Кен Сколс
Песнопение (81)

Неб

Неб остави ветровете на Изпепелената пустош да се вихрят над него и обърна другото си ухо към металната врата.

Ренард хъркаше леко, изтощен от тежката езда. Неб не беше уморен. Песнопението не му позволяваше да заспи. Лежеше в тази поза цял ден и цяла нощ, слушаше и опитваше да разгадае кодовете.

Мелодията беше неравноделна и ръцете по струните на арфата се движеха с изящна прецизност. Разливаше се без различимо начало и край, но Неб знаеше, че такива съществуват.

Когато луната се издигна и песента се засили, той откри, че в нотите и ритъма се скрити числа, съответстващи на циферблатите и ръчките по ключалките на Руфело.

Още не можеше да си обясни как е възможно това. През деня Ренард се бе присъединил на земята до него, но не чуваше нищо, нито една нота.

Така че Неб продължи делото си и остави пустинника да почива. Скоро горянските съгледвачи щяха да минат оттук на път за Санкторум лукс и той не искаше да го заварят. Смяташе дотогава да е открил източника на съня. Планираше да отидат на север, при хората на Ренард, за да може водачът да се излекува. А през това време Неб щеше да открие съня, за който говореха металните хора.

Въздъхна и притисна още по-здраво ухо към желязото. Числата не се откриваха лесно, но си бяха там. Вече бе успял да се справи с четири от шестте ключалки. Пръстите му напипаха петата и я отвориха. Чу тракането на механизмите, отместващи резето под металния капак.

Спря и си спомни думите на мехослугата. „Последният код е първият ден от пристигането на Водача.“

Него го знаеше и без да слуша песента, но го бе запазил за накрая. Понякога ключалките на Руфело трябваше да се отварят подред.

Прехапа долната си устна и изчисли рождената си дата според уимския календар, след което я въведе в последния циферблат. Когато свърши, не чу нищо, нито тракане на механизми, нито изщракването на резето. Той сбърчи вежди и се превъртя по гръб.

Беше загубил представа за времето. Последният път, когато се огледа, още бе ден. Сега нощта бе настъпила, ала небето беше ясно. Звездите пулсираха над него и хвърляха призрачна светлина над околните планини.

Не се получи. Но защо?

Опита отново, ала със същия резултат.

Луната се издигна и песента се извиси в кресчендо. Неб се зачуди на размера на светилото. Ако се съсредоточеше, можеше да види къде свършва земята и къде почва морето. Виждаше изградената от хора кула на лунния маг, опустошена и изоставена на празния отровен свят. Напомняне за древната война, убила последните Млади богове, които се бяха скрили уплашени на синьо-зелената скала.

Неб се сепна. Разбира се.

Преизчисли рождения си ден, но не по уимския, а по древния календар, който бе излязъл от употреба. Календар, който използваше други понятия за време, различни от тези на П’Андро Уим и последователите му, събиращи и пазещи светлината заедно със сираците на опустошения свят.

Щом въведе датата по календара на кралете магове, чу мърдането на механизма и освобождаването на последното резе.

Неб се превъртя и клекна, вторачен в отключения люк. Хвана ръба с пръсти и вдигна с всичка сила. Капакът изскърца леко и се отвори на добре смазаните панти. Погледна към Ренард, но реши да не го буди.

„Това място е направено за мен!“ Знаеше, че е така. Както и че баща му е замесен. Скоро щеше да разбере доколко Хебда е бил наясно и се е подготвял за този ден.

В каменната шахта бе монтирана желязна стълба. Неб започна да се спуска под синьо-зелената светлина на луната. Слизаше, докато мракът не го погълна, но не изпита страх. Песента го обгръщаше и той знаеше какво го очаква долу.

Неб не беше сигурен колко време измина, преди да стъпи на пода. Вдигна поглед и видя, че луната се е показала през отвора на шахтата.

Беше твърде тъмно да види малката кутия с очи, но ушите му знаеха къде е и той тръгна към нея.

Отвори я и пръстите му вдигнаха внимателно хладния, гладък метален предмет. Насочи го към бледата светлина от шахтата. Песента се засили и Неб чу квакане на жаби и далечно ромолене на поток.

Пръстите му усещаха линии на континенти и планини по предмета с формата на полумесец. Вдигна го към ухото си и се зарадва колко добре му пасна.

„Тя настоява за отговор.“

Неб пъхна полумесеца в джоба си и се закатери към лунната светлина. Когато излезе на повърхността, върна капака на мястото му и го заключи. След това се излегна на хладния метал и извади предмета от джоба си.

Знаеше какво ще види, макар да нямаше представа как. Насочи го срещу луната и сравни грубоватата карта по повърхността му със синьо-зеленото кълбо, което висеше в нощното небе.

Пасваха си. Това беше луната.

Звездите и месечината се отразяваха по сребристата повърхност. Беше виждал такъв метал и преди. Същата древна стомана като на брадвата на Уинтърс. Постави сребърния полумесец между рамото и главата си, така че ухото му да е притиснато към него.

„Това е източникът на съня.“ Съдбата на Неб бе скрита в това „Песнопение за падналата луна“ и той я приветстваше.

Явно задряма, защото започна да сънува. Но това бе един от миналите му сънища, а не този, за който копнееха мехослугите. Този път бе по-ясен и по-подробен отпреди.

Помнеше го добре — и нямаше нищо против да се повтори. Двамата с Уинтърс бяха голи и оплетени един в друг. Малко по-възрастни. Чаршафите бяха мокри от потта им, а крайниците и клепачите му бяха натежали от умора и изразходвана страст. Лежаха под копринен навес в тропическа гора до морето. Над тях звездното небе бе изпълнено от синьо-кафяв свят. В сравнение с него нормалната луна изглеждаше смешно малка.

— Това е нашият дом — прошепна тя в ухото му и погали корема си, издут от растящия в него живот.

Беше добър сън и звучеше истински.

Неб се разбуди за миг и се зачуди дали някои сънища са обещания — отметки в бъдещето, така че съдбата да напира към тях, ако човек слуша песнопението им в най-мрачните нощи и танцува под призива на лунна светлина.

„Призван съм да открия този дом, песента ще ме води.“

Песнопението продължи и Неб се уви в съдбата като в топло одеяло, надявайки се, че сънищата могат да се сбъдват.