи. Двамата с Шей си разменихме бърза, заговорническа усмивка. Невероятно бе как едно нападение от гигантски паяк, при което едва не бяхме загинали, можеше да се превърне в хубав спомен. Но беше точно така. И то не само защото в крайна сметка убихме чудовището и намерихме Халдис. Това бе денят, в който Шей стана вълк, за да спаси живота ми. Изведнъж си дадох сметка колко са ми скъпи случилото се тогава и близостта, която бяхме споделили, също както и радостта на онези първи дни, в които бяхме препускали заедно в горите около Вейл. Преди светът ни да рухне и тичането на воля да отстъпи място на трескаво бягство, за да спасим живота си. След всичко станало мисълта, че някога той бе просто обикновен човек, ми се струваше така странна… макар че Потомъкът никога не е бил обикновен.

Шей усети, че го гледам и повдигна вежди. За своя изненада, почувствах как по бузите ми плъзна гореща червенина. Въпреки това отвърнах с усмивка на въпросителния му поглед, преди да се обърна. Никога не съм била от онези, които непрекъснато се унасят в мечти, ала мислите за Шей (особено спомените за миговете, споделени насаме) твърде лесно ме улавяха в своя плен.

Конър се разсмя.

— Браво на теб, хлапе. Никога досега не бях виждал Паскал да губи дар слово.

— Вярвам, че въпросът е решен — заяви Аника. — Паскал ще събере първия отряд, за да е готов да потегли още утре. Ти какво имаш наум за този, който ще тръгне след него?

— Ще е съвсем малък — отвърна Шей, прокарвайки ръка през косата си. — Адна ще изтъче портал, който да ни изведе на входа на пещерата. Предполагам, че и този път ще е пещера, нали?

Сайлъс кимна.

— Конър и Итън като Нападатели. Кала, Нев и Мейсън ще ги покриват.

— Включваме Стражите толкова скоро? — попита Паскал. — Все още не сме сигурни дали заслужават доверието ни.

— Заслужават го — заяви Итън и аз го зяпнах, неспособна да повярвам на ушите си.

— Можете да ни имате доверие и ще го сторите — отсече Рен и се усмихна ледено на Паскал.

Той направи гримаса, но не си направи труда да спори с Рен.

— Идеята за отряд за отвличане на вниманието беше моя — продължи Рен — и нямам намерение да пропусна първото му излизане.

Усетих как по кожата ми плъпна страх. Планът на Рен беше добър, но Търсачите бяха прави. Първият отряд щеше да срещне сериозен отпор. Нямаше да излязат от тази битка без загуби. Не исках Рен да бъде един от тях.

— А и Сабин е от моите вълци — добави той. — Предполагам, че и тя ще иска да дойде.

— Сабин току-що се оправи от нараняванията си — възрази Итън. — Мисля, че е по-добре да не идва.

Рен се разсмя.

— Виждал ли си колко бързо се възстановяваме? Не знам какво й се е случило, но ако е пила от кръвта на глутницата, значи е добре. Ще бъде повече от готова за битка. — Той хвърли поглед към Лоуган. — Освен това, ако ще се бием срещу Пазители, само опитайте да й попречите да отиде.

Лоуган потрепери.

Итън не отговори, ала стисна мрачно устни.

Учудих се колко бързо Рен свикна с новата си роля. Бяхме заобиколени от онези, които цял живот бяхме смятали за врагове, а ето че той бе поел командването със сигурна ръка. Беше роден водач, уверен и силен. Което никак не се нравеше на Шей — всеки път щом Рен заговореше, виждах как той настръхва.

Шей също бе водач, поел без никакво колебание контрол над войната, в която му предстоеше да изиграе толкова важна роля. И нямаше намерение да отстъпи властта над глутницата на Рен. Като избираше няколко от вълците, включително и мен, за да вземе Тордис, той ясно даваше да се разбере, че възнамерява да предвожда вълци, а не само Търсачи.

Как ли щеше да реагира глутницата на появата на Рен? Дали новата им лоялност към Шей щеше да се изпари? Нев и Сабин обичаха Рен. Ансел и Брин го смятаха за добър алфа. Но освен това не бях забравила думите на Сабин. „Рен сгреши. Ако наистина те искаше, трябваше да дойде с нас. Трябваше да е тук, за да се бори за теб.“ Ето че сега бе тук, ала дали не беше твърде късно? Зачудих се дали Сабин все още изпитва лоялност към някогашния си алфа.

Мислите за глутницата ми и за връзките между нас ме върнаха към вълка, за когото най-много се тревожех.

— Ами брат ми? — обърнах се към Аника. — Какво решихте за него?

— Все още не е взето никакво решение — предпазливо отвърна тя.

— Вината не беше негова.

— Според Лоуган брат ти е издал местонахождението ни по собствена воля. Не е бил принуден да го прави.

— Не разбирате какво са му сторили. Унищожили са вълка в него. Прекършили са го. А после са му обещали отново да го направят цял. Не е имал избор!

Колкото и да не ми се искаше да мисля за това, не можех да не се зачудя дали на мястото на Ансел и аз не бих постъпила по същия начин. Не можех да си представя живота без способността да се преобразявам. Вълкът бе истинската ми същност. Без него щях да се чувствам сякаш съм нищо. Точно както се чувстваше Ансел.

— Вземаме всичко това предвид — каза Аника.

— Как би могъл Ансел да издаде скривалището в Денвър на Пазителите? — възразих аз; отчаянието ми нарастваше с всеки изминал миг. Не можех да върна на брат си отнетата му вълча същност, но поне можех да се опитам да го освободя. Обърнах умоляващ поглед към Конър. — Нали видя в какво състояние беше. Не му беше останала никаква сила.

Конър погледна към Лоуган, който ме гледаше с жестока усмивка.

— Не му беше нужна кой знае каква сила — заяви Пазителят. — Само едно съвсем просто заклинание, разкриващо местонахождението на онзи, който го изрича. Единственото, което брат ти трябваше да направи, бе да прочете думите на глас.

Гърлото ми се сви, когато си спомних как преди две нощи се бях опитала да превърна Ансел във вълк. Как бях опитала и се бях провалила.

„Той бръкна в джоба си и извади смачкания лист.

— Ансел, какво е това? — попитах, опитвайки се да го видя по-добре.

— Остави ме на мира.

Очите му се спряха за миг върху зацапаното листче, преди да го притисне до гърдите си.

— От Брин е, ясно? Успях да го задържа, докато бяхме разделени.“

Беше ме излъгал. Не беше никакво стихотворение. Никакви прощални думи на обич от Брин. Било е предателство, надраскано на листче хартия. Лоуган ме наблюдаваше, все така усмихнат, докато истината ме пронизваше като нож, който някой бе забил в корема ми.

Шей сложи ръка на рамото ми и аз се облегнах на него, оставяйки успокояващият му допир да поуталожи страха ми за съдбата на Ансел.

— Няма да го наранят — каза той. — Накарах ги да обещаят.

Зад нас се разнесе ръмжене.

— Може ли да не я докосваш. — Думите на Рен изобщо не прозвучаха като въпрос.

— Майната ти — изръмжа Шей.

— Престанете. И двамата. — Разтърках пулсиращите си слепоочия и се отдръпнах от Шей, макар да жадувах той да ме прегърне и да ме утеши. Ако щях да изпълнявам ролята на рефер в тази игра, трябваше да остана неутрална. Вече си давах сметка, че макар тази роля да ми даваше власт, тя означаваше също така, че понякога ще трябва да бъда нещастна.

— Дадох ти думата си, Кала — каза Аника. — Брат ти няма да пострада. Но не можем да рискуваме да го освободим.

— А на него му позволявате да ходи, където си поиска? — При тези думи посочих Лоуган.

— Ако не си забелязала, всички в тази стая са въоръжени — хладно отвърна Аника. — Лоуган бе доведен от килията си под стража. Точно както и ще се върне в нея. Не се заблуждавай. Той е пленник, не гост.

— Благодаря, това бе наистина мило — подхвърли Лоуган, пускайки колелца дим във въздуха.

Изгледах го свирепо, мечтаейки си да можех да му отхапя устните, та да го видя как ще държи цигарата си без тях. Колкото и да исках да убедя Търсачите, че не могат да му имат доверие, знаех, че съм права за него. Той беше тук, защото бе изгубил мястото си сред Пазителите. Лоуган бе досущ като баща си — единственото, което го интересуваше, беше властта. Очевидно бе решил, че Търсачите са начинът да си я възвърне, но все още не можех да разбера точно каква игра играе.

Аника се зае да изучава картата на масата — знак, че разговорът за брат ми е приключил. Усетих как в гърдите ми се надига гняв. Ако не можех да се бия за него, поне можех да се бия. Приближих се, за да погледна картата и видях планинска местност.

— Там ли отиваме?

Аника кимна.

— Мюрен, Швейцария. На зазоряване. Пещерата е ето тук. Първо ще изпратим отряда, който ще отвлече вниманието на Пазителите от входа й, след което изпращаме втория отряд.

— Готов ли си да дръпнем мечока за опашката рано сутринта, Паскал? — разсмя се Конър.

За първи път по устните на Паскал пробяга усмивка.

— Разбира се, mon frere[1]. В това най-много ни бива.

— Ъ? — сбърчих вежди аз.

Конър наклони глава, а после очите му се разшириха.

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Човече! — Шей местеше поглед между мен и Рен. — Другите Стражи са мечки?

— Какво?! — извикахме двамата с Рен в един глас. Когато го погледнах, видях собственото си изумление, отразено в лицето му.

— Само Стражите, отбраняващи Тордис — обясни Сайлъс. — Наистина ли не знаехте за формите на другите Стражи?

Почувствах, че кожата ми отеснява. Исках да се преобразя и да избягам от стаята.

— Не, не знаехме — успя някак да отговори Рен.

— Онази мечка, която ме нападна, когато се запознахме, Страж ли беше? — попита ме Шей.

— Не — отговорих, все още разтърсена. — Онова си беше обикновена мечка гризли.

Никога, нито за миг не ми беше минавало през ума, че може да има Стражи, които приемат други форми. В нашите глутници съществуваха силни връзки. Гордеехме се със своята свирепост и с бойните си умения. Пазителите ни бяха накарали да се чувстваме избрани. Сякаш единствено ние можехме да им служим във войната. Още лъжи.

Рен ме погледна озадачено.

— Спасила си го от мечка?

— Не ми се говори за това. — Скръстих ръце на гърдите си. — Искам да знам повече за тези други Стражи.

Сайлъс изпъчи гърди.

— Всъщност е направо гениално. Пазителите създали Стражи, които си пасвали естествено с особеностите на местата, които щели да бранят. Вълци в Колорадо. Мечки и Швейцария.

Набит, тъмнокос Търсач от отряд, който не познавах, се усмихна мрачно.

— Y las yaguares en Tulum.[2]

— Si Las yaguares — потрепери Сайлъс. — La muerte en las sombras.[3]

Не разбирах испански, но ми стана ясно, че описват друг вид Стражи. Стомахът ми се сви. Винаги бях чувствала, че сме специални. Въпреки че бяхме слуги, смятах, че се радваме на привилегията да сме изключителни. А сега се оказваше, че сме били просто удобни.

Шокът от новината, че вълците не са единствените Стражи, създадени от Пазителите, не бе единственото, което ме човъркаше. Всичко в този план — стратегията, отрядите… Тактическата зала на Халдис бе мястото, където Търсачите подготвяха своите нападения. Своите нападения във Вейл. У мен нямаше никакво съмнение на чия страна трябва да застанем, ала въпреки това се чудех дали някога изобщо ще мога да се отпусна тук.

Сайлъс продължаваше да говори:

— Би било съвършената система, ако…

— Само посмей отново да ги наречеш престъпление против природата, и ще те оставя на място. — Ръката Итън беше върху дръжката на камата му.

— Я виж кой изведнъж се е превърнал в новопокръстен поклонник на Стражите — разсмя се Конър. — Това пък откъде се взе?

По врата на Итън плъзна червенина.

— Отникъде. Те са ни съюзници. Това е всичко.

— О, да, дума да няма — каза Конър.

Итън изруга и му обърна гръб.

Бележки

[1] Mon frere (фр.) — братко. — Б.пр.

[2] И ягуарите в Тулум (исп.). — Б.пр.

[3] Да. Ягуарите. Смъртта в сенките (исп.). — Б.пр.