Кен Сколс
Песнопение (59)

Петронус

Петронус крачеше из тясната стаичка и слушаше бръмченето на гласовете зад дъбовата врата, която го разделяше от залата на съвета.

След няколко минути щяха да го призоват при Есаров на адвокатската скамейка, за да предявят обвинение. Като цяло, ставаше дума за проста и бърза работа. Въпреки това се притесняваше.

След разпитите арестът бе станал по-търпим. Готвачите на Ерлунд приготвяха храната му, имаше достъп до книги и птици, много време за адвоката си, бившия лидер на революцията Есаров. През тези дни се готвеха старателно за днес и за предстоящия процес. Стратегията беше сложна и Петронус не само я оценяваше, а дори я допълни със собствените си познания.

През годините си в ордена бе натрупал достатъчно опит в родственото и андрофрансинското право, както и в политиката. Есаров имаше остър и целенасочен ум, който в комбинация със сценичния му опит щеше да е от голяма полза.

Днес щяха да са кратки. Предстоящият процес щеше да е по-дълъг, но двамата с Есаров бяха покрили огромен периметър и това му даваше увереност в изхода.

Въпреки това обикаляше нервно.

Чу как шумът зад вратите се усили. Явно Ерлунд и губернаторите бяха влезли. Сега звънчето в ъгъла на стаята щеше да звънне и мълчаливите стражи до вратата да станат и да го съпроводят вътре.

„Сам искаше отплата, старче.“ Не си я представяше точно такава, но бе убеден в правотата й. Замисли се за кратката среща с Чарлс на пазарния площад. Нощем сънуваше библиотека, простираща се в огромно подземие в някой забравен ъгъл на Стария свят. Ако тази отплата успееше да върне толкова много от светлината, личното му благополучие не беше от значение. Въпреки силната му увереност, част от него знаеше, че прекосява опасна река. Една погрешна стъпка и можеше да бъде отнесен от течението.

Звънецът дрънна и стражите се изправиха. Те отвориха вратите и влязоха, и Петронус ги последва.

Залата беше широка и кръгла, със сложни дърворезби и златни обкови. Високият купол беше изрисуван със сцени от ранната история на делтата — Първия конгрес на заселниците и подписването на документа, който бе превърнал разпокъсаните градове-държави в сила сред Познатите земи.

Деветимата губернатори седяха на платформа с маси, разположени като подкова. В центъра на отвореното място беше подиумът на надзорника. Ерлунд вдигна поглед и очите им се срещнаха.

Липсата на интерес беше достатъчно красноречива, но Петронус не се изненадваше. „Той знае какво предстои.“

Надзорникът носеше пурпурна роба на обвинител, а до него стоеше избраният прокурор — в случая Игнацио, — облечен по същия начин. Губернаторите носеха черни роби, доста подобни на андрофрансинските. Петронус ги огледа и не му бе трудно да разпознае четиримата, които бяха избрани от демократичните градове. Нямаха празния, стоически поглед на другите. Лицата им излъчваха решителност и гордост, а не задължение, но след време може би чувството щеше да премине, щом осъзнаеха същността на длъжностите си.

Есаров единствен стана при влизането му. Носеше сиво, както се полагаше на адвокат, а дългата му коса бе пригладена назад и напудрена. Очилата му отразяваха слънчевите лъчи, които влизаха през високите стъклени прозорци. Той кимна веднъж на Петронус с лека, но уверена усмивка.

Имаше неколцина наблюдатели по балконите, но като цяло огромната зала беше празна. На всяка от вратите имаше стражи.

Петронус изправи рамене и тръгна към празния стол до адвоката си. Двамата седнаха едновременно и Ерлунд удари с чукчето.

Игнацио заговори.

— Съветът на губернаторите на Обединените градове-държави от Ентролузианската делта е призован да разгледа обвинението срещу Петронус, бивш Свещен взор на андрофрансинския орден и крал на Уиндвир. Обвинението е убийство и заговор за убийство заради незаконната екзекуция на лорд Сетберт, бивш надзорник на Обединените ентролузиански градове-държави.

Един от губернаторите на Ерлунд предложи да започнат. Друг, от хората на Есаров, го подкрепи. Всички се съгласиха и предоставиха думата на Игнацио, който погледна Петронус и се усмихна.

— Според обвинението на четвърти анбар, по време на затворен съвет на епископите, проведен в Деветте гори, Петронус — действащ от позицията си на папа — е екзекутирал Сетберт без процес, който му се полага според Първия и Втория конгрес на Ентролузианската делта. В допълнение Петронус, със съучастието на лорд Рудолфо от Деветте горски дома, е подложил бившия надзорник на мъчения, забранени от ентролузианския закон, и е отправил обвинението, без да се съобразява с общото право и цивилизованото поведение.

Ерлунд се прозя на равнодушния рецитал и огледа помещението. Петронус проследи погледа му. Надзорникът задвижи процедурата напред.

— Съветът ще изслуша пледирането на обвиняемия, преди да насрочи дата за процес.

Есаров и Петронус се надигнаха.

— Адвокатът оставя клиента си да се обърне лично към съвета.

Ерлунд кимна.

— Давайте.

Петронус погледна единайсетте мъже пред себе си и се изправи в цял ръст.

— Няма да пледирам — произнесе той силно и високо. — Вместо това предлагам обстоятелствена декларация.

Надзорникът се намръщи, а лицето на Игнацио остана неразгадаемо. Израженията на губернаторите показваха смесени емоции, макар че преобладаваше липсата на интерес. В това имаше известен смисъл. Самият им надзорник демонстрираше подобно поведение, а и им предстоеше да възстановяват нацията си. Надвисналите промени създаваха много по-спешни проблеми. Системата, която служеше на семейството на Ерлунд от поколения, бе разклатена от демократичната вълна, която плашеше дори Петронус.

— Направете декларацията — каза надзорникът.

Петронус отново срещна очите му. След това огледа всеки от губернаторите, които стояха насреща му.

— По повод екзекуцията на Сетберт ние декларираме, че това е андрофрансинска процедура, изпълнена в съответствие с оригиналните Правила за родство от нас, като Свещен взор и монарх на Уиндвир, след като обвиняемият сам призна вината си, без да е принуждаван, както е надлежно документирано. Не признаваме предимството на ентролузианските закони по този въпрос и пледираме — както ни се полага като монарх — случаят да бъде разгледан от Съвет на родството.

Петронус не беше сигурен какво да очаква. В драмите, в които Есаров играеше едно време, щяха да последват сепнати възклицания и шокирани лица. Ала сега декларацията му просто отекна в почти празната зала.

Ерлунд въздъхна. Сигурно смяташе, че това е малка цена за прекратяването на гражданската война и обединението на градовете-държави под негова власт. Сега просто трябваше да определи място и да изчака събирането на съвета. В такъв случай Ерлунд щеше да бъде просто един от многото гласове, щом държавните глави се съберяха да изслушат Петронус.

Разбира се, нещата още можеха да се развият зле. Войната беше изтънила голяма част от родството между различните домове и нации. Но шансовете бяха на страната на Петронус. А следващият му ход щеше да ги дозасили.

— Много добре — каза сухо Ерлунд. — Съдът признава родството и правото ви като монарх да бъдете съден от себеподобни. Ще бъде определена дата и ще се направи необходимото, за да бъде събран Съвет на родство, който да изслуша този въпрос.

Петронус изчака чукчето да се вдигне и да тръгне надолу, преди да отвори уста.

— Ако позволите, ваше превъзходителство, бихме искали да продължим.

Ерлунд внезапно го погледна с интерес и изненада. „Това ти дойде неочаквано, пале.“ Надзорникът присви очи и смъкна чукчето.

— Извиняваме се. Мислехме, че сте приключили с декларацията.

— Правилата за родство специално отбелязват, че изборът на място принадлежи на обвиняемия — продължи Петронус. — За да може защитата му да бъде поета от домакинстващата нация.

Пръстите на Игнацио разлистиха стария том, сложен за справки под масата. Той откри пасажа и го посочи на Ерлунд. Надзорникът кимна.

— Имате такова право.

Петронус се усмихна мрачно на сутрешната светлина.

— Наистина е наше право. Ние избираме собствената си нация, свободния град Уиндвир.

В залата се надигна шум. Сега затаените дъхове се изпуснаха и мъжете неудобно се размърдаха по столовете. Лицето на Ерлунд помръкна.

— Петронус, Уиндвир не съществува. Там няма нищо.

— Въпреки това. — Старецът видя с периферното си зрение широката усмивка на Есаров. — Ние го избираме. Пледираме Деветте горски дома да уредят събирането на съвета като протектори на Уиндвир.

Залата се смълча и всички впериха погледи в Ерлунд. Накрая той въздъхна.

— Отбележете в протокола, че Съветът на родството ще се събере, както е поискано. — Чукчето тропна по масата.

Петронус не беше сигурен какво да очаква, но събитията се развиха бързо. Стражите се върнаха за него. Двамата с Есаров станаха и се поклониха на съвета, готови да се разделят. Демократът стисна ръката му и изпрати съобщение по китката. „Добра работа. Скоро ще дойда, за да се подготвим за съвета.“

Петронус кимна.

— Благодаря.

Есаров се усмихна мрачно.

— Аз ти благодаря.

Петронус тръгна през залата и отново зърна гневното лице на Ерлунд. Надзорникът не очакваше този ход и мразеше загубата на контрол над съвета на губернаторите си и над процеса. Очевидното му раздразнение не притесни Петронус и за миг. Ерлунд може и да не очакваше стратегията, но гневът му беше напълно очакван.

Петронус плъзна очи по лицето на обвинителя и зърна нещо, което сам не очакваше. Беше кратко и несъмнено предназначено само за него.

Когато се разминаваха, Игнацио се усмихна тънко и тайнствено.

В очите му личаха самодоволство и удовлетворение.

Самодоволен поглед на ловец, открил задействан капан. Удовлетворен вид на рибар, дърпащ препълнената мрежа.

Петронус потръпна и продължи напред. Очите и усмивката го преследваха до късно през нощта, обещаваха нещо предстоящо, което не можеше да предвиди.