Кен Сколс
Песнопение (4)

Неб

Неб дебнеше плячката си в тъмния уимски лабиринт. Движеше се внимателно и стъпваше само в следите, които бе оставил по-рано. Беше сигурен, че тя е някъде отпред. Долавяше леката миризма на пръст и пепел във въздуха. Това го опияняваше.

Внезапно усети как нещо мокро и студено го удря по врата. Снегът се посипа по бузата му, а зад него Уинтърс избухна в смях. Неб се завъртя и скочи към нея, но тя отстъпи с лекота встрани от размаханите му ръце.

Момичето се усмихна и отметна мръсната си кафява коса от лицето.

— Станал си по-тромав, Небиос бен Хебда.

Той поклати глава.

— Ако бях омагьосан, щях да те чуя. — Прахчетата, с които тренираха съгледвачите на Рудолфо, ги правеха почти невидими за невъоръжено око. Те се ползваха само при война и изостряха допълнително усещанията, скоростта и силата, като превръщаха съгледвачите във впечатляващ противник.

Тя се усмихна.

— В това е проблемът. Свикнал си да разчиташ на прахчетата и сетивата ти са притъпени без тях. — Момичето пристъпи напред и докосна бузата му с мърлявата си ръка. — Това те превръща в лесна плячка.

Неб се усмихна и пристъпи по-близо до нея, за да я прегърне. Тя се притисна към него, тънка и стройна, и повдигна уста към неговата. Беше топла въпреки студеното време.

Когато се запознаха, Неб мислеше, че Уинтърс е слугиня на блатния крал, а може би дъщеря или нещо по-лошо. По-късно научи, че тя е истинската кралица, която се криеше зад страховитата сянка, докато навърши пълнолетие и извоюва признание в сложната система за родство на Познатите земи. Двамата споделяха сънища сред опустошения Уиндвир — сънища за нов дом, — и се разхождаха често и дълго, докато Неб инспектираше работата на гробокопачите. Дори се целуваха в сянката на гората, която обграждаше руините на великия мъртъв град.

Бяха минали седем месеца и той бе забравил, колко хубав е вкусът й.

— Това е по-добро от сънищата — промърмори той.

Уинтърс потръпна в ръцете му, извъртя се и го избута.

— Не трябва ли да се обличаш за празненството? — попита тя през смях.

Той я придърпа обратно и я целуна пак.

— Да, лейди Уинтърс, трябва.

— Тогава те оставям да се приготвиш. — Момичето се изплъзна отново. — Ще се видим на сутринта.

Уинтърс се отдалечи с бързина и ловкост, които го смайваха. Без магии тя определено беше най-добрият съгледвач, когото бе виждал. Той тръгна по-бавно, опитвайки да забави туптенето на сърцето си. Беше забравил колко силен е копнежът му по нея. Сънищата само го подсилваха. Части от пророчества, откровения и понякога похот, от която дъхът му спираше, тогава се будеше, потен и треперещ. Дори сега се изчервяваше, само като помисли.

Излезе от лабиринта и тръгна по градинската пътека към задния вход на седмото горско имение. Чуваше свиренето на духовите и струнните инструменти, долитащо от прозорците на голямата зала, смеха на съгледвачи и момичета в кухните. Неб влезе в коридора, който бе претъпкан с войници, облечени в парадните униформи на Деветте горски дома. Слугите се въртяха трескаво от стая в стая. Той изкатери задното стълбище и след няколко завоя на коридора се прибра в малката си стая.

Обикновено обучаващите се офицери живееха в казармите, но той се броеше за член на домакинството на Рудолфо и му бяха позволили да запази същата стая, която бе получил още при пристигането си в Деветте гори. Помещението беше малко, разделено на спалня и всекидневна с тежка завеса. Имаше малко дървено писалище и стол под широкия прозорец, водещ към малко балконче. Стените бяха украсени с няколко произведения на изкуството. Имаше две, навярно оригинални, маслени картини от Карпатиус, изобразяващи миграцията на запад от руините на Стария свят. Карпатиус бе създал серия от картини по случай първото хилядолетие от населването на Новия свят. На тези се виждаха горяните в окъсаните им разноцветни дрехи и първият Рудолфо, легендарният водач, стоящ малко по-встрани, загледан от билото на един хълм към Деветте гори. Гористите острови насред Прерийното море от жълта трева щяха да станат техен дом. Лицата им бяха дребни, но Неб бе убеден, че вижда надеждата в тях. Чудеше се какво ли е било да стъпиш за пръв път в Новия свят, преди толкова години.

Той откопча колана с двата ножа и го провеси на стола. Махна подгизналите си вълнени дрехи, изми се набързо, избръсна се и извади парадната униформа. Обикновено обучаващите се офицери нямаха чин, но заради предишния му опит като ръководител на гробокопачите на папа Петронус по време на войната му бяха зачислили лейтенантски шал, който се носеше вързан на лявата ръка. Неб седна, за да си обуе ботушите, и вдигна глава, щом чу чукането на вратата.

— Влез.

Вратата се открехна и Едрик, първият капитан на горянските съгледвачи, надникна вътре.

— Закъсняваш — подхвърли с усмивка.

Неб издърпа ботуша си.

— Съжалявам, капитане.

Едрик се вмъкна в стаята и затвори вратата.

— Дали няма нещо общо с едно блатно момиче, което придружава краля си?

Неб усети, че се изчервява. Отвори уста да каже нещо, но Едрик го прекъсна със смях.

— Май те е сграбчила бая здраво.

Двойният смисъл не му убягна, при което и ушите му пламнаха. Едрик го тупна по рамото и се засмя още по-весело.

— Не се впрягай, Неб. С всеки се случва, рано или късно. Само внимавай, блатните са странен народ.

„Той не знае. Мисли си, че Ханрик е истинският блатен крал.“ Рудолфо знаеше истината, макар Неб да не бе сигурен как я е научил. Подозираше, че и бащата на Едрик, Грегорик, също бе посветен в тайната. Но Грегорик бе загинал в нощта, когато освободиха мехослугите от лагера на Сетберт.

Блатните оцеляваха, защото останалите народи в Познатите земи или се бояха от тях, или ги подценяваха. Според легендите те бяха пристигнали малко след като първият Рудолфо бе довел бандата си от пустинни разбойници през Стената на пазителя. Карпатиус определено не беше рисувал картини по тази тема. Блатните бяха домашни служители на Ксум И’Зир и неговите синове магове. Според ученията на андрофрансините Епохата на смеещата се лудост не бе изтляла напълно с поколенията. Постепенно другите заселници бяха изтикали блатните към подножието на Драконовия гръбнак, в блатата и горите, около изворите на Първата и Втората река. На място, където лудостта и мистицизмът им не можеха да покварят остатъците от човечеството.

Разбира се, колкото повече общуваше лично с блатните, толкова повече започваше да се съмнява в интерпретацията на събитията от страна на ордена. Блатните със сигурност бяха различни, но не непременно луди.

Неб се отърси от размишленията, стана и закопча колана с ножовете. Едрик го огледа и намести лейтенантския шал, така че възелът да е от вътрешната страна на ръката.

— Вече си водил хора по време на война — каза той, докато го нагласяше. — Това е правилният начин за носене.

Неб не смяташе, че е командвал във война. Просто ръководеше лагер от гробокопачи, стараеше се максимално да ги опази живи и да ги нахрани, докато армиите се сражаваха наоколо. Беше загубил двайсетина души през зимата заради заблудени стрели, объркване и студ. Но в очите на съгледвачите беше друго. За тях той беше ветеран, нищо, че се чувстваше като осиротяло момче през повечето дни.

— Благодаря, капитане — каза той и тръгна към вратата.

Едрик го спря.

— Карай по-леко с огнедъха тази вечер. И ако ще ходиш при момичето си, се готви за ранно ставане утре.

Неб не можа да скрие учудването си.

Едрик го видя и продължи:

— Получихме вест от Стената на пазителя. Около портата става нещо странно. Сутринта потегляме, заедно с Рудолфо и Исаак.

Неб усети как разочарованието го прободе. Утре трябваше да е празник и планираше да го изкара с Уинтърс, доколкото задълженията й позволяваха. Все пак изпита и любопитство.

— Какво се случва на стената?

Едрик поклати глава.

— Утре. Ще ти обясня, щом потеглим. — Той се усмихна. — Затова гледай да се възползваш максимално от нощта.

Широката му длан отново тупна Неб по рамото и младежът си припомни за ръката на баща си. Брат Хебда беше едър, любезен и мил човек, който правеше повече за незаконния си син, отколкото повечето андрофрансини. Дори му беше издействал стипендия, за да се включи в разкопки в далечния изток на Стария свят. В онази сутрин натовариха каруцата, готвейки се да тръгнат по същия път — към Стената на пазителя, Далечната станция и Изпепелената пустош. А следобед Неб бе останал сам на света, гледайки как огън и светкавици поглъщат единствения му дом.

Замисли се за Рудолфо, Едрик и накрая за Уинтърс. „Сега имам ново семейство.“ А някъде в бъдещето го очакваше и нов дом, ако сънищата на Уинтърс и на останалите блатни крале бяха верни.

Неб се усмихна насила.

— Нощта ще е хубава.

Едрик кимна и тръгна към вратата, а младежът го последва.

Можеше да не изкара следващия ден с Уинтърс, но може би щеше да се възползва от остатъка от вечерта. Имението беше пълно с тайни проходи. Благодарение на знанията си от обучението си по архитектура и стратегическо строителство ги беше открил, след като се бе натъкнал случайно на първия. Може би, след като празненството утихнеше, можеше да се промъкне и да изкара няколко часа с нея, преди да потегли към Портата на пазителя.

„Може би.“

От тези мисли взе да се изчервява отново и почна да се моли Едрик да не забележи.

Първият капитан на съгледвачите не каза нищо. Само се засмя, започна да пляска с ръце в такт с музиката от долния етаж и се понесе с танцова стъпка към широкото, извито стълбище.

Без да чака покана, Неб се включи в танца, чудейки се какво ли ще му донесе нощта.