Кен Сколс
Песнопение (33)

Рае Ли Там

Рае Ли Там крачеше по пясъка и крещеше заповеди, които на свой ред бяха предавани на остатъка от бащината й армада. Семейството й се суетеше край нея, подпомагано от местните, задължени от новото родство и множеството оставени дарове.

Фамилията трябваше да замине.

Веднага.

Преди тазсутрешната птица бяха с три кораба по-малко, освен флагмана. Онези, на които Влад Ли Там бе наредил да се срещнат с неговия съд. Тя спази протокола и изпрати още два, когато дойде съобщението за злополука — един от корабите бе заседнал на риф. С тях тръгнаха и двама инженери, и голяма част от резервните части. Вече знаеше, че и тези два кораба няма да се върнат.

Започна да пресмята наум. Почти две хиляди души, загубени бог знае къде.

Надушваше предателство, но не можеше да реши чие. На някого от семейството, може би бе първородният, макар подобно нещо да бе нечувано. В клана Ли Там не бе имало разцепление през всичките поколения от създаването му. Но бележката изглеждаше съвсем истинска и не можеше да не я вземе под внимание. Още я държеше в ръце и периодично спираше, за да я прочете отново.

„Уиндвир беше измама. Предадени сме от своите. Спасявай каквото можеш.“ Нямаше как да сбърка печата и подписа. Бяха на баща й, Влад Ли Там. Но птицата бе дошла от един от последните изпратени кораби. Перата й бяха опърлени.

Рае сбърчи вежди и прехапа устни. Измама. Предадени от своите. Тя свали ръка и се загледа в суматохата при товаренето на лодките, които зареждаха високите железни кораби, бълващи пара в безоблачното небе. Двигателите им вече бяха пуснати, а товаренето бе към своя край.

Тя разрита с крака мокрия пясък, когато видя приближаването на Барик.

— Почти сме готови. Още два курса и приключваме. — Той снижи глас. — Ще зарежем ли търговските стоки?

Рае Ли Там се замисли.

— Да. Оставяме ги. Но пусни слух, че тръгваме на изток. И остави птици за тази посока с храна за шест месеца.

Барик кимна и лицето му омекна.

— Как си?

Тя се усмихна, стоплена от загрижеността му. Той беше силен партньор и бе благодарна на баща си, че одобри брака им. В съюза им имаше логика и цел.

— Добре съм. Концентрирам се върху това, което трябва да се свърши. — Но въпреки деловите си думи се боеше.

— Накъде ще тръгнем?

Рае свали ръце ниско до тялото и ги раздвижи. „Не тук. Като излезем в открито море.“

Мъжът й видя сигнала и кимна.

— Разбирам. — Обърна се към корабите и заслони очи с длан. — Тръгвам с този курс. Ще проверя въоръжението и вахтения график. — Изражението му стана мрачно. — Значи смяташ, че останалите са изгубени?

Тя преглътна, за да овладее страха, който я разтърсваше отвътре.

— Да. Мисля, че бяхме доведени на това място и татко се е усетил. Мисля, че беше подмамен в морето.

„Отстранен от Познатите земи.“ Отдалечен. И то от собствените си роднини, единствените хищници, които можеха да се мерят с лорд Влад Ли Там. Тя се замисли за вълците, които ловуваха в северните гори, и потръпна въпреки тропическата жега, която пърлеше кожата и гореше дробовете й.

„Спасявай каквото можеш.“ Осъзна, че Барик е казал нещо, но пропусна думите му.

— Извинявай, не те чух?

— Казвам, че старият е хитра птица. Може би съобщението показва, че е в безопасност.

Вътрешният глас на Рае Ли Там твърдеше, че това не е вероятно. Нашепваше й, че баща й може да е жив, но в никакъв случай не е в безопасност.

— Не можем да си позволим да мислим така. А това означава, че всичко се променя. Никакви птици без мое позволение. Искам кафезите да са заключени и под охрана.

— Ще наредя. — Барик се наведе и я целуна бързо по бузата. — Ще се видим на борда.

Той се отдалечи, подвиквайки на двамата младежи да го изчакат, преди да избутат лодката си. Рае Ли Там видя как той се качва на носа и сяда на пейката. Съпругът й кимна и тя върна уважителния жест.

После продължи да обикаля и да подвиква за това и онова, но умът й беше зает с друго.

Половината им флот бе изчезнал, макар съдовете да не бяха с пълни екипажи. Това значеше, че оставащите кораби ще са по-претъпкани.

„И по-бавни.“

Но ако срещу клана им имаше заплаха — особено вътрешна, — скоростта нямаше да ги спаси. Нужни бяха стратегия и заблуда, хитрост и коварство — все умения, които бе научила от баща си, докато му служеше четирийсет години, преди да се оттегли с Барик в град П’Шаал Тов на Външния Изумруден бряг. Естествено, и през по-спокойните години продължаваше да служи на баща си, предимно с фармацевтичните си познания. Беше учила при андрофрансините три години, преструвайки се на послушник, и това я правеше водещ световен специалист след унищожаването на ордена. Понякога баща й имаше нужда от тези умения. А и тя се бе съгласила, когато Влад одобри брака й с жреца воин и й позволи да отиде да живее в града, в който съпругът й служеше.

Баща й я бе потърсил четири пъти за тези петнайсет години. Последния път му трябваше рецепта за зачеването на сестра й от горянския крал — относително проста работа. Всяка задача пристигаше с малко информация, но тя се залавяше за работа с радост. И въпреки че бе готова да даде всичките си пари, за да зарадва баща си, Влад винаги възнаграждаваше труда й щедро.

Но миналата година пристигна тройно кодираната бележка и тя разбра, че баща й за пръв път е срещнал нещо, което го е променило. Страх, основан на уважение, го бе накарал да отстъпи. В рамките на няколко седмици след това съобщение, довело до първия скандал за целия им брак, двамата с Барик събраха каквото не можеха да изоставят, продадоха останалото и пристигнаха в имението на Там, където Желязната армада се товареше. Бяха се включили в работата, докато Влад изгаряше книгите с делата на семейството им и се готвеше да побегне от Познатите земи.

„Или да тръгне на лов?“

„Може би и двете.“

След седем месеца в морето, през които се движеха спокойно, но методично, нещо се бе случило. Армадата бе намаляла наполовина и въпреки че усещаше импулсивно желание да разбере, знаеше, че има много малки шансове да открие какво се е случило с баща й и останалите.

„Спасявай каквото можеш.“ В тези думи имаше обреченост и въпреки че таеше надежда, си даваше сметка, че някоя нощ, когато се измъкнат и заплават по курс, известен само на нея, щеше да седне на претрупаното писалище в тясната капитанска каюта на новия флагман. Щеше да си позволи миг на тъга и да съчини поема в чест на гибелта на баща си.

Докато мислите й се носеха в тази посока, краката й шляпаха по пясъка и Рае не спираше да дава заповеди. Бяха минали години, но успя да поеме с лекота командването, полагащо й се като на най-възрастното дете на Влад в отсъствието на първородния син и първия внук.

Щом брегът се разчисти, тя обиколи селото, за да е сигурна, че не са забравили никого, и тръгна към последната лодка.

Лицата на дневния бащица и хората му издаваха объркване. В очите на младата племенница личеше тъга и изненада. Хората очакваха по-дълго посещение — и по-сериозни опити за затвърждаване на родството между Влад и момичето. Въпреки дипломатичността на Рае местните не разбираха защо бързат да си заминат, а тя не желаеше да ги тревожи.

„Ако за тях има опасност, предупрежденията ми няма да им помогнат. По-добре да заминем с най-малко приказки.“

Тя застана на прибоя и топлата вода погъделичка глезените й. Вдигна ръка за сбогом и видя как вождът и семейството му сториха същото.

След това позволи на младежите да я вдигнат на борда и впери очи на североизток.

Пясъкът й казваше накъде да бягат. Единственото място, където никой не плаваше в днешно време.

„Към Познатите земи и после покрай рога.“

Тъмна птица кръжеше в небето над нея. По-голяма и по-черна от чайка, летяща в разширяващи се кръгове.

„Някакъв гарван.“ Не на място в морето, но не съвсем невъзможно да се намира там.

— Много си се отдалечил от пътя си — каза тя на птицата.

Съществото сякаш я чу, спря да кръжи и полетя бързо като стрела на юг.

„Каква плячка дебнеш?“ Знаеше, че този въпрос се отнася както за птицата, така и за баща й, също заминал на юг.

Рае въздъхна и се настани на неудобната пейка, насочвайки съзнанието си към комплекса от стратегии и заблуди, с които трябваше да ръководи семейството от името на баща си.