Кен Сколс
Песнопение (17)

Рудолфо

Предобедното слънце проникваше през прозорците на стаята, която миришеше на тамян и пот. Рудолфо седеше в едно кресло до леглото и държеше дланта на Джин Ли Там. Кокалчетата й сякаш щяха да изскочат при всяка контракция, докато тя пъшкаше и стискаше ръката му. Той вдигна поглед първо към речната жена, после към годеницата си, възхитителната дъщеря на Ли Там.

Джин лежеше на подгизналите чаршафи, мократа й коса лепнеше по челото и бузите. Памучната й нощница беше полепнала по тялото и отдолу прозираше розовата й кожа. Мускулите й бяха напрегнати, очите затворени, а челюстите стиснати.

— Справяш се чудесно, скъпа — каза речната жена, но Рудолфо долови притеснението в тона й. На малката масичка до него имаше поднос със сирена и гарафа с крушово вино, което се бе затоплило. На вратата се почука и речната жена се намръщи заради поредицата от прекъсвания, които продължаваха цяла нощ и цял ден.

Една от помощничките й открехна леко вратата и размени няколко приглушени думи с посетителя. След това се обърна към Рудолфо.

— Вторият капитан е, милорд.

Рудолфо понечи да се надигне, но Джин Ли Там го спря.

— Не! Повече няма да ме оставяш! — Сините й очи бяха присвити, а твърдият тон не оставяше място за възражения. — Пусни го вътре.

Речната жена се противопостави.

— Лейди, не мисля…

Рудолфо местеше очи между двете. Не беше трудно да предположи кой ще спечели този сблъсък на воли.

— Обстоятелствата не са подходящи за спорове — каза Джин Ли Там. Раздразнението и болката придаваха острота на гласа й. — Покани го вътре.

Речната жена отстъпи и в стаята влезе Филемус, вторият капитан на горянските съгледвачи. Изражението и стойката му издаваха колко му е неудобно.

— Генерале — кимна той и пребледня, щом зърна Джин. — Милейди, аз… извинете…

— Няма нужда да се извинявате, капитане. — Тялото й потръпна отново и тя изръмжа. — Побързайте с доклада.

Той преглътна и кимна.

— Съгледвачите ни настигнаха нападателите. Четирима са и всичките са мъртви.

Рудолфо повдигна вежда.

— Мъртви ли? — Пред очите му изплува неканен спомен за снощната схватка. Нападателите бяха толкова силни, че направо ги прегазиха и разхвърляха, сякаш най-добрите му бойци бяха направени от хартия, а не от кости и плът. Не бе възможно хората му да са ги победили, не и при тези обстоятелства. Освен… — Да не би действието на магиите им да е изтекло?

Филемус поклати глава.

— Не, генерале. Но оставяха видими следи. Явно са умрели внезапно, още докато са бягали, близо до края на Прерийното море. Наредих да докарат телата им тук. — Той се поколеба. — Мъчителят Беноа вече пристигна. Ще ги прегледа, щом магиите изтлеят. — Капитанът погледна към речната жена и добави: — И щом вие… приключите тук… работата си.

Джин Ли Там потръпна и гърбът й се изви. Този път извика по-силно и Рудолфо погледна към нея. Беше наблюдавал сто схватки от хълма и когато напрежението от чакането станеше твърде голямо, изругаваше и препусваше да се включи. Но това беше битка, в която не можеше да участва, и безпомощността го разгневяваше. Досега само бе чувал хората си да говорят за тези моменти. С годините се бе примирил, че едва ли ще има наследник, макар да не спираше да опитва, и не се заслушваше в думите на новите бащи сред слугите и войниците. Подозираше, че дори да бе внимавал и да си бе водил прецизни записки, пак нямаше да е подготвен за това.

Обърна се към речната жена и видя напрежението по лицето и в очите й в този кратък момент, когато не се прикриваше. Тя усети, че я наблюдава, и побърза да се усмихне, но това не го заблуди.

„Нещо не е както трябва.“

Рудолфо се завъртя към Филемус.

— В отсъствието на Едрик ти поемаш всичко, свързано с разследването. За другите въпроси се обръщай към стюард Кембер. Отсега нататък не искам да ме безпокоите, освен ако не е жизненоважно за сигурността на Деветте дома.

Мъжът застана мирно.

— Слушам, генерале.

Рудолфо му намигна, за да смекчи остротата на тона си и напрежението от мрачните събития.

— При следващата ти поява ще те запозная с наследника ми. — Погледна косо към речната жена и видя, че тя прехапа устни при думите му. Стомахът му се сви болезнено. Надяваше се, че Джин Ли Там е достатъчно разсеяна от родилните болки.

Щом вратата се затвори, Рудолфо задвижи бързо ръце. „Какво не ни казваш, земна майко?“ — попита с жестове.

Жената примигна, но се овладя светкавично.

— Справяш се чудесно, скъпа. Почти е време да напънеш. — Ръцете й се задвижиха извън взора на Джин. „Нещо с бебето не е наред. Не знам какво.“ — Жадна ли си? Искаш ли нещо? — Докато говореше, продължаваше да мърда пръсти. „Но не искам да тревожа майката на детето на господаря засега.“

Рудолфо пое дълбоко дъх и усети ново свиване в стомаха. Обърна се към Джин Ли Там и сложи и другата си длан над нейната.

— Ти си чудесна, възхитителна жена — заговори й тихо. — Горд съм, че си до мен. — Видя сълзите в очите й и се наведе още повече. — Когато това премине, ще станеш моя съпруга и горска кралица. — Свободната му ръка изпрати съобщение по меката страна на китката й. „Винаги ще бъдеш моят изгрев, а синът ни ще е надигащата се луна.“

Не беше сигурен преди колко време й бе казал тези думи. След сблъсъка с баща й, когато научи, че животът му е като променено корито на река, целящ преместването на библиотеката и създаването на безопасно убежище за светлината далеч от андрофрансинските пастири. Дори четирийсет и втората дъщеря на Там бе част от този план. Обичаше я преди да научи това и черпеше сила от нея, когато най-близкият му приятел Грегорик загина в лагера на Сетберт. Тогава чувствата му бяха разклатени и преминаха в нещо друго, в някаква потребност, макар да не се съмняваше, че тя го обича истински. И тази любов я бе изправила пред избор — Джин бе зарязала делата на баща си.

Но тук, днес, толкова скоро след смъртта на Ханрик и толкова далече от кладата на Влад Ли Там на Изумрудения бряг, усети, че в него се надигат чувства, които не можеше да назове. Спомни си дните и нощите, в които се потяха заедно, изследвайки телата си, понякога тихо, понякога с пъшкане и викове на екстаз. Едно от тези съвкупления бе донесло плод, макар по-късно Джин да бе признала, че е ползвала лекарства, с които да върне мечовете на войниците му.

А сега тя се мъчеше с раждането и нещо с бебето не бе наред.

„Нашето бебе.“

Мислеше, че новата библиотека ще е най-великото му творение, но сега вече знаеше, че не е така. Напротив, щеше да е това дете.

С часове седя до нея, отправяйки съобщения по кожата й и шепнейки, докато тя ръмжеше от болка като тигрите, които бродеха из джунглите на родината й. Гледаше как болката се засилва и контракциите се ускоряват, а когато настъпи времето, я подканяше заедно с речната жена да напъва, да диша, да напъва отново, по-силно.

И когато извадиха от нея малкия лорд Иаков, вдървен и посивял, Рудолфо скочи на крака да го види и усети как стаята се завърта, докато гневът от безсилието вземаше връх.

И когато речната жена извика разтревожено и пъхна кутрето си между посинелите устни на бебето, той се обърна към годеницата си, закри от нея гледката и зашепна още успокояващи слова, докато жената бавно връщаше детето към живота и се опитваше да го закрепи с всички алхимични съставки в чантата си.

Когато се чу първото слабо изплакваше, почти като мяучене, и лорд Иаков, пастир на светлината, посрещна първата си зимна вечер. Рудолфо скочи на крака и се взря в малкото личице и ръчичките, в чиито създаване бе участвал.

„Значи това е любовта“, помисли той, докато речната жена почистваше и повиваше бебето, за да го подаде в нетърпеливите ръце на майката.

Горянският крал се засмя, отпусна се обратно в креслото и заплака от ужаса и радостта, които го бяха обзели.