Кен Сколс
Песнопение (44)

Петронус

Петронус беше в покрайнините на претъпкания пазар и медитираше, за да запази спокойствие. Около него стояха хората на Есаров, а в другия край на площада се виждаха ентролузианските войници. Навсякъде около тях търговците въртяха търговията си.

Оглеждаше се за Гримлис, но не го виждаше. Бяха тръгнали призори и сърце не му бе дало да го събуди. Пристигнаха в града и зачакаха пладне в подземието на една кръчма близо до пристанището.

Сега очакваха сигнала — развяването на червен парцал от покрива. Когато го зърнаха, се обърнаха към един балкон през две къщи и Петронус затаи дъх.

Познат мъж стоеше между двама войници — по-възрастен, но доста запазен за трийсетте години, през които не се бяха виждали. Петронус побутна човека до себе си.

— Да. Със сигурност е Чарлс.

Над тях се развя син шал.

Изчакаха още три минути и човекът вдясно го бутна по рамото.

— Време е.

Петронус огледа за път през тълпата на площада. Кимна, пое си дълбоко дъх и тръгна, вторачен в отсрещния край на пазара. Движеше се бавно и се чудеше как ли ще се развият събитията от този момент нататък. Досега имаше някакъв глас, но щом се разминеше с Чарлс и се предадеше на хората на Ерлунд, гласът му щеше да бъде затъкнат. Играта щеше да се води между Ерлунд и Есаров.

Видя плешивото теме на Чарлс, който се приближаваше със спокойна крачка. Щом очите им се срещнаха, сякаш светкавица удари за втори път.

Отдалече Чарлс изглеждаше добре, но отблизо си личеше колко е измършавял и уморен. Тежеше доста по-малко, отколкото трябваше, и въпреки че дрехите му бяха нови, не му бяха по мярка. Архиинженерът се намръщи и задвижи ръце, когато се приближи.

„Това е глупава размяна, отче“, показа Чарлс, щом тълпата се разреди достатъчно, за да се виждат добре.

Петронус кимна леко. „Може би. Добре ли си?“

Двамата се срещнаха по средата и се прегърнаха за кратко.

— Добре, доколкото е възможно — прошепна Чарлс. Гласът му потреперваше от вълнение и Петронус се зачуди колко ли му е било тежко. В началото Чарлс беше пленник на Сетберт, което не обещаваше нищо добро. После бе попаднал в ръцете на Игнацио, който имаше репутация на жесток човек, въпреки че господарят му изглеждаше по-цивилизован.

Петронус го пусна.

— Рудолфо идва за теб. Можеш да му имаш пълно доверие.

Чарлс кимна.

— Съобщението ми стигна ли?

Петронус вдигна поглед. Стражите бяха изпружили вратове над тълпата, за да не изпускат от поглед двамата старци.

— Поне едно от тях. — Той задвижи ръце. „Вярно ли е? Нима Санкторум лукс е това, което подозирам?“

В отговор простичък жест — да.

Стражите си проправяха път в тълпата и Петронус потисна импулса си да продължи да го разпитва. Думите му се изляха, докато се стягаше за прекосяването на останалата част от пазара.

— Чарлс, вече ще служиш на горянския крал. — Ръцете му предадоха последното съобщение по рамото на мъжа. „Служи му добре; защитавайте светлината.“

За миг му се стори, че вижда сълзи в очите на архиинженера, но не се загледа. Не искаше да знае.

Вместо това заповяда на краката си да тръгнат и на сърцето си да не изпитва страх. Ако планът на Есаров проработеше, скоро щеше да е свободен. В противен случай щеше да се изправи пред отплатата, която очакваше.

Продължи да се движи през тълпата, докато си повтаряше репликите. Войниците го посрещнаха и го хванаха за лактите, за да го водят в последните двайсетина стъпки. Лисиас чакаше с мрачно и притеснено лице.

— Генерале — поздрави Петронус. — Не сме се виждали отдавна. — Последният път беше по време на преговорите, уточняващи мира след самоубийството на Непоколебим и свалянето на Сетберт.

Лисиас примигна. Може би търсеше подходяща титла, но накрая се отказа.

— Тук не е безопасно — каза той, зарязвайки почестите. — Трябва да вървим.

Петронус се усмихна.

— Момент. — Изправи се в цял ръст и се обърна към тълпата. Войниците започнаха да го дърпат за ръцете, но той се съпротивляваше, извисявайки глас над площада. — Чуйте ме! Аз съм Петронус, последният истински син на П’Андро Уим, последният папа на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. — Видя с периферното си зрение смайването на Лисиас и се зачуди дали генералът наистина е очаквал да потъне безропотно в някое от подземията на Игнацио. Войниците също се бяха стъписали и гледаха към началника си за заповеди, но те не бяха неговата публика. Говореше на обърканите хора на площада. Всички бяха замлъкнали и гледаха стареца, облечен в прости пътнически дрехи. — Аз съм Петронус! — изкрещя отново той. — Предавам се доброволно на вашия надзорник и предявявам правата си на монарх.

Понечи да каже още нещо, но този път го издърпаха, почти го влачеха от претъпкания площад към очакващия ги фургон.

Лисиас закрачи до него с почервеняло лице.

— Трябваше да го направим дискретно.

Петронус се усмихна.

— Ще ми простите, че наруших тишината. — Знаеше, че хората на Есаров извеждат Чарлс през лабиринта от улички, прозорчета и подземия. До залез-слънце щеше да е напуснал града и до два дни щеше да е при Рудолфо, ако всичко вървеше по план.

След това го очакваше Санкторум лукс.

Здрави ръце го повдигнаха във фургона и затвориха подсилената с желязо врата. Голяма част от хората на пазара гледаше към него и Петронус усети задоволство.

Засега нещата вървяха максимално добре.

Отпусна се на тапицираната седалка, затвори очи и си пожела и остатъкът от плана да се развие също толкова успешно. Докато опитваше да състави следващите си планове и да предвиди предстоящото, мислите му продължаваха да бягат към Рудолфо, Чарлс и Санкторум лукс.

Къде беше? Кой го бе построил? Беше ли в безопасност?

Въпросите се въртяха, докато каретата подскачаше и завиваше по павираните улици, преди да излезе през портите и да набере скорост по пътя.

Клатушкането го унесе в лек сън. Петронус сънуваше цели мили от книги — нови и стари, — простиращи се, докъдето му стигаше погледът. Неб беше там и се усмихваше хищно, заедно с Чарлс, Рудолфо и Исаак.

„Не присъствам в собствения си сън.“

Но нямаше и нужда.

Стигаше му да знае, че светлината е в толкова способни ръце.