Кен Сколс
Песнопение (51)

Петронус

Петронус вдигна поглед от масата, когато слугите внесоха поднос с чай и кифлички в тясната стая за разпит.

Помещението миришеше на кисело, и то преди Петронус да добави потта си към спарения въздух. Бяха започнали в късното утро, продължиха през целия ден и нощта. Игнацио и хората му го разпитваха на смени. Адреналинът бе изчезнал отдавна и сега вече усещаше как умората го наляга. Ръцете му тежаха, а лицето бе подпухнало от сънливост. Петронус опря лакти на масата.

Игнацио проследи погледа му.

— Да направим малка почивка. — Той се усмихна. — Какво ще кажете за лека закуска и после сън? Имаме достатъчно време.

Петронус се втренчи в него.

— Кажи на Ерлунд, че нарушава условията на спогодбата ни.

Игнацио се засмя.

— С какво? Отнасяме се към вас с уважение. Храните се и сте в безопасност. Не се спъвате по стълбите и не падате в кладенци. — Той се наведе и показа широката си зъбата усмивка. — Което щеше да се случи със сигурност, ако бяхте попаднали на по-лоялни привърженици на Сетберт.

Петронус устоя на порива да се засмее.

— Сетберт беше безумец. Накрая собственият му народ се обърна срещу него, защото вкара градовете-държави в гражданска война, след като унищожи икономиката им.

— Както и да е — отвърна превзето шпионинът. — Да ви предложа закуска?

Петронус искаше да откаже заради принципа, но не знаеше колко още щеше да остане тук, за да отклонява учтиво отговорите на също толкова учтивите въпроси. Видя разтопената глазура на топлите кифлички и въздъхна.

— Разбира се.

Игнацио го обслужи, наля парещия чай в порцеланови чаши. След това взе две кифлички със сребърна щипка, сложи ги в чиния и я подаде на Петронус. Накрая плъзна чашата му в порцелановата й чинийка.

Шпионинът отпи от своя чай и го погледна с весели искрици в очите.

— Не отговорихте на повечето ми въпроси. Не разбирам защо сте толкова сдържан.

Петронус вдъхна нежния цитрусов аромат, наслади се на топлината в дланите.

— Тези въпроси нямат нищо общо със задържането ми. Ще бъда съден за екзекуцията на Сетберт. Личните дела на андрофрансинския орден не интересуват Ентролузия и нейния надзорник.

— Напротив, щом металните хора още функционират. И щом заклинанието е на свобода по света.

Петронус се разгневи. Космите на темето му настръхнаха и той тръсна чашата на масата, разливайки горещия чай.

— Не забравяйте, че точно Ентролузианската делта използва заклинанието. То беше надеждно пазено, преди вашият надзорник да се сдобие с него чрез коварство и измама. Той погуби десетки хиляди невинни в този акт на геноцид. — Осъзна, че гласът му се е повишил значително.

— Вашите хора го изкопаха. И Сетберт вярваше, че смятате да го използвате в Познатите земи.

Петронус прехапа език. Нямаше никакво намерение да споделя откритията си с този мъж или с когото и да е друг преди процеса. Дори уверението на Исаак, че заклинанието е било унищожено при задействането му, смяташе да запази в тайна. Вместо това си наложи да отговори спокойно.

— Отказвам да отговарям като действащ крал на Уиндвир и се позовавам на привилегиите на властта, които ми се полагат по Правилата за родство.

Игнацио кимна.

— Разбира се. — Той се изправи. — Смятам, че приключихме. Ще изпратя някого да ви придружи до покоите.

Петронус го изчака да излезе и отпи от чая. Беше портокалов — може би от Външния Изумруден бряг — с лек дъх на мед.

Захапа кифличката и задъвка бавно. Поне имаше някои предимства да е затворен в ловното имение. Храната беше превъзходна.

Докато ядеше, се замисли за въпросите на Игнацио. Мъжът имаше списък и го следваше съвестно. Дори зачеркваше въпросите, докато не стигна до края.

„Колко ли време му е трябвало да състави списъка?“

Вероятно дни.

Посегна към втората кифличка и чу, че вратата се отваря. Ерлунд беше малък, когато го видя за последно — някъде на осем-девет. Нямаше да го познае, ако не бяха телохранителите и начина, по който се движеше.

„Ходи като човек с власт.“ Петронус се надигна, макар да не искаше.

Ерлунд му махна да седне и се настани. След това кимна към чайника.

— Топъл ли е?

Петронус потвърди.

Изненада се, че Ерлунд си сипва сам. Самото му присъствие също го изненадваше. Надзорникът отпи от чая, след което остави чашата и скръсти ръце на масата.

— Старче, ако си стоеше мирно в колибата си, още щеше да си там. Щеше да си управляваш съобщителната мрежа и да се опитваш да заглушиш вината си.

Петронус го погледна. Беше по-млад от Рудолфо, но вече имаше бръчки. „Този не е като вуйчо си.“ Явно го беше грижа и гражданската война го бе състарила. Петронус се замисли за колибата и си спомни за кръвно омагьосания съгледвач.

— Беше невъзможно да остана. Но определено не влизаше в първоначалните ми планове да се предам на вас.

Ерлунд го изгледа за миг. Отпи нова глътка и махна на хората си да ги оставят. Охраната се изнесе бързо, затваряйки вратата. Надзорникът се наведе напред.

— Въпреки това, ето че си тук. Оплетен във вътрешните ни борби и положил глава на дръвника. — Той се засмя. — Аз бях съвсем наясно, че Сетберт е откачен. Андрофрансините бяха замислили нещо, но той отиде твърде далеч и конспирацията му е добре документирана. Никога нямаше да те преследвам заради така наречения му процес. Но сега съм задължен заради ентролузианския закон. Ти уби нашия надзорник, без да се интересуваш от нашето правосъдие. — Очите му бяха уморени. — Нещо повече. Знам, че гражданската война ни държи тук, докато съседите ни се плъзгат към война с блатните. Невръстната кралица Уинтерия не е достатъчно силна, за да удържи поводите. — Мъжът се намръщи. — Интересно, най-силната армия в Познатите земи е потънала във вътрешни раздори, докато кръвно омагьосани блатни съгледвачи убиват деца в леглата им. — Ерлунд отново отпи от чая. — Знам, че Есаров извива ръцете ми, като те ползва за лост. Той ще получи легитимност за градовете си. Аз ще си получа армията. Всички печелят… засега.

Петронус кимна.

— Вярвам, че и Есаров вижда така нещата. Но щом е така, защо бях държан цяла нощ от твоя човек, Игнацио?

Ерлунд остави чашата.

— Мислех, че свободният обмен на информация помежду ни ще е от взаимна полза.

Петронус се намръщи.

— Това си беше разпит. Основно за мехослугите и другите активи, които прехвърлих на Рудолфо.

Надзорникът се усмихна.

— Може и така да се каже. — Усмивката му изчезна бързо и той се наведе отново напред. — Не ти ли е интересно, че единственото владение, което не пострада изобщо и дори директно спечели от цялата работа, е Деветте гори?

„Естествено.“ Беше наистина така, а и по отношение на андрофрансинските владения това бе единственият логичен избор. Но под повърхността имаше и друго. Знаеше, че както Влад бе посветил живота си за изграждането на Рудолфо, така неговият баща бе сторил същото със самия него. Майсторството им си личеше от случилото се. За външния наблюдател всяка крачка, която правеха с Рудолфо, изглеждаше логична, разумна и съвсем правомерна.

Беше приложение на франсинските разбирания за поведение, което надхвърляше дори схващанията на Петронус.

— Виждам го, но също така знам, че горяните са в мир и опитват да възстановят това, което вуйчо ти ни отне.

— Имам подозрения — промълви тихо Ерлунд. — И си зададох въпросите. Ти се позова на правото си да не отговаряш. Може би с времето ще започнеш да ми вярваш и връзките, разрушени от вуйчо ми, ще бъдат възстановени.

Петронус се съмняваше, но не каза нищо.

Ерлунд смени темата.

— Обмислил ли си защитата си?

— Да. Съгласно вашите закони, мога да призова всеки нормален мъж или жена от делтата да ме защитава, нали?

Ерлунд кимна.

— Изготвили сме списък. Ако имаш затруднения, ще ти осигурим адвокат.

Петронус се усмихна.

— Аз вече си имам. — По лицето на Ерлунд премина облак. „Досеща се.“ Въпреки това го каза на глас: — Есаров ще говори от мое име.

В гласа на Ерлунд се промъкна гняв, макар и контролиран.

— Гнусният актьор е престъпник и заплаха за делтата.

— Той е нормален човек, запознат с правото — напомни му Петронус. — И няма да е престъпник, ако спазиш думата, която даде, съгласявайки се с тази уговорка.

Ерлунд запази спокойствие, но очите му проблясваха опасно. Когато се надигна, изглеждаше по-сдържан и официален. Петронус го забеляза и осъзна, че се е доближил до нещо, което надзорникът искаше да избегне.

— Ще изпратя вест. Сега ме извинете, имам други дела.

Той излезе и Петронус зачака. Седя два часа сам с мислите си, преди да се сетят за него. Когато пазачите се появиха, те го отведоха в пълно мълчание.

Щом го заключиха в покоите, Петронус се насочи право към голямото кръгло легло и се отпусна в него.

Мислеше, че ще заспи мигновено. Ала въпросите от вечерта продължаваха да го мъчат и той потърси някаква схема в тях. Рудолфо беше единственият незасегнат от последните атаки, единственият, спечелил от падането на Уиндвир, и съседите му започваха да забелязват това.

Петронус не вярваше и за миг, че горянският крал е замесен в така наречената си сполука. Беше очевидно, че това е работа на клана Ли Там.

Замисли се за детството си и за лятото, през което учеше Влад на скромния рибарски живот като част от обучението му да поеме контрол над семейството. Осъзна, че дори тази схема е била част от плана на бащата на Влад.

— А може и настоящият момент да е част от този план — промърмори той.

„Но с каква цел?“ Замисли се за документите, които бе оставил на Рудолфо с желанието той да продължи работата му.

След това заспа и за няколко часа въпросите се изплъзнаха от треперещите му пръсти.