Кен Сколс
Песнопение (49)

Влад Ли Там

Усещаше само страдание, бяло и нажежено. Дори не беше сигурен за името си, преди тя да го повика.

— Влад, затваряш си очите.

Рия се надвеси над него с нож в ръка и той ги отвори. Изпищя и се разлетяха слюнки и сополи. Брадата му беше мокра от сълзите.

Тя се дръпна назад с усмивка.

— Няма значение. Засега приключихме. — Жената погледна надолу през перилата, но след като бе свалила ножа, Влад извърна очи. Не можеше да понесе гледката. Гласът й беше пълен с гордост. — Осем за днес, Влад.

Жертвите ставаха все по-малки. Днешните тъкмо бяха излезли от детството.

Изпита желание да пищи, но някаква част от него се намеси и го потисна.

— И децата ли? — изхриптя той.

Рия се засмя.

— Не, Влад. Да не ни мислиш за чудовища? Тези под определената възраст ще приемат белега на И’Зир, като всички нас. — Тя разтвори робата и показа гърдите си. Над сърцето й имаше знак, който му бе познат от предишния живот, преди острова, стаята и кръвопускането.

„Аз съм твоят родствен лечител.“

— Ти също ще приемеш знака, преди да свършим — продължи тя. Наведе се и го целуна по бузата. — Скъпи Влад, ще бележим децата и ще ги разпратим.

Очите му се завъртяха към нея и животът започна да се завръща.

— Къде? — чу се как задава дрезгаво въпроса.

Жената поглади косата му.

— Някъде, където ще научат нови методи.

„По-скоро съвсем стари.“ Влад Ли Там се завърна за момент, колкото да съхрани тази информация.

След това увисна безсилно на каишите. Силни ръце го вдигнаха и освободиха оковите. Мъже с роби го пренесоха през седемдесет и трите стъпки до стаята му и го оставиха на пода.

Рия пристъпи вътре, докато вратата се затваряше и заключваше. Приближи се до малката масичка, обсипана с екзотични ястия, и седна. Влад не помнеше откога тя започна да се храни в неговата стая — дните му се сливаха сред алена мъгла. Затвори очи, опита да вдъхне аромата откъм масата, но усещаше само всепоглъщащата миризма на кръв. Започна да се люлее, свит на пода, опитвайки да открие опора.

— Мисля, че утре ще си готов за първото мъчение — каза Рия.

Долови надигащия се стон и осъзна, че е предизвикан от копнеж. „Ако остриетата им режат мен, няма да мъчат останалите.“ Но това бе фалшива надежда. Знаеше, че децата, внуците и правнуците му ще минат под острието, рано или късно. Някои до смърт, други, за да получат знака на кралете магове над сърцата си.

Чу я как налива вино, разрязва месото и трака с чиниите.

— Готвачите са надминали себе си. Влад, сигурен ли си, че няма да се включиш?

Не помнеше кога за последно е изпитвал глад. Нито кога за последно е ял. Знаеше, че не може да задържи храна. Онази част от него, която чакаше и наблюдаваше, заровена под повърхността, бе наясно, че това трябва да се промени. Влад не каза нищо.

Рия се хранеше бавно и продължаваше да говори.

— Днес мина много добре, макар да съм изненадана. Мислех, че малките ще са по-издръжливи.

Той затвори очи при поредния пристъп на гадене. Миризмата на кръвта им бе навсякъде. Ако тя не беше тук и не го разсейваше с гласа и присъствието си, писъците им щяха да го подгонят до някое мрачно, мъгливо място, от което не бе сигурен, че ще се измъкне.

Влад отново не каза нищо и тя продължи да яде.

— Мал скоро ще се завърне с още. Родственият ни гарван ги следи и в момента.

Той се изви на пода, така че да я погледне в очите.

— Още колко? — изхриптя.

Смехът й беше като мрачна музика.

— Всички.

„Всички.“

— Освен Великата майка и Обещаното дете, разбира се. — Вилицата й беше застинала между чинията и устата. — Накрая това развалено родство ще бъде излекувано.

„Велика майка. Обещано дете.“ Искаше да попита, но не го направи. Отдели информацията настрана, заедно с останалите късчета.

Рия продължи да яде мълчаливо и когато свърши, се наведе да го целуне по челото.

— Ще се видим на сутринта, Влад. Почини си. Опитай да хапнеш. Утре ще ти пусна кръв.

Сви се от докосването й, но нямаше сила да я удари въпреки желанието си. Тя се изправи намръщено и тръгна към вратата. Почука и изчака стражите да я пуснат.

Щом жената излезе, Влад Ли Там се завърна. Той пристъпи в себе си и събра парчетата от разрушения човек, както старица увива раменете си с шал. Изпробва ръцете и краката си, раздвижи уста и очи. След това пропълзя бавно до масата. Подмина храната и виното и посегна към каната с вода, която беше твърде тежка за него.

Седна на пода, подпрян на стената, загледан към вратата. Отпи от каната, държейки я с две ръце.

Сега съкрушеният баща и дядо беше захвърлен като зле скроени дрехи. На негово място имаше хладнокръвен мъж, следващ единствена цел — да отмъсти на мъчителите и убийците на семейството му.

За да го стори, трябваше да избяга. В момента не бе в състояние да предприеме нищо. Почти не можеше да ходи. От известно време бе зарязал надеждата, че ще може да спаси семейството си от лапите на и’зиритската лудост. С темпото, с което действаха, всички щяха да са мъртви, а децата белязани и отпратени, преди да събере достатъчно сила, за да стори нещо.

Знаеше, че никой няма да му дойде на помощ. Остатъкът от фамилията сигурно бе задействал аварийните протоколи и се бе оттеглил на безопасно място, за да оцени ситуацията. Освен ако Рия не казваше истината и първият внук не се готвеше да плени останалите.

Влад Ли Там можеше само да се държи и да чака. Щеше да си отмъсти. Стократно.

— Всеки има слабост, Влад — казваше баща му. — Ако няма, можеш да му създадеш, ако си находчив и търпелив.

Напоследък често мислеше за баща си. Източникът на неговата омраза и гняв. В тези редки моменти на осъзнаване, които си позволяваше, откриваше, че много от бащините му думи са улики в този уимски лабиринт.

„Семейството ми е моята слабост.“ Влад го разбираше. Знаеше, че това е слабост, създадена от баща му, специално за това време.

Дълбочината на това предателство го бе отчаяла в началото. Но сега изпитваше гняв и черпеше сили от него, за да прогонва замъгляването и тъгата.

Замисли се за тънкото черно томче, което Мал Ли Там му бе показал.

„Собственият ти баща те предаде.“

„Не само мен.“ Виждаше опустошението на Уиндвир зад затворените си очи, докато горещи сълзи от гняв се стичаха по бузите му, и знаеше, че това е дело на баща му.

„Той предаде всички ни.“

Влад Ли Там сдържа гнева си и отпи нова глътка вода.

Утре, когато здравите ръце го вдигнеха, щеше да е изчезнал отново. На негово място щеше да е съкрушеното, смазано животно. Но сега имаше нужда от почивка.

Когато потъна в сън, мъртвите му деца го наобиколиха и задвижиха устни, съчиниха последните си думи под погледа му и под ножовете на мъчителя.

Тяхната поезия го караше да плаче, дори насън.