Кен Сколс
Песнопение (58)

Уинтърс

Докато яздеха мълчаливо на юг за преговорите, падаше лек сняг. Сивите облаци закриваха зимното слънце. Чуваха се звуци от гората, очакваща наближаването на пролетта, и стабилните стъпки на конете им.

Уинтърс яздеше до Джин Ли Там и от време на време я поглеждаше. Горянската кралица носеше ризница от сребърни люспи и чифт съгледвачески ножове с протрити дръжки. Дългата й червена коса бе сплетена на плитка и окичена със сребърен обръч, подхождащ на доспехите. Яздеше гордо изправена. Позата й излъчваше сурова красота.

„Изобщо не съм като нея.“ Как я наричаше Рудолфо? Великолепна? Но преди малко бе успяла да надникне под спокойната й маска. Когато се срещнаха сутринта, по лицето на горянската кралица личеше тревога и колебание. В начина, по който стискаше детето си, имаше отчаяние, дори когато се разхождаше. Но щом дойде време за работа. Джин събра притесненията и колебанията си и ги скри надълбоко. Уинтърс можеше само да мечтае, че ще постигне подобен самоконтрол някой ден.

„И бебето!“ Когато пое малкото вързопче и видя пръстенцата и устичката му, нещо в нея се раздвижи. Не похотливият първичен инстинкт, за който я закачаше Джин. Нещо друго и по-дълбоко от човешкия копнеж да се слее с някой друг и да създаде живот.

У нея се бе събудила внезапна и силна нужда от семейство — дълбока връзка с някого, надхвърляща досегашните й преживявания. Мислеше, че има такава връзка с народа си, но вече не бе сигурна.

Ханрик беше сторил всичко възможно, когато баща й почина, а тя беше съвсем малка. Беше се отказал от всякакви мисли за собствено семейство, за да може да й служи, така че край нея нямаше женска фигура, която да следва. Нямаше братя и сестри, които да оформят представата й за място в света. Поради липсата на друго, тя израсна с книгата на предшествениците си и каквито други томове успееха да плячкосат и изтъргуват. Научи за цикъла си от местната билкарка в деня, в който започна. Терциус й бе обяснил за размножаването с практичния език на андрофрансините, без сложнотиите на любовта, брака и трепетите. До деня, в който с Неб бяха паднали на земята в общ пристъп на екстазно пророкуване, не се замисляше за подобни неща. Постепенно, докато момчето изпълваше сънищата й и се появяваха все повече гледки от дома, който щяха да споделят, тя започна да чувства връзка, каквато не бе усещала досега. Сега разбираше, че на практика това е част от същия танц.

„Всички копнеем за връзка.“ Виждаше го в лицето на Джин Ли Там, докато кърмеше бебето. Беше го усетила и сама, докато се смееше с жените в шатрата, стискайки плахо дребния живот в ръцете си.

Ако я бяха попитали предишната есен, щеше да се закълне, че чувства подобна връзка с народа си. Но сега Ханрик лежеше в земята, а ботушите й още бяха кални от пресните андрофрансински гробове и Уинтърс я поставяше под въпрос. Някъде в народа й, в семейството й растеше нещо зловещо и мрачно, без тя и дванайсетте старейшини да знаят. Отново си спомни за отчаянието и страха по лицето на Шеймъс, когато отметна ризата на внука си. Замисли се за пророка Езра и млечнобелите му очи. Помнеше екстаза му, когато й показа белега за собственост на гърдите си.

Не, не само за собственост… за принадлежност. Страстна и силна привързаност към нещо.

Тя потръпна. „Махай се, родствени гарване.“

Разнесе се подсвирване и Уинтърс осъзна, че наближават малка полянка. В центъра й имаше група конници с флаговете на Пилос и Тюрам. Погледна отново към Джин Ли Там и позволи на спокойната решителност на жената да се пренесе и в нея.

Джин също я изгледа и явно видя тревогата в очите й.

— Ако не си сигурна за нещо, следвай моя пример. — Ръцете й се задвижиха по юздите и врата на коня. „Ще те измъкна от тази ситуация.“

Уинтърс примигна, без да е сигурна защо се изненадва. Рудолфо знаеше невербалния език на дома И’Зир, беше логично и съпругата му да го знае.

— Благодаря, лейди Там.

Джин Ли Там се усмихна насила.

— Няма защо, лейди Уинтерия.

Съгледвачите им излязоха на открито и заеха позиции с дръжки на ножовете. Уинтърс насочи вниманието си към групата отпред и усети как челюстта й се стяга. Тежестта, която се бе вдигнала преди малко, се завърна върху врата и раменете й, и тя пое тежко дъх.

Мейров се разпознаваше веднага, макар да не я беше виждала отблизо. По време на войната за Уиндвир Ханрик се оправяше с преговорите. Няколко пъти я бе зървала отдалеч, но не си представяше, че ще е толкова изпита и изтерзана.

„Мъката я е смазала.“ Не само това, тъгата се бе изродила в горчив гняв, който изостряше чертите й и правеше светлата й кожа още по-бяла. Дългата руса плитка се подаваше под шлема, а ръката й стискаше дръжката на меча. Беше заобиколена от рейнджъри, които следяха внимателно с поглед разпръснатите горянски съгледвачи.

До нея беше генералът от Тюрам. Носеше стоманен нагръдник, тъмнолилаво наметало и държеше шлема си в ръце. Мъжът се наведе и прошепна нещо на Мейров. Кралицата кимна и очите й срещаха погледа на Уинтърс. Искрената омраза, която струеше от тях, накара момичето да потръпне и да се извърне. Стомахът я заболя и внезапно й се прииска да побегне. Рискува да погледна отново и очите пак се впиха в нея. Твърдо стиснатата челюст на Мейров и побелелите пръсти върху меча бяха достатъчно ясно съобщение.

„Ще ме посече на място, ако може.“

Уинтърс примигна и отново отмести очи.

Приближиха се и Джин Ли Там заговори:

— Приветствам Пилос и Тюрам.

Гласът на Мейров беше студен.

— Лейди Там, преговорите и родството ни са с Деветте горски дома.

Уинтърс видя как Джин преценява позата и тона на кралицата.

— Деветте горски дома имат родство с блатните. — Ръцете й се задвижиха бавно. „Мъката й е тежка; не приказвай.“

Уинтърс се размърда на седлото. „Разбирам.“

Мейров присви очи.

— Значи сте довели Скитащата армия на Рудолфо срещу нас, за да защитите тези диваци? Не трябва ли да си стоите вкъщи и да си гледате сина?

Думите жилеха, но в тях имаше още нещо. Уинтърс можеше да прочете допълнителното послание. Беше казала, че армията е на Рудолфо — намек, че не признава властта на Джин Ли Там. Имаше и друго съобщение, което я накара да погледне към Джин, за да види дали ще реагира по някакъв начин. „Твоят син е жив, а моят — не.“

Горянската кралица кимна.

— Лорд Рудолфо е наясно с това развитие и се присъединява към мен в искрените ни съболезнования за загубата, лейди Мейров. Тази ужасна трагедия къса и моето сърце, аз също съм майка. — Тя се обърна към тюрамския генерал. — Скърбим и за вашата загуба. Всички бяхме покосени от насилието през онази нощ — и кралица Уинтерия загуби наместника си Ханрик под железните остриета. Деветте гори са се заели да помогнат на блатните в идентифицирането на убийците и справянето с тази ситуация.

Лицето на Мейров се разкриви и помръкна.

— Съболезнованията ви не ми трябват, лейди Там. Ако искате да помогнете на справедливостта, обърнете армията и се приберете при сина си или почетете родството и се присъединете към нас. — Очите й отново се впиха в Уинтърс. Момичето задържа погледа й и опита да остави омразата да се изтече, да я подмине. Кралицата на Пилос продължи, без да отмества поглед. — Блатните създават проблеми, още от времената на заселването. Този път отидоха твърде далече. Варварските им дрънканици, постоянните грабежи на граничните градове — тя сбърчи нос, — дори самата им миризма замърсява Познатите земи от твърде много време.

„Не й обръщай внимание“, показа Джин, но Уинтърс усети, че сълзите й напират. Заповяда си да не плаче. Щеше да е проява на слабост. Чу овладяния глас на Джин Ли Там и си пожела нейното спокойствие да я обгърне плътно като одеялцето на Иаков.

— Не мога да говоря за трудните отношения между вашите народи, но кралица Уинтерия е решена да унищожи тази заплаха. В момента армията й претърсва блатата, за да изкорени този култ. Тя току-що се връща от погребението на андрофрансините, загинали в летния дворец.

Генералът от Тюрам се обади:

— Загубихме три кервана, пътуващи към новата ви библиотека — избити и изоставени край пътя. — Той присви очи и се обърна внезапно към Уинтърс. — За какъв култ става въпрос?

Момичето погледна ръцете на Джин. „Отговаряй кратко.“

Преглътна и внезапно усети вкус на пръст и желязо.

— И’зиритски бунтовници.

Чу как другите затаиха дъх едновременно. Мейров я изгледа, след което се опомни и отново се обърна към Джин Ли Там.

— И ние се бояхме от това. По телата на мъртвите имаше странни белези. — Горчивината се върна в гласа й. — Още една причина за твърд отговор от всички домове в Познатите земи, преди насилието да се разпростре още повече.

Джин Ли Там заговори уверено и убедително.

— Отговорът ни е твърд. Обещах подкрепа на Уинтърс. Ще й помогнем да открие общата заплаха и да се справи с нея, като работим с армията й, а не като нахлуваме в териториите им.

Мейров се втренчи в нея.

— Лейди Там, нашето родство с Деветте гори е доста крехко. Не остава незабелязано, че само вашият дом спечели от падането на Уиндвир и бе единственият незасегнат от последното коварство. Ако ни попречите тук, ще смятаме, че родството е отменено.

Генералът кимна.

— Тюрам е на същото мнение.

— Това ще е много жалко — отвърна Джин Ли Там. Тя подсвирна и горянските съгледвачи започнаха да се изтеглят. — Смятам, че за момента преговорите ни приключват. Ще се радвам да поговорим отново в по-спокойна обстановка. Надявам се…

Мейров я прекъсна със студен и отмерен глас.

— Нямаме намерение да преговаряме повече. Ако ни попречите, ще сметнем, че сте в съюз с блатните, и ще воюваме.

Джин Ли Там обърна бавно коня си. Уинтърс видя по очите й как внимателно изчислява съотношението на силите.

— Не дойдохме да воюваме, а да пазим мира. — Сините очи се присвиха и гласът й също стана хладен. — Но, Мейров, ако доближите армията ми или навлезете по̀ на север, ще ви посрещнем с ножове. Съжалявам за загубата ви. Престъплението е ужасно и мога да си представя колко дълбока тъга и гняв изпитвате. Но времената са смутни и трябва да се запитате няма ли по-добър път, по който да се поеме?

Уинтърс започна да извръща коня си, но внезапно почувства, че трябва да каже нещо — каквото и да е — въпреки препоръката на Джин Ли Там. Усети, че смръщва вежди, а докато отваряше уста, очите й се напълниха със сълзи. Гласът й беше задавен.

— Кралице Мейров, сърцето ми е разбито от вашата загуба и обричам душата си, че ще въздам справедливост за тези огромни злодеяния.

Мейров не отвърна. Очите й казваха всичко необходимо.

Обърнаха се и тръгнаха бавно от полянката. Уинтърс преглътна и вдигна бързо ръка да обърше сълзите, които не можеше да задържа повече.

Докато яздеха към лагера мълчаливо, тя опитваше да си представи малкото личице и малките ръчички на Иаков, миризмата му, мехурчета, които излизаха от устата му, докато спеше. Това беше най-мирният и спокоен миг, който бе преживяла от седмици, но сега дори споменът за него й убягваше. Не можеше да го открие и задържи насред бурната скръб.

Вместо това виждаше само пълните с омраза очи на сломената майка, изгарящи, обвиняващи, режещи по-дълбоко и от най-острия съгледвачески нож.