Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

1.

Рудолфо

Рудолфо стоеше на върха на Библиотечния хълм и гледаше как следобедното слънце обагря ширналата се гора в червено. Беше изкарал деня в изтощително преглеждане на документи, сред лудницата, която цареше в седмото горско имение, и най-накрая успя да се измъкне под фалшив претекст, че иска да инспектира строежа на библиотеката. Обиколи мълчаливо подземните нива, доволен от прекъсването на монотонната работа.

Разбира се, не можеше да вини служителите си за суматохата. В крайна сметка приготвяха празненството в чест на неговото първородно дете. То щеше да се роди до няколко седмици и според обичаите на горяните такъв празник се отбелязваше с огромно веселие. Раждането на наследник беше истинско държавно събитие и щяха да присъстват гости от поне десетина нации. Дори блатният крал щеше да дойде. Рудолфо се подсмихна. Знаеше, че едрият космат гигант само се представяше за такъв, а всъщност служеше на петнайсетгодишното момиче, което бе истинският наследник на Плетения трон. Тази нощ Ханрик щеше да играе ролята на крал пред Рудолфо и останалите му гости. Тази част от празненството го отегчаваше. Рудолфо се замисли за истинските домакини — хората, които правеха всичко по силите си, за да почетат своя крал и неговия бъдещ наследник.

Горянските съгледвачи можеха да бъдат горди. Ловуваха и рибарстваха шест седмици, за да доставят необходимите продукти. Бяха пратили ездачи до всички краища на Познатите земи за най-добрите напитки. Дори бяха наели готвачи от Изумрудения бряг — да разучат горянските рецепти и да ги обогатят с южняшки вкусове.

Рудолфо се засмя. Тази нощ вляво от него щеше да седи блатният крал, а вдясно — ентролузианският посланик. Ентролузианците бяха изпратили посланик, защото Ерлунд бе зает с потушаването на бунтове в делтата. Вуйчо му Сетберт бе унищожил Уиндвир с надеждата да засили ентролузианската икономика, като анексира Деветте горски дома с помощта на подставения си папа. Рудолфо и съюзниците му бяха оказали съпротива, бяха разкрили плановете на Сетберт и в крайна сметка надзорникът бе съден и екзекутиран заради геноцида срещу андрофрансинския орден и неговият град.

Колко време беше минало? Шест месеца? Седем? Имаше чувството, че са изтекли години. Левга след левга в бумащина. Срещи, продължаващи с часове. Цели дни, без да види небето над себе си или да усети вятъра в гърба. За последно седеше на това място в края на лятото, шатрата на книговезците още бе опъната, а металните хора, горяните и последните андрофрансини се опитваха да възстановят, доколкото могат, Великата библиотека на Уиндвир.

Сега вече бе зима и шатрата бе прибрана. Масите бяха складирани в подземията на седмото имение, а книгите препълваха коридорите и свободните стаи. Поне до последните дни, когато се оказа, че ще имат нужда от пространство.

Рудолфо се зачуди къде ли са преместили всичките книги. И кога точно се бе случило?

Това малко го притесни. „Дори не съм забелязал.“ Едно време долавяше дори най-малката промяна в брадата на някого от съгледвачите си. А сега цяла планина от книги изчезваше изпод краката му и минаваха дни, без да се усети.

Чу тракане и леко свистене, и се обърна да поздрави металния си приятел.

— Лорд Рудолфо? — чу се металически глас.

— Исаак. Успя да ме намериш.

Исаак пристъпи напред.

— Да, милорд. — Той приглади андрофрансинското си расо с метални пръсти. — Надявам се, че сте доволен от инспекцията?

Рудолфо се засмя. Трябваше да се досети, че металният човек ще се разтревожи.

— Свършил си чудесна работа, Исаак.

Мехослугата примигна.

— Всъщност има и много други, които работят, освен мен. Списъкът е доста дълъг, но го пазя в кабинета си. А ако искате, мога да изрецитирам…

Рудолфо вдигна ръка.

— Просто предай поздравленията ми на всички.

Исаак кимна.

— Благодаря, милорд. Служим на светлината.

— Така е. Но наистина, Исаак, ти си великолепен ръководител.

Металният човек наклони леко глава.

— Благодаря, милорд. Ако може да добавя, лейтенант Небиос ми беше от огромна полза.

Рудолфо бе забелязал ръководните качества на Неб, докато се занимаваше с гробокопачите в Уиндвир. Още тогава бе разбрал, че от младежа ще излезе чудесен капитан. А някои от методите на Исаак изглеждаха учудващо сходни.

— Значи той те съветва?

Исаак примигна отново.

— Направих проучвания и ги сравних със записките в библиотеката относно наблюденията върху динамиките на ръководенето. — Той помълча малко и от радиатора на гърба му блъвна пара. — Неб е родѐн командир.

Рудолфо кимна и поглади брадата си.

— Да, и аз го забелязах. — Освен това блатните виждаха в Неб човека, който един ден щеше да открие и да ги заведе в новия дом, обещан в Книгата на сънуващите крале.

Рудолфо се обърна към гората и дома си.

Слънцето се бе скрило и светлините от имението и градчето го привличаха. Небето преминаваше от лилавеещо към черно, звездите искряха с живот, а полумесецът на синьо-зелената луна надничаше изпод воала на облаците. Рудолфо си пое дълбоко въздух и усети миризмата на печено месо от кухните.

— Време е да се подготвим за празненството. — Той тупна Исаак по рамото и усети хладния метал под грубоватото вълнено расо.

Исаак кимна.

— Лейди Там прати един съгледвач да ви търси. Казах му, че лично ще ви извикам.

Рудолфо се засмя. Допреди няколко седмици тя щеше да се появи лично, но речната жена настояваше вече да си почива. Джин се съпротивляваше първоначално, но накрая се съгласи с акушерката и се насили да остане в леглото. Рудолфо знаеше, че не трябва да дразни тигъра в клетката.

— Вече приключих тук. Ела с мен — подкани той Исаак.

Тръгнаха мълчаливо покрай масивните разпръснати камъни, които постепенно придобиваха форма в здрача. Въздухът беше студен и дъхът на Рудолфо се виждаше. Двамата вървяха внимателно по миналоседмичния сняг, докато се спускаха по хълма, който постепенно превръщаше Деветте гори в център на Познатите земи.

Всичко бе започнало още щом Петронус екзекутира Сетберт и прехвърли богатствата на андрофрансинския орден на Рудолфо, за да възстанови библиотеката. Предишния ден бе пристигнала нова делегация от един от големите университети на Тюрам с молба да създаде филиал близо до новата Велика библиотека. Рудолфо изслуша молбата им, каза, че е поласкан от интереса към Деветте гори и че ще помисли. Това бе четвъртият университет в рамките на четири месеца и не беше сигурен, докога ще може да ги мотае.

Рудолфо се подхлъзна на заледения сняг и залитна. Силната метална ръка го хвана, преди да падне.

— Благодаря — каза той на Исаак.

Механичният човек кимна и го изчака да стъпи стабилно, преди да го пусне. Спуснаха се в подножието на хълма и поеха по пътя към градчето. Гората бе започнала да оредява заради новия строеж. Скоро седмото горско имение щеше да бъде обградено от истински град.

„Какво ли би помислил баща ми?“ — запита се Рудолфо. Беше останал сирак още дванайсетгодишен и рядко се сещаше за баща си. Но напоследък се замисляше все по-често заради наближаващото му бащинство.

Няколко горянски съгледвачи се приближиха към тях. Не бяха облекли парадните си униформи и шарените вълнени панталони и ризи бяха подгизнали от влагата в гората. Те се ухилиха широко на генерала си, което рядко се случваше.

Рудолфо им отвърна с усмивка.

— Чувам, че сте подготвили невиждан пир.

Те се захилиха още по-широко, но след миг усмивките изчезнаха при появата на първия капитан Едрик. Лицето му беше угрижено, а в ръцете си стискаше съобщение. Той стрелна с очи Исаак и съсредоточи поглед в Рудолфо.

— Току-що пристигнаха две птици от Стената.

Рудолфо спря. Бяха наследили охраната на Стената на пазителя заедно с възстановяването на библиотеката. Планинският хребет отделяше Познатите земи от Изпепелената пустош — руините на Стария свят. Андрофрансините контролираха достъпа дотам, преди Сетберт да пречупи гръбнака им и Петронус да закрие ордена, прехвърляйки тази отговорност на Рудолфо и Деветте горски дома.

„Пастир на светлината.“

— Какво става на Стената? — Взе свитъците и ги прочете набързо. От шифъра на съобщенията личеше, че са спешни. Метален човек, облечен в расо, твърдящ, че е архиинженер по механични науки от опустошения град. „Нося спешно съобщение на скрития папа Петронус. Санкторум лукс трябва да бъде защитен.“

Вдигна поглед към Исаак.

— Как се казваше инженерът, който те създаде?

Исаак примигна и очите му проблеснаха в златисто сред здрача.

— Брат Чарлс, милорд.

Рудолфо кимна.

— Да, брат Чарлс. Архиинженер по механични науки?

— Да, милорд — потвърди Исаак.

Рудолфо поглади брадата си.

— Кога за последно го видя?

Нещо в металния човек затрака и той потръпна, изпускайки пара в хладната нощ.

— Аз… — мехослугата направи пауза. — Вечерта, преди градът да падне. Даде ми нареждания и ме прати до хранилището на заклинанието с ескорт от сиви гвардейци.

Значи беше възможно да е избягал. И може би знаеше за Петронус. Не беше невъзможно, макар старецът да пазеше тайната си строго. Но това не обясняваше металния човек.

— Нали освободихме всички… — Рудолфо потърси подходяща дума — твои другари от лагера на Сетберт?

Исаак кимна.

— Всичките ми братя са тук.

Рудолфо се обърна към Едрик.

— Какво мислиш?

Едрик раздвижи ръце в жестомимичния език на горянските съгледвачи. „Не ми харесва.“

— Смятам, че трябва да отидем до Стената на пазителя и да проверим за какво става дума.

Рудолфо огледа хората си и първия им капитан. „Биха тръгнали веднага с мен, ако дам нареждане, без значение, че предстои празненство.“ Те самите бяха синове на съгледвачи и служеха на генерала на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома, също като бащите си. Отраснали бяха с ножове и магически прахчета. Едрик беше първороден син на най-добрия му приятел. Рудолфо и Грегорик бяха отраснали заедно и когато лорд Иаков и жена му бяха убити и се наложи да поеме тюрбана, младият владетел бе дал поста капитан на приятеля си. Двамата се сражаваха в множество политически сблъсъци и бяха потушили няколко ереси от името на ордена, като си извоюваха репутация на храбри командири и великолепни стратези. Но Рудолфо знаеше истината: Командирът е толкова способен, колкото са хората, които изпълняват заповедите му, а неговите бяха най-добрите в Познатите земи.

„Верността им граничи с любов. Научили са я от бащите си.“ Тази реалност го накара да затаи дъх и в главата му изплува мисъл. Той я избута назад и се съсредоточи върху предстоящите задачи.

— Съгласен съм, Едрик. — След това продължи с жестомимичния език, така че всички да го видят. „Но ще тръгнем утре сутрин. Тази вечер ще празнуваме, за да почетем първородното ми дете.“

Съгледвачите мълчаха, но Рудолфо зърна как неколцина от тях се усмихнаха отново. Той наклони глава и отвърна на усмивката им.

Продължиха по улицата, препълнена от разрастващото се горянско племе, и Рудолфо се върна към предишната мисъл. Тези мъже бяха вчерашни деца и не след дълго щяха да предадат ножовете си на утрешните. В краткото време между това светът продължаваше да се променя, докато Познатите земи се вълнуваха от загубата на андрофрансинските пастири. Въпреки това, съгледвачите щяха да предадат ножовете си, споделяйки наученото през тези смутни времена.

„А скоро и аз ще има на кого да предам моите.“ Надяваше се, че ще са достатъчно остри и балансирани за света, който създаваха.