Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

Рудолфо

Рудолфо спря обиколката и се заслуша в лагерните песни. Погледна към лицето на сина си и отвърна на усмивката му. Беше странен момент — баща и син обхождаха постовете. Спомни си за подобни разходки с баща си, макар тогава да бе достатъчно голям и да не бе необходимо да бъде носен. Изви глава и заслуша песента, довявана от вятъра. Стара горянска мелодия за годината на падналата луна, макар и по-бавна от версията, която пееше майка му.

„Колко ли време мина оттогава?“ Не можа да си спомни и изпита болка, когато не успя да си представи лицето й. Но помнеше стиховете. Бяха за намерена любов, макар и чрез жертва, за сделка в подземията на света и за духовете на Призрачното море. Песен за сълзи и раздяла, отчаяна надежда и погрешни вярвания. За любовта между плачещия цар и дъщерята на лунния маг.

Иаков се засмя и Рудолфо го последва.

— Значи харесваш музика? Също като баба си.

Продължи да крачи, но заряза пътеката и започна да пробива нова пъртина в снега. Отново погледна сина си.

— Чаках появата ти дълго време! Радвам се, че дойде!

„Толкова неочаквано.“ Наследник на горянския трон сред реки от кръв и в сянката на опустошението. И наследник на светлината. Рудолфо знаеше, че строи Великата библиотека като завет към сина си.

Замисли се за завета на собствения му баща и пред очите му премина тъмен облак. Миналата година бе затворил площада на изкупленията и бе разпуснал мъчителите. По него време му се бе сторило достатъчно. Сега, след като бе видял гробовете на семейство Ли Там, опетнените маси за мъчения, топлите тръби в Кръвния храм, знаеше, че трябва да премахне и последните остатъци от мрачните дела на предците му.

Особено след като децата щяха да живеят при него.

По-рано през деня бе изслушал притесненията и молбите на Влад Ли Там. Беше изненадващо лесно и накрая се съгласи да го финансира. Но молбата за децата го бе изненадала.

„Аз събирам сираци.“ Децата, носещи белега на И’Зир, щяха да живеят в Деветте гори и нямаше да е хубаво да има постройки, които да им напомнят за пленничеството. След тази среща извика птичаря и изпрати заповеди до вкъщи. Нямаше да оставят камък върху камък, а ножовете на мъчителите трябваше да бъдат претопени и изковани в предмети, които не носеха вреда.

Камъните от площада на мъченията щяха да отидат в новата библиотека. Може би в крило, което да кръсти на баща си.

Разбира се, имаше и други сираци.

Не можа да познае Уинтърс, когато взе Иаков от нея. Мръсотията бе прикривала хубаво момиче на прага да се превърне в жена. Тя щеше да тръгне с тях и да очаква другия му сирак, Неб, да се завърне от Изпепелената пустош.

Оставаше Исаак. Ако това място нямаше да разбие металното му сърце, Рудолфо щеше да настоява да е до него, за да обсъждат библиотеката и светлината, която спасяваха.

Чу ниско подсвирване зад себе си и го позна. Обърна се и видя приближаващата Джин Ли Там. Вятърът вдигаше финия сняг, който не бе замръзнал още, и го завихряше около краката й.

— Как е той? — попита тя, когато се доближи.

— Мисля, че спи. — Рудолфо подаде сина им и забеляза дълбоката й въздишка, когато го взе.

Внезапно осъзна къде се намират. Затрупаните със сняг могили, гледката към хълмовете на изток и юг. Направи няколко крачки напред и застана на ръба на кратера, заслушан в шепнещите призраци.

Джин Ли Там застана до него и се огледа.

— Тук беше Великата библиотека.

Той кимна.

— На това място открихме Исаак. — Замълча заради следващия, по-болезнен спомен. — Тук донесох Грегорик в нощта, в която загина.

Помнеше какво казват франсините за загубите, които са свързани, и знаеше, че са прави. Можеше да сложи пръст на нишката от загубата на Ханрик и да я проследи до Грегорик. Оттам назад, към разрушаването на Уиндвир — неизмерима бездна от мъка, после към майка му и баща му, към по-големия близнак, който щеше да наследи Деветте гори, ако някой не бе преместил тази река.

„Можех да убия виновника, а вместо това го спасих.“

Това не го измъчваше вече. Беше верният път и не го поставяше под въпрос. Колкото и да бе страдал от болката, знаеше, че действията на тъста му са донесли колкото смърт, толкова и живот.

В сянката на опустошението бе открил великолепна жена, а по средата на пътя се бе сдобил със син, когото можеше да възпита като силен и справедлив крал.

Забеляза ножовете, които носеше Джин. Засмя се и погали едната дръжка с палец.

— Виждам, че си ги намерила.

Тя погледна надолу и се изчерви.

— Да. Бяха в бюрото ти. Аз… допадна ми как ги усещам в ръцете си.

Рудолфо се усмихна.

— Бяха на майка ми. Баща ми ги е поръчал като сватбен дар. Смятах да накарам да ги почистят и наострят, преди да ти ги дам.

— Ножове като брачен дар? — учуди се тя.

Рудолфо сви рамене.

— Ами нищо им няма.

Джин се засмя и се наведе към него. Той я прегърна.

— Сещам се и за по-добри дарове. Но ножовете наистина са хубави.

Замълчаха и загледаха нощта. Сутринта щяха да вдигнат лагера и да потеглят към дома, за да изпреварят последните снегове. Рудолфо знаеше, че го очаква бюро, затрупано с документи. Трябваше да настанява бежанци. С наближаването на пролетта строежът на библиотеката щеше да се възобнови. Слънцето щеше да грее по цял ден и щяха да разпънат наново шатрата на книговезците. Мехослугите щяха да бълват книга след книга, като река, заплашваща да прелее. Отгоре на всичко от северозапад се надигаше заплаха с идването на избраните и мрачното евангелие, което проповядваха. Плюс това надушваше неприятности с Пилос и Тюрам на юг.

„И каква е тази Пурпурна императрица?“

Имаше достатъчно работа, че да прекарва по цели нощи, лутайки се в уимския лабиринт от хартия. Постепенно щеше да привикне отново с бюрото и стола, вместо с кораби и коне. И с топлото споделено ложе, вместо тясната койка.

Освен работата, трябваше да планира горянска сватба и да обиколи Деветте горски дома, за да могат жителите да се запознаят със следващия си крал.

Щеше да продължи да живее въпреки мъртвите, които бе погребал. Щеше да обича съпругата и детето си и да се посвети на светлината, която бе събрал в мрачните времена.

Животът се надига дори сред опустошенията.

Песента от по-рано се върна неканена и той запя. Джин Ли Там го изгледа с широко отворени очи. Не можеше да я вини. За последно бе пял по време на пиршеството за първородния си син, докато тя лежеше и раждаше. А преди това? Беше толкова отдавна, че не можеше да си спомни.

Но сега пееше и звукът отекваше в нощта.

В далечината виеше вълк.

А над тях пълната луна гледаше и ги обливаше с водниста светлина.