Кен Сколс
Песнопение (46)

Рудолфо

Рудолфо изръмжа под нос и опита да се нагоди към люшкането на кораба. Бурята се бе появила изненадващо и ги тормозеше през последните трийсет левги до пристанището. Сега всички бяха готови и очакваха командата на стълбището.

Рудолфо бе прекарал дните на пътуването в обикаляне на тясната кабина. Не изпитваше удоволствие от гощавките, но се преструваше, за да не обиди домакина.

Рейф Мерикю беше почти непроменен през годините. Малко по-суетен и неразговорлив, а и дългата му коса беше посивяла, но в същността си оставаше пиратският главатар, когото Рудолфо помнеше от младостта си. „Родствената акула“ беше достатъчно доказателство колко добре се е справил човекът през годините.

Корабът беше здрав, добре поддържан и невероятно бърз. Екипажът сменяше платната всяка нощ и ги киснеше в специално пригоден резервоар в трюма. Моряците се въртяха почти толкова често, за да имат възможност да си почиват от магиите.

Рудолфо беше прекарал живота си сред горянски съгледвачи и бе достатъчно наясно с магиите за сила и невидимост, но не беше попадал на нещо като „Родствената акула“.

Въпреки всичко, дори чудесата на кораба не можеха да завладеят вниманието му. Когато не преглеждаше картите, търсейки мнението на Мерикю за евентуалното местоположение на Там, мислите му непрекъснато бягаха на север, към съпругата и сина му.

— Никой не плава на изток, освен мен — му бе казал Мерикю. — А и аз вече не ходя натам след края на сивите раса. Така че остават запад и юг.

Надяваше се, че Петронус ще може да хвърли светлина по въпроса. Ако успее да се докопа до старата лисица.

Корабът се разлюля отново и се чу свирката на боцмана.

— Дръж се за мен — прошепна Мерикю.

Люкът се отвори и те бързо излязоха на хлъзгавата палуба. Рудолфо виждаше бушуващата вода под краката си и световъртежът разбърка стомаха му. Затвори очи и стисна колана на Мерикю. Горянските съгледвачи пък се хванаха за неговия.

Насочиха се към борда и слязоха един по един в чакащата лодка. Мерикю придърпа Рудолфо под тежкото платнище и двамата се свряха там, докато омагьосаните моряци гребяха към брега.

Щом пристигнаха, Рудолфо отметна платнището и скочи ловко на кея. Бяха в по-съмнителната част на града — речни пристани, задната страна на пристанищните кръчми. Нагоре по течението имаше работилница, а от комините й излизаше дим към облачното небе.

Дъждът продължаваше да се сипе. Мерикю махна да се подслонят под един порутен балкон.

— Подранили сме.

Рудолфо кимна и двамата съгледвачи заеха позиции в сенките.

Горянският крал присви очи.

— Колко добре познаваш този Есаров?

Мерикю се засмя.

— Горе-долу колкото теб. Срещнах го, докато беше още в ордена, преди да се отдаде на сцената и покварата. През годините позагубихме връзка, но напоследък ми осигурява доста работа.

Един от съгледвачите изсвири продължително от позицията си на ъгъла на сградата. Приближаваше група мъже, които пееха и се смееха.

Рудолфо се обърна натам, но продължи да държи Мерикю в периферното си полезрение. Чувстваше се някак изложен, което не бе необяснимо. Наистина хората на капитана, въоръжени и омагьосани, стояха край тях. Ала Рудолфо познаваше боеспособността на съгледвачите си. Беше тренирал с тях и ги бе гледал как омитат бойното поле като чевръста слугиня. Не беше свикнал да поверява живота си на чужди бойци. Усети как лявата му ръка се плъзга към тесния меч на колана.

Хората се насочиха към тях. Бяха се скупчили около двама мъже с парцаливи моряшки дрехи и шапки.

Единият се измъкна от обкръжението си. Извади сребристи очила и отметна дългата си коса, за да си ги сложи.

— Ти ли си Рудолфо?

— Аз съм.

Останалите продължаваха да пеят, с изключение на възрастния мъж в средата. Дългокосият се приближи още.

— Нося вести от Петронус. А и ти водя един повереник.

Рудолфо присви очи.

— Значи ти си Есаров. Демократът. — Думата остави горчив вкус в устата му.

Есаров кимна.

— Аз съм. Знам, че търсиш Петронус по лични причини, но се боя, че него го няма.

Рудолфо прочете полуистината по лицето му.

— Къде е? Той е под моя защита.

Есаров се усмихна, което накара Рудолфо да се намръщи.

— Според слуховете почти си го прегазил по пътя към залива Калдус заради това, което стори на Сетберт и ордена. Интересно, че все още смяташ андрофрансините за твой протекторат.

— Интересно или не, искам да знам какво става.

— Петронус е под домашен арест в ловната вила на Ерлунд. Предаде се, за да бъде съден от губернаторите. Размени се с този човек. — Есаров посочи към оплешивяващия старец.

Рудолфо го огледа по-внимателно. Придружителите го охраняваха не по-зле от Есаров. Бяха заели позиции около всяка врата и алейка в близост до срещата. Мъжът не беше толкова възрастен, колкото Петронус, но изглеждаше изтормозен. Беше пребледнял, небръснат и рошав, с тъмни кръгове около очите. Видимо не беше спал от няколко дена.

— Кой си ти? — попита Рудолфо.

Мъжът примигна.

— Аз съм Чарлс, архиинженер от катедрата по механични науки.

Рудолфо се намръщи.

— Ти ли си Чарлс?

„Нося съобщение за скрития папа Петронус.“ Металният човек, когото Едрик, Исаак и Неб гонеха из Изпепелената пустош.

Мъжът кимна.

— Аз съм.

— Ти си създал Исаак.

— Исаак ли? — погледна го объркано човекът.

Рудолфо се усмихна и зарови из спомените си. Преди да го кръсти, мехослугата имаше само номер. Спомни си за онзи ден в шатрата до руините на Уиндвир.

— Мехослуга номер три.

Чарлс пребледня.

— Този, който бе препрограмиран от асистента ми по заръка на Сетберт? Който изрече заклинанието?

Рудолфо кимна.

— Да. Сега се казва Исаак. Оглавява възстановяването на библиотеката.

Чарлс се оживи.

— Значи сте го открили. Санкторум лукс е спасен. — Гласът му издаваше облекчение.

— Не. Възстановяваме я от паметта на мехослугите. Уви, те не разполагат с всичко.

— И мехо… Исаак… ви помага?

Рудолфо поклати глава.

— Не, не помага. Той ръководи. Планирал е процеса съвсем надлежно. Изучил е човешките си водачи и прилага методите им.

Чарлс поклати глава с изумление.

— Невероятно.

Рудолфо кимна.

— Смятам го за част от семейството си.

Тихо подсвирване прекъсна разговора им.

— Готови сме. — Есаров се обърна към шума. Двама от хората му се изнасяха назад и правеха знаци да се разпръскват. Той каза на Рудолфо: — Чарлс вече е твоя отговорност. Трябва да се махаме.

Горянският крал изръмжа.

— И Петронус е моя отговорност…

— Петронус избра да се размени с него — прекъсна го Есаров. — Няма какво повече да се каже. — От север се приближаваше група от мъже с черни жакети, които стискаха дръжките на ножовете си.

Рейф Мерикю вече бе на кея и подсвирна да го последват.

Хората на Есаров се отдалечаваха, а Рудолфо поведе Чарлс към пристана. Омагьосани ръце посегнаха и смъкнаха стареца в лодката и под платнището. Съгледвачите също се натовариха и Рудолфо понечи да ги последва.

Чу тих глас вляво и се стресна.

— Пази Чарлс и открий Санкторум лукс.

Рудолфо се огледа, но не видя никого.

— Кой си ти?

— Приятел на Петронус. Поръча ми да ти предам това. — Омагьосаните ръце му подадоха наръч документи.

Рудолфо ги взе.

— Виждал ли си Петронус? Добре ли е?

Мъжете с черните куртки викаха нещо, но бяха твърде далече, за да се различат думите. Всички, освен Рудолфо и пирата, бяха изчезнали или слезли в лодката.

— Гримлис? — попита Рейф.

— Да, Мерикю. Мехослугите би трябвало да могат да декодират бележките на Петронус — добави гласът.

Името беше познато, но Рудолфо не се сещаше. Погледна към документите и ги тикна в пазвата си. Черните куртки вече бяха по-близо и му викаха да спре. Мерикю вече се смъкваше в лодката, а останалите подаваха ръце на Рудолфо.

— Ще пазя Чарлс. Вярвам, че ти ще се грижиш за Петронус.

Гримлис изсумтя.

— Доколкото е възможно отвън. Тръгвайте.

Рудолфо кимна и се остави да го смъкнат в лодката.

Когато се добраха до „Родствената акула“, първият помощник се появи със съобщение.

— Птицата пристигна, докато ви нямаше.

Пиратът го прочете и го подаде на Рудолфо.

Той се намръщи над некодираната бележка.

„Летният папски дворец падна. Блатната кралица тръгна на война. Пилос и Тюрам маршируват на север.“

Деветте гори трябваше да реагират. Родството с блатните и закрилата за остатъците от ордена го изискваха. Разбира се, Джин Ли Там знаеше това. Той вдигна поглед.

— Има ли време да изпратя птици?

— Естествено — кимна Мерикю.

Рудолфо се отправи към каютата си. Седна на писалището и се втренчи в хартията и писалката. Пакетът от Петронус лежеше наблизо и очакваше вниманието му. Но първо трябваше да изпрати съобщенията. Съдържанието им тежеше на сърцето му.

„Трябваше да съм у дома.“ Но образът на сивото личице на сина му го накара да се отърси от тези чувства и да вдигне писалката. Джин Ли Там беше не по-слаб стратег от него — в някои отношения дори по-добър. Можеше да й остави тази работа и да свърши своята.

Нахвърли първото съобщение с обичайния троен шифър и направи пауза да го прочете.

Замисли се за думите на Есаров. Все още смяташе Петронус, а и останалите андрофрансини, за своя отговорност. Държеше на думата си, както го бе учил баща му, и бе поел задачата още по време на войната. Трябваше да се грижи за бежанците не само по тази причина. Хитрият франсински последовател Петронус знаеше, че ще го задължи, когато му прехвърли богатствата на ордена. А и не само за бежанците от ордена. За всички останали, от Тюрам и от Ентролузианската делта.

„Не, не бежанци.“

Не можеше да прати вест на Едрик, Неб и Исаак в пустошта. Уинтърс сигурно подготвяше първата си военна проповед, изправена пред странен вътрешен враг. Семейството на Рудолфо дори включваше металния човек, който носеше тъгата от геноцида в невъзможната си душа.

„Наистина колекционирам сираци.“

Платната се опънаха от вятъра и корабът тръгна надолу по реката към открито море. Рудолфо заряза разсейващите го мисли и се посвети на съобщенията.

Усещаше, че у него се заражда нещо, на което не бе свикнал. Ставаше по-силно с всяка измината левга. Напускаше Познатите земи за пръв път от двайсет години и оставяше Деветте гори насред хаоса на родството в чужди ръце, за пръв път, откакто бе наследил тюрбана като дванайсетгодишен.

Намери името на чувството и въздъхна.

— Страх ме е! — каза тихо Рудолфо на празната стая.