Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

Джин Ли Там

Следобедното слънце се показваше през високите прозорци на кабинета на Рудолфо и затопляше врата на Джин Ли Там, която седеше на писалището. Тя вдигна поглед от документите, над които бе прекарала последните четири часа, и разтърка очи, опитвайки да прогони прилошаването и главоболието, които се появяваха всеки ден.

Вече разбираше защо речната жена бе настояла да сподели кърменето с някого и знаеше, че и Линей не се чувства по-добре. Ако трябваше да понася сама целия товар, пробождането между слепоочията и паренето в стомаха щяха да я повалят. Въпреки всичко двете не се оплакваха една на друга. За Джин Ли Там беше въпрос на гордост. Тя мразеше усещането, че някой друг храни детето й и че лекарствата, които бяха дали живот на слабините на Рудолфо, сега заплашваха със смърт тяхното бебе.

„Това са последствията от моите действия.“

Кърмачката дремеше заедно с Иаков в покоите, които се намираха на три врати по коридора. В началото Джин ирационално настояваше дойката да се грижи за бебето в нейните покои, но бързо й стана ясно, че нуждите на Иаков не съвпадат с нейните желания. Той ядеше често и се будеше с тънки писъци, без да признава ден и нощ. Накрая се принуди да отстъпи и сега детето прекарваше равни интервали в стаята на Линей и в нейната. Въпреки всичко за стотен път откакто ги бе оставила, й се наложи да потисне нуждата да провери дали всичко е наред. Дали детето диша. Да знае кога за последно е накърмено. Да види дали сивият оттенък на лицето му чудодейно е преминал в здравословно розово.

Осъзна, че никога не се е интересувала как се справя Линей с отварите на речната жена. Понечи да отиде и да я попита, след което се засмя и седна обратно. Трябваше да остави момичето да си върши работата.

„А и аз си имам работа.“

Наведе се над документите и прочете последното кодирано съобщение от Рудолфо, пристигнало с птица от залива Калдус.

Под въображаемия списък с материали за библиотеката, които трябваше да пристигнат от Калдус, имаше скрити две съобщения, кодирани внимателно с всяко изкривяване и петънце на писалката. „И е пазен от сивите; нападнат, оцелял, избягал.“ Колкото и да бе плашеща първата вест, втората й носеше надежда. „Ти и детето добре ли сте?“

„Започва да стопява леда си към мен.“

Ролята на семейството й в живота на Рудолфо, убийствата на всички, които бе обичал — родителите му, най-добрия му приятел, — бяха погубили любовта му към нея още в зародиш. Последното предателство — внезапното сгодяване за четирийсет и втората дъщеря на човека, излял толкова страдание в реката на живота му, за да промени пътя й. Въпреки всичко волята на Влад беше майсторски вплетена в мъжа, когото бе оформил за света и за дъщеря си. Когато му съобщи, че носи дете, видя в очите му, че баща й е използвал най-голямата сила на Рудолфо срещу него.

Веднъж бе накарала един съгледвач да разкаже за краля си и отговорът му продължаваше да отеква в ума й след всичките тези месеци. „Той винаги знае кой е верният път и винаги го поема.“ Изправен пред възможността да има наследник, той бе доказал, че е майсторско творение на баща й.

На вратата се почука и Джин Ли Там вдигна поглед.

Стюард Кембер надникна вътре.

— Втори капитан Филемус получи птица от блатните съгледвачи. Пратеникът на Тюрам е навлязъл в Прерийното море. Ще го посрещнат и трябва да пристигнат утре следобед.

— Добре. Има ли други вести от Пилос и източния им съсед? — Доколкото бе чула за последно, младият наследник на Мейров бе изложен за публично поклонение. В делтата смъртта на Ерлунд продължаваше да подклажда бушуващата гражданска война.

Възрастният мъж прочисти гърло.

— Ще погребат момчето вдругиден. Ние не сме поканени.

„Разбира се.“

— Подозират нас — заключи тя. — Родството ни с тях е поставено под въпрос заради тези събития.

Той кимна веднъж.

— Да. Нашият човек в делтата е чул, че всъщност са убили не Ерлунд, а негов двойник. Смята, че надзорникът се е скрил, но не знае къде. Има странни случки. Загубили са почти цяло отделение от съгледвачи на север от залива Калдус.

— Любопитно. Някакви вести от Едрик?

— Продължават да преследват металния човек в пустошта. Исаак вярва, че е излъгал, отричайки да знае нещо за Санкторум лукс.

Очите й се присвиха.

— Металните хора не лъжат — промърмори тя под нос.

„Но могат.“ Спомни си Исаак под дъжда, металното му тяло бе изложено на капризите на времето, защото папа Непоколебим не виждаше душата, зародила се в механичното творение на ордена, мехослуга номер три. Беше наредил на металния човек да свали расото, обиден, че машината си позволява да се облича като човек. Запитан за заклинанието, с което бе унищожил Уиндвир, Исаак бе излъгал папата, че то е непоправимо увредено.

Сега Исаак яздеше с Неб, Едрик и отделението им в преследване на металния беглец.

Накрая тя завърши с въпроса, с който искаше да започне.

— Някакви нови вести от Рудолфо?

— Не. Още изчакват в Калдус.

Джин сведе поглед, внезапно засрамена, че е попитала. Последното съобщение бе дошло вчера. Но нещо не изглеждаше добре, от момента, в който Рудолфо се бе зарекъл да открие баща й. „Нищо добро няма да излезе от това.“ Все пак, за да оцелее детето им, трябваше да го направи.

— Много добре. Осведомявайте ме за движението на емисаря.

Стюардът кимна.

— Да, господарке. — След това се изниза през вратата и я затвори.

Джин Ли Там стана и се протегна, чувайки как крайниците й изпукаха. Мускулите я боляха от сутрешната тренировка. Бе изпълнила първото от месеци упражнение с ножове и го усещаше с тялото си. Обърна се и погледна към високите прозорци. Отдолу беше покритият в бяло уимски лабиринт. Рудолфо бе споменал, че възнамерява да построи по-голям, на хълма на библиотеката. Но и този беше доста обширен, а в центъра бе погребан Ханрик, сянката на блатната кралица. Слънцето се бе скрило зад дърветата и светлината бе по-мека. Над лабиринта се спускаха сенки и тя се замисли за момичето Уинтърс и работата, която й предстоеше.

„Моменти, които ще определят съдбата й.“ Внезапно я жегна друга мисъл. Толкава сепваща, че чак потръпна. „Като Рудолфо.“

Не беше възможно. Тя започна да анализира данните, както баща й я бе учил, и отговорът я разтърси.

„Това е дело на клана Ли Там.“ Внимателно планирано и грижливо подготвено. Сега виждаше нишките, стигащи чак до блатата. Сърцето й се сви. Нишката водеше отвъд кръвно омагьосаните нападатели. Чак до…

Каза го на глас, защото просто не можеше да спре.

— Уиндвир — прошепна дрезгаво тя.

Беше тъга, която носеше заедно с бебето си, зъби, дъвчещи през нея, докато опитваше да разгадае собствената си роля в тъмните дела на баща си.

Остана дълго до прозореца, докато светлината от небето не изчезна и лампата не намаля съвсем. Баща й бе причинил всичко това или може би дядо й. Сложни разрези по кожата на света, уимски лабиринт, нарисуван с кръв, който бе изрязал андрофрансинския орден и сега използваше солените си ножове, за да реже по-дълбоко. Но защо? Тя продължи да стои и да се чуди.

Накрая Джин Ли Там седна на стола, засили лампата и се върна към недовършената си работа.