Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

10.

Неб

Яздеха мълчаливо, приведени ниско на седлата, пришпорваха конете, доколкото им позволяваха магиите. Товарните животни ги следваха без усилие, водени от съгледвачите в тила. Копитата тракаха по широките камъни на уимския път, но вместо искри и громолене се чуваше леко потупване, защото магическите прахчета изкривяваха звука, както тези на съгледвачите — светлината. Околният свят прелиташе бързо покрай тях заради повишената им сила.

Неб се притискаше към седлото, приведен напред, оставяше студения вятър да се плъзга по гърба му. Опитваше да не отклонява очи от предния съгледвач, но вниманието му неизменно се връщаше към гледката. В разрушения свят, през който яздеха, имаше красота и тя теглеше сърцето му.

„И това са само покрайнините.“ Дълбоко в пустошта стъклените планини хвърляха кървави сенки над гори от кости. Близо до мъртвите градове имаше обширни стъклени равнини, където моретата се бяха изпарили и солта им се бе сляла с пясъка в остри дюни, над които свистеше вятърът. Нощем под светлината на синьо-зелената луна там ловуваха създания. Неописуеми остатъци от отминала епоха, докарани до лудост от „Седемте какофонични смърти“ на Ксум И’Зир.

Беше ги виждал в сънищата си и не се съмняваше, че го очакват някъде напред.

Но засега пейзажът бе от обикновени скали, храсти и пясъци. Гранитни грамади, оформени от вятъра, и ниски рехави храсталаци. Изобщо не отговаряше на представите му.

Навлязоха в пустошта десет минути след металния човек. Дори да ги беше забелязал, той не им обръщаше внимание. Механичният се движеше бързо и преди да го изгубят от поглед, видяха, че продължава по уимския път на изток, а слънцето се отразяваше по металната му глава.

Неб се притесняваше, че вече търсят перла сред огромен океан, но се боеше да го сподели. Исаак яздеше нестабилно до него, а главата му се клатеше наляво-надясно, докато оглеждаше хълмовете край пътя.

Накрая Едрик излезе начело и обяви това, което Неб не искаше да изрича.

— Мисля, че го загубихме — каза капитанът и забави коня си. — Конете не могат да насмогнат, дори с магиите.

Останалите също намалиха.

— Мога да го настигна — заяви Исаак. Кехлибарените му очи продължаваха да се взират напред.

Едрик поклати глава.

— Трябва да останем заедно. Генерал Рудолфо не би искал…

Беше прекъснат, когато нещо твърдо отскочи от главата на Исаак с дрънчене. Малкият камък падна на пътя. Над тях се чу кикотене. Неб и останалите се обърнаха към каменните възвишения, които се издигаха наоколо.

— Разноцветни и метални хора далеч от дома — извика някакъв глас. Имаше нещо странно в интонацията — изтъняваше, където трябваше да е твърда, и обратно. — Без пепеливи хора да ги пазят.

Едрик изсвири тихо и съгледвачите посегнаха за лъковете, като обърнаха конете по посока на гласа. Капитанът впери взор натам.

— Не искаме насилие.

Още смях.

— Че кой иска? Ала в нишите на света насилието просто се случва! — Полетя нов камък, по-малък и във висока дъга, даваща достатъчно време на Едрик да се отдръпне. — Накъде яздиш толкова забързано, шарени човече? И без лопати и фургони?

Едрик повиши глас и отвърна.

— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи. Тук сме по заръка на Рудолфо, генерал на Скитащата армия и владетел на Деветте горски дома.

В кикота се включиха нови гласове и той се понесе от камък на камък, изпълвайки небето с множество въпроси.

— Каква гора, шарени човече? Какъв генерал? Какъв владетел? Защо говориш глупости на сирачетата си? Праща те Лукспадре от запад. Признай си и вади заплащането. Ние ще те водим по-добре от Ренард.

Неб вдигна поглед. Исаак стори същото и очите им се срещнаха. Неб раздвижи бързо ръце. „Питай за Ренард.“ Едрик кимна.

Първият капитан отново завъртя коня си към гласа.

— Кой е Ренард? Къде да го открием?

— Никой и никъде. Сега говорите с Джофрус. Ренард е луд. Джофрус ще ви заведе до вашите разкопки.

Едрик присви очи.

— Защо не слезеш тук, да се разберем както трябва?

Този път смехът продължи повечко. Имаше някакъв странен тон, който дразнеше Неб. Сякаш долавяше опасност в него.

— Шарени хора с лъкове и ножове. Давате ли родство на мен и моите?

— Да — отвърна Едрик. — Засега. Ако спрете да хвърляте камъни.

Отгоре и отзад се чу шум от свличане на камъчета и Неб вдигна поглед. Появи се строен мъж, облечен в закърпена дреха от парчета груба кожа. Движеше се леко и сигурно, спусна се по хълма и застана наперено пред Едрик.

— Аз съм Джофрус, на вашите услуги — подхили се мъжът. — А това са хората ми. — Пет-шест глави се надигнаха иззад скалите. — Щом предлагате родство, приемам. Плащането за услугите се извършва според уговорката.

Човекът се държеше ненормално, но в началото Неб не можеше да прецени защо. После осъзна, че очите му никога не се спират. Шареха навсякъде. Лявата му ръка трепереше до тялото, а зъбите и венците му бяха черни от нещото, което предъвкваше, докато чакаше Едрик да заговори.

Накрая капитанът прочисти гърло.

— Искаш да ти платя. Какви услуги предлагаш?

— Ще ви водя добре. Където искате да отидете. — Мъжът помисли малко. — Безопасно.

— И какво трябва да платим?

Джофрус се засмя и подскочи като в танц.

— Ножове и месо. Месо и ножове. И шарени шалове за мен и моите.

Едрик погледна към Неб с повдигнати вежди и ръцете му се раздвижиха. „Дали може да му вярваме?“

Неб погледна към парцаливия мъж и отново към Едрик. По самата поза на капитана можеха да се прочетат мислите му. „Не.“

Обърна се към Исаак. Металният човек се взираше в посоката, където бе побягнала мишената им, а капаците на очите му се отваряха и затваряха, сякаш пресмяташе дистанцията.

Едрик явно също го видя и взе решение.

— Ще обмислим щедрото ти предложение друг път. Сега трябва да тръгваме.

Джофрус извика. Скочи и се завъртя, заудря гърдите си с юмруци. Над него, на скалите, останалите също започнаха да крещят.

— Шарени човече, защо ни обиждаш, след като имаме такова прекрасно родство?

Над глъчката се надигна нов глас. Беше дълбок и дрезгав, изпълнен с насмешка.

— Шареният е по-умен, отколкото предполагаш, Джофрус. — На пътя се появи фигура. — Може би знае, че единствените разкопки, до които ще го заведеш, са плитките дупки, където ще хвърлите оглозганите им кокали. Може Лукспадре да му е казал за пепеливите хора, които убихте и изядохте.

Подскачането на Джофрус секна. Той впери поглед във фигурата и Неб се изненада от гнева и страха, заменили предишното веселие. Новодошлият беше висок и тънък, увит в наметало на сив гвардеец. Под наметалото имаше расо на андрофрансински археолог. Прошарените му коса и брада бяха грижливо подрязани, а хитрата усмивка издаваше самочувствие. Очите му бяха твърди и яркосини. Носеше дълга, лакирана дървена пръчка с издутина в единия край, която лежеше спокойно в едната му длан. Мъжът пристъпи напред и вятърът развя наметалото и расото.

— Имаме родство с тези хора — изтъкна Джофрус, но отстъпи назад. — Почти постигнахме договорка.

— На мен пък ми изглежда, че се опитват учтиво да се лишат от твоята компания. — Мъжът отново направи крачка напред. — Аз няма да съм толкова любезен. Аз държа договора с пепеливите. У мен са кредитните писма и препоръките от Лукспадре.

Той вдигна лакираната пръчка и насочи единия й край към Джофрус. Неб видя, че е куха, и се зачуди за какво ли служи странната издутина. Нямаше нужда да се чуди дълго. Мъжът леко я стисна и от кухината като от дуло излезе сякаш цветен прашец и нещо малко, но твърдо уцели камъните до краката на Джофрус с учудваща сила, отскачайки към стената на каньона. Джофрус се дръпна назад и гневът му се замени със страх.

— Няма нужда, няма нужда — извика той и вдигна ръце. — Джофрус знае кога не е желан.

— Ако продължите да следите тези мъже — каза онзи с расото, — ще бъдете изядени и после ще разменя кожите ви с пустинната вещица за моркови и чушки.

Джофрус огледа смълчаните съгледвачи и главите, които се подаваха отгоре, и раменете му увиснаха.

— Няма родство. — Мъжът стисна челюсти и очите му се втренчиха в Неб, пълни с омраза и глад. Той се поклони превзето и започна да изкачва каменистия склон.

Новодошлият изчака да изчезне и се обърна към Едрик.

— Вие преследвате металния човек — каза простичко той. — Съмнявам се, че ще го настигнете, ако той сам не пожелае. — После погледна Исаак. — Тези са оправни и опасни.

Исаак не отвърна нищо. Духалата му свистяха тихо, а масивният жребец се местеше леко от теглото му.

Водачът огледа униформите им.

— Не сте от сивите гвардейци на Лукспадре, а си играете с неговите играчки. Приличате ми на горяни.

Едрик кимна.

— Светът отвъд Портата на пазителя се промени. Уиндвир падна. Орденът вече не съществува.

Неб очакваше, че новината ще има по-голям ефект. Мъжът само потупа куриерската торбичка, която висеше на износена каишка от врата му.

— Значи тези писма вече са безполезни. Чудех се защо от миналата година керваните внезапно спряха да се появяват.

— Лорд Рудолфо наследи владенията на ордена, включително и източната стража — продължи Едрик. — Упълномощен съм да спазвам и почитам всеки договор от негово име. Ти андрофрансин ли си?

Човекът поклати глава.

— Не. Но им служех от много време. Както и баща ми преди това. — Той пристъпи напред и протегна ръка. — Аз съм Ренард. На драго сърце ще ви заведа до Далечния град, където може потърсите помощ за залавянето на заблудената ви метална играчка.

Едрик сръчка коня си и се надвеси, за да стисне набързо ръката на мъжа.

— Аз съм Едрик, първи капитан на горянските съгледвачи на Рудолфо.

— Добра среща — кимна Ренард. Той се завъртя и посочи с тоягата си на североизток. — Далечният град е натам. Можем да го стигнем, преди да мръкне. — Очите му огледаха последователно капитана, Неб и накрая Исаак. — А и трябва да стигнем там преди залез. Пустошта е опасна нощно време.

Едрик присви очи.

— А как да ти се доверим, че ще ни отведеш точно там?

Мъжът се усмихна криво.

— Вие сте дузина, аз съм сам. А освен това… — Той отвори торбичката, порови вътре и извади намачкано писмо, което връчи на Едрик.

Първият капитан го прочете бързо и прокара пръсти по печата, преди да го даде на Неб. Беше препоръка, подписана от папа Интроспект преди двайсетина години, удостоверяваща, че Ренард, син на Ремус, се ползва с благоволението на негово светейшество и може да преговаря свободно от името на ордена по отношение на делата му в Стария свят. Неб не устоя и също докосна папския печат, преди да върне писмото. Беше виждал подписа много пъти, а бе разнасял пръстена с дни в джоба си, преди да го даде на Петронус сред останките на Великата библиотека.

Ренард се взря в него и намигна, извади парче черен корен от джоба си и го лапна.

— Ти си момчето на Хебда — каза той, докато дъвчеше. — Подранил си, но баща ти ми каза да те очаквам. — След това се завъртя, преди Неб да отвори уста. — Чака ни доста път — подвикна водачът през рамо. — Да тичаме.

Започна да подтичва и премина в спринт. Едрик подсвирна да потеглят. Неб се чудеше как този странен пустинник си мисли, че би издържал на темпото на омагьосан кон. Но докато пришпорваха конете си напред, забеляза, че Ренард няма проблеми да се движи с крачката им. Краката му шляпаха по широките плочи на уимския път, а главата му бе отметната назад. Смееше се диво.

„Баща ти ми каза да те очаквам.“

По-късно щеше да го попита. Но сега нещо се случваше с него. Нещо, което не можеше да измери и обясни.

Неб се приведе на седлото, а нещо се настани в душата му и почна да се разраства. Сякаш бяха преминали истинската граница на мястото, което копнееше да посети цял живот. Въздухът носеше аромат на изгорени подправки и древен прах. Вкусът беше горчив, а слънцето висеше в ясното и безоблачно небе, сякаш го призоваваше да се смее, да се отдаде на животинската лудост и да хукне с вятъра към отдавна забравени места. Към гробищата на светлината от отминалата епоха.

„Това място ще ме съблазни и ще ме погълне, ако му позволя.“

С осъзнаването на това Неб изтри усмивката от устните си и се съсредоточи над пътя, който се виеше под шептящите копита.