Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

Рудолфо

Рудолфо осъзна, че от много отдавна не е изгребвал птичи тор. Усети, че се усмихва въпреки миризмата, и си представи що за гледка представлява с ръце, омазани с курешки.

Преди час свали тюрбана и нави ръкави, впрегна се за работа и сега се отдръпна да се порадва на птиците в почистените клетки. Единият от съгледвачите му похъркваше в импровизираното ложе, а другият беше на пост отвън.

Останалите бяха потеглили за Кендрик преди седмица. Рудолфо с двамата съгледвачи бе тук да поддържа съобщителния пост и да чака вест от Петронус — или който се падаше в другия край.

Отговор все пак пристигна, но Рудолфо не беше особено доволен.

„Ще изпратя да те вземат“, гласеше той. Почеркът на бележката беше непознат и сякаш не се виждаха кодове. Можеше да е пратена от всеки и въпросната личност да се появи във всеки момент.

Рудолфо знаеше какво щеше да каже първият му капитан, ако Грегорик беше жив. Въпреки това следваше инстинктите си и чакаше търпеливо. Насилваше се да повярва, че може да повери на мрежата на Петронус живота си и този на новородения си син.

През първите няколко дни обикаляше и кроеше стратегии, когато не посрещаше пристигащите птици. След това стана още по-неспокоен и започна да се захваща с всяка работа, която откриеше в навеса на Петронус.

Усмихна се на чистите клетки и се зачуди как нещо толкова мизерно може да донесе такава наслада.

Докато се миеше, реши, че насладата идва от факта, че чистите клетки са символ на малко ред в целия хаос.

Отвън се разнесе късо, тихо подсвирване и чувството изчезна. Дясната ръка на Рудолфо посегна инстинктивно към торбичката с магически прах на врата му, а лявата към съгледваческия нож.

Другият боец вече бе станал и посипал ходилата и раменете си, и поднасяше длан към устата си. Магията започна да действа и той се стопи в сенките, насочвайки се към отворената врата.

Рудолфо приклекна и зачака. Хората му си разбираха от работата и да ги остави да я вършат, бе най-високата чест, която можеше да им окаже. Въпреки това стисна ножа си в готовност.

Измина една минута.

В стаята се усети полъх.

Рудолфо долови леко почукване по ръката му. „Нещо наближава във водата.“

Той се намръщи, намери рамото на съгледвача и изпрати отговор. „Нещо ли?“

Пръстите на мъжа се поколебаха. „Прилича на лодка. Но е омагьосана.“

„Омагьосана?“ Рудолфо вярваше, че е възможно да се омагьоса кораб — съгледвачите втриваха масла в камите си, за да ги държат остри и скрити, защо да не можеше да се стори същото и с кораб? Той заряза разсъжденията и върна вниманието си към боеца. „Заемете позиции отвън“ — нареди му.

След това се омагьоса, извади ножовете си и го последва.

Тръгна през калния сняг, като внимаваше да стъпва във вече оставените следи. Насочи се към прикритието на едно борово дърво и се взря в залива.

Виждаше нещо — някаква форма във водата, която не бе там. Сянка, замъглена от дъжда, висока като кораб, движещ се по водата. Чуваше плискането на вълните по борда му.

Рудолфо зачака, ослушвайки се, докато спускаха лодка. Чу пляскането на веслата и се отдели от дървото, тръгвайки към кея.

Нямаше как да знае колко души са в лодката и какви са намеренията им. Все пак му се струваше, че приятели нямаше да пристигнат по този начин.

Чу скърцането на дърво в дърво и напрегна мускули.

Първият омагьосан моряк стъпи на кея и Рудолфо го изрита във водата, като отскочи назад.

— Не мърдайте — извика, — ако не искате да плувате в зимния залив като другаря си.

Хората в лодката явно се раздвижиха.

От водата се разнесе плискане, плюене и глас.

— Чакайте. Чакайте, проклети да сте.

Рудолфо познаваше гласа, но не можеше да се сети откъде.

Безразборното пляскане премина в по-равномерно плуване.

— Ще се покатеря — проговори гласът. — Не ме ритай пак, смахнато конте.

„Смахнато конте.“ Рудолфо си спомни думите и се усмихна. Колко години бяха минали, откакто ги чу за последно? Поне двайсет.

— Рейф Мерикю! Мислех, че си се удавил.

— Не без твоя помощ — изръмжа Рейф. — Богове, колко е студено. — По кея се появиха следи и сянката на подгизнал човек се изтегли от водата. — Каква, по дяволите, е тази ужасна миризма?

— Моята — отвърна Рудолфо. — Чистих клетките. — Той прибра ножовете и подсвирна на хората си да сторят същото. Подсвирна отново и след миг от навеса се появи вълнено одеяло, което подаде на омагьосания пират.

— Петронус ли те изпрати да ме вземеш?

Знаеше, че орденът бе използвал услугите на Мерикю през годините, и знаеше, че те не са никак евтини. Двамата с Грегорик бяха плавали с него като млади и им струваше цяло състояние.

Рейф взе одеялото и се загърна.

— Не точно Петронус. Неговият домакин се погрижи… дискретно, разбира се.

„Неговият домакин. Дискретно.“ Рудолфо се намръщи. Това обясняваше омагьосания кораб, макар че при последното плаване, когато с Грегорик бяха тръгнали към пустошта, пиратът не разполагаше с толкова напреднала технология.

— И къде по-точно е Петронус?

— Ще е по-добре да говорим на борда на „Родствената акула“. Ще кажа, че е в безопасност… засега.

— Трябва да говоря с него. — Рудолфо се чудеше дали това е вярно. Дали всичко, което му трябваше, не стоеше омагьосано и подгизнало точно отпреде му, на кея.

Рейф понижи глас.

— Тогава трябва да побързаме, горянски кралю. Заповедите ми са да освободя птиците, да затворя поста и да те поканя да тръгнеш с мен.

Рудолфо погледна от подгизналото одеяло към омагьосания кораб, който отстоеше на половин левга. Дъждът се засилваше и температурата започваше да пада. Той подсвирна на хората си и изпрати мълчаливо съобщение с пръсти по раменете им. Те отстъпиха и след десетина минути от навеса се разлетяха птици. Рудолфо използва времето, за да напише набързо съобщение до вкъщи и да го прати със собствената си птица, докато съгледвачите товареха багажа в лодката.

След това тримата скочиха в нея и застанаха на носа.

— Доста си далеч от дома в тези интересни времена — каза Рейф, докато се отделяха от кея.

„Така е.“

— Светът се променя.

Можеше да усети усмивката на Рейф.

— Вярно. Както казваха нашите приятели със сивите раса: „Промяната е пътят на живота.“

Рудолфо се ухили.

— Явно не си се променил.

— Преди десет години щях да те завлека във водата заедно със себе си — позасмя се Рейф. — Остарявам. И ставам по-бавен.

Рудолфо кимна. Рейф Мерикю беше на средна възраст, когато се видяха за последно, и тъкмо се радваше на върха на морската си кариера.

Запазиха мълчание, докато веслата пореха водата и движеха лодката напред. Дъждът се засили, капките падаха в бялата пяна на залива, отскачаха унило и се предаваха на гравитацията. Когато се приближиха, Рудолфо напипа корпуса с ръце и остави Рейф да го насочи към висящата въжена стълба.

Покатери се и позволи на невидимите моряци да го отведат към вратата на трюма.

Щом слязоха под палубата, тримата бяха настанени около малка печка в продълговата столова, а няколко мургави жени им сервираха затоплен огнедъх и пресен черен хляб с подсладено масло. После им показаха каютите и предложиха баня. Рудолфо отказа, предпочиташе да изчака Мерикю.

Той остави чашата си, когато вратата се отвори и пиратът влезе.

— Накъде плаваме, Мерикю?

Рейф се засмя.

— Още си нетърпелив, а? Продължаваш да миришеш на проклетите птици. — Отсрещният стол помръдна и изскърца от тежестта на пирата. — Плаваме към делтата. Есаров ме изпраща. Иска да наглеждаш нещо. — Той помълча малко. — Не съм запознат с останалите подробности, но мисля, че твоят приятел Петронус се изкачва по тънък клон на много високо дърво. А на върха го очаква буря.

Есаров. Това име се появяваше все по-често след края на войната. Малката революция бе покълнала в хаоса на Уиндвир и процъфтяваше, след като Сетберт бе изваден от сметките. Ерлунд нямаше характера да се справи безмилостно с тази заплаха в началото, а сега му оставаше само открита война. Есаров, който наред с другото, бе талантлив държавник и стратег, използваше писалката си, за да създава промяна, и делтата постепенно започваше да го следва.

А сега демократът явно бе сключил съюз с Петронус.

— Какво точно забърква Есаров с нашия предишен папа? — попита Рудолфо накрая.

— Нещо с високи залози — отвърна Рейф. — Знам поне това. Пък и Есаров беше безкрайно радостен, че си наблизо. Предложи ми двойна цена да те докарам.

— Нека да поговорим за следното. — Рудолфо потисна импулса да поглади брадата си. — Скоро ще имам нужда от бърз кораб и безстрашен екипаж. Готов съм да ти напиша кредитни писма за каквато сума пожелаеш.

Рейф Мерикю се засмя.

— Каквато поискам? За какво ще ти е моят кораб и екипаж?

На Рудолфо за момент му се стори, че вижда как пиратът се е навел напред с напрежение.

— Трябва да намеря Влад Ли Там и Желязната му армада. Петронус може да знае накъде са отплавали. Щом разбера, ще ми трябва някой да ме отведе там.

Пиратът изсумтя.

— Накъдето и да е отплавал, в момента може да е навсякъде. — Видя, че Рудолфо не казва нищо, и продължи: — Е, сигурен съм, че може да постигнем споразумение.

Горянският крал кимна, макар да знаеше, че Мерикю не може да го види.

— Ще се радвам да плаваме отново, капитане.

Столът изскърца пак. Магията вече изтляваше и части от Рейф започваха да се виждат. Рудолфо реши, че мъжът му кима, и отвърна на жеста.

— На вашите услуги, лорд Рудолфо — каза пиратът.

Спомни си времето, когато бе чул тези думи за пръв път. Едно от първите му поръчения за ордена. Беше срещнал транспорта си с Грегорик и половин отделение съгледвачи.

Рейф Мерикю спря на вратата.

— Между другото, поздравления. Сигурен съм, че ще порасне хубаво и здраво момче.

В този миг Рудолфо беше доволен, че е още омагьосан. Това скри сянката по лицето му, страха и тъгата, които го обзеха. Не беше сигурен как да отвърне.

— И аз така се надявам.

Мерикю излезе, а Рудолфо се върна в каютата си. Махна ботушите и дрехите си и се изми, доколкото можеше, с топлата вода от приготвения леген.

Подсуши се и пропълзя на тясната койка, придърпвайки завивките. След седмица спане на земята леглото му се струваше меко като женска гръд и миришеше почти толкова сладко. Това насочи мислите му към Джин Ли Там. „Моята съпруга“, осъзна той преди да задреме.

Но в сънищата жена му плачеше сама сред поле от кости и той бе безсилен да й помогне.