Кен Сколс
Песнопение (60)

Влад Ли Там

Влад Ли Там висеше безсилно на рамката и гледаше празните маси. Дните и нощите се сливаха и все по-често имаше бели петна в съзнанието си.

Поне засега бяха спрели с децата, внуците и правнуците му. В един момент извлякоха последните тела и Рия продължи работата си без тях. Дори сега, докато висеше, ръцете й се движеха с любов по голата му кожа. Пръстите й пишеха съобщения по гърба му, които не можеше да дешифрира, а другата й ръка работеше със соления нож.

В началото пищеше до пресипване, но сега просто дишаше и стоеше неподвижно, гледайки как слюнката му капе на пода. Усети острото захапване на ножа по лявата буза на задника си. Бавно и в разширяваща се спирала, която продължаваше към кръста. Издиша и зарови болката в пещера, която бе изкопал дълбоко в себе си. Натика я там и застана на пост пред входа.

„Ще изкова от болката си армия.“ Щеше да я храни, да я пои, да я пази в тъмните, тайни места, където можеше да израсне най-бързо и силно. Щеше…

Прозвучаха напеви — по-силни от тези, които го призоваваха от купчината одеяла, които бе струпал в един ъгъл на покоите. Усети как острието се вдига и се съсредоточи над топлата кръв, която течеше по тялото му към каналите, отвеждащи я към хранилището, използвано за мрачните им цели.

В по-ясните и съзнателни моменти се чудеше за какво им е. Не беше изучавал подробно предишните култове, но знаеше едно — никой досега не бе прилагал старите начини с такава пълна прецизност и благоговейно отношение към детайлите. Това не бяха мъже и жени, криещи се в горите, посвещаващи прорицанията си на мъртвите крале магове и смесващи кръвта си над лагерния огън.

Тези и’зирити бяха различни. Култът бе по-мрачен, по-зловещ и бе по-притегателен от останалите, за които бе чувал. От сложните ритуали, та чак до искрената любов и привързаност в нежния глас на Рия, когато говореше за родственото лечение, което прилагаше.

„Спасяваме те чрез агония, а на свой ред агонията ти ще спаси всички ни.“

Тя сякаш долови спомените му и се наведе, давайки му възможност да вдиша дъха й, миришещ на ябълка.

— Тук са, Влад. — Говореше в нещо като екстаз. — Внукът ти ги доведе вкъщи.

Той не можеше да удържи риданието, което го разтресе. Огънят на болката се понесе по гърба му, следваше сложната плетеница от думи и символи, които тя бе изрисувала с ножовете си.

„Ще изкова от болката си армия.“

Част от него знаеше, че това не е вярно. Нямаше да има армия. Щеше да гледа как членовете на семейството му загиват, един по един, под безпощадните ножове, а когато привършеха и най-малките бъдеха белязани и отведени бог знае къде, щеше да получи собствения си знак и да предложи гърлото си за едно последно пробождане.

Друга част от него се молеше този ден да настъпи по-бързо.

Чу тихите стъпки зад себе си и Рия го целуна по бузата, преди да се обърне.

— Пристанаха ли вече?

— Да, господарке.

— Кажи на Мал, че ще вечеряме заедно в покоите ми, когато се освежи.

— Да призова ли мъчителя с нова партида за масите?

Влад усети спазъма и разбра, че е изхлипал отново. Затаи дъх, преглътна сълзите, докато чакаше следващите й думи.

— Не. Мисля, че можем да дадем на почетния ни гост време за медитация. Да се подготви за края на общата ни работа. — Стъпките се отдалечиха и тя пак се наведе над него. Влад откъсна насила погледа си от едрите гърди, разголени под разтворената роба. Взря се в очите й. Любовта в тези широки, кафяви прозорци го обгръщаше и събуждаше нещо, което не можеше да си позволи.

„Започвам да я обичам по мрачен и отровен начин.“

Беше чувал за такива случаи. Дори бе използвал подобни методи, макар да го натъжаваха. Болката беше мощен халюциноген в ръцете на опитния манипулатор.

Стисна зъби и потисна неканения отговор на тялото, породен от погалването по бузата. Тя се наведе и го изгледа отблизо.

— Почти приключихме, Влад. Бих искала да продължим да работим заедно, но се боя, че ще трябва да обърна внимание на други въпроси. — Рия докосна с устни неговите и притисна език към плътно стиснатите му зъби. След това се дръпна с усмивка. — Наслаждавах се на времето ни заедно. Лекуването на твоето родство с дома И’Зир е най-голямата чест, която съм получавала… поне докато не зърна Обещаното дете с очите си.

Влад не каза нищо. Само затвори онази част от себе си, която копнееше за нея, в пещерата при болката. Това не беше любов, каквото и да мислеше и да усещаше. Беше по-свирепо и ужасяващо и също щеше да подхрани армията му добре.

Усети и други ръце по себе си. Те свалиха каишките и оковите и го пренесоха, както многото предишни пъти. Усети как очите му се подбелват и езикът му увисва, гореше го дълбокият солен огън, плъзнал по тялото му от стотиците прорези.

Знаеше, че утре ще започнат отново. Нова партида от семейството му щеше да бъде положена на олтара на сърцето му. Щяха да изрежат поезията им сред писъците му да им помогне и да ги спаси от този кошмар, в който бяха попаднали някак си.

„Ще изкова от болката си армия и ще стоваря гнева си върху този остров. Ще ви унищожа! Ще изгорите под гнева на собствените си ножове!“

Но докато го мислеше, чу подигравателния смях на хиляди мъртъвци и отново заплака, въпреки че вече нямаше сълзи.