Кен Сколс
Песнопение (24)

Неб

Изпепелената пустош се простираше пред Неб, докъдето му стигаше погледът. Лежеше под бялата тежка светлина на зимното утро и й липсваше грандиозността на изгрева. Въпреки това беше величествена гледка и той се възползваше от всеки възможен момент да се изкатери на стената и да гледа на изток.

„Оглеждай се за Ренард.“

Източната страна на Стената на пазителя свършваше със сиви скали и храсталаци, а уимският път се спускаше по стръмния склон на планината и изчезваше сред отвесни гранитни образувания, които бяха твърде подредени, за да са дело на геологичните промени през вековете. Отвъд тях пътят отново се появяваше, но Неб не виждаше дотам. Още по̀ на юг се виждаше петно от пушек, вероятно от Далечния град, селище, в което оскъдното население на пустошта търгуваше с андрофрансините.

Беше чел достатъчно за това място, за да смята, че го познава, но това бе поредният пример от живота, в който дневниците и докладите не можеха да опишат чувството да стоиш тук и да гледаш към някога живата и процъфтяваща равнина.

„Нашата опустошена люлка.“ Той потръпна. Руините на древния свят мамеха, обещаваха остатъци от светлина за тези, които бяха достатъчно смели да ги разкопаят. Широките езера от разтопено стъкло и метал бяха засъхнали на места в гладки дюни, на места в назъбени грамади — свидетелства за гнева на Ксум И’Зир. Късчетата натрошен гранит и скъпоценни камъни, солени дюни от изпарените морета — отмъщение за седмината крале магове, които бяха управлявали с баща си. Оттук изглеждаше само като каменна пустиня с редки храсталаци на местата, където имаше достатъчно вода за сиво-зелените трънаци. Но Неб знаеше, че отблизо се вижда масивният гроб на разрушения Стар свят.

Чу приближаването на Едрик и се завъртя, за да покаже, че дори тук не е забравил съгледваческите уроци. Капитанът кимна одобрително.

— Ставаш все по-добър.

— Благодаря, капитане. — Усети, че се изчервява, бузите му пламнаха. Откакто бяха пристигнали, се застояваше често на стената и това го караше да изглежда по-млад, отколкото му се искаше. Отвори уста да каже нещо, но Едрик се обърна към просторната гледка.

— Наистина е впечатляващо. — От тази височина се виждаше почти на петстотин левги източно, чак до следващата верига от назъбени планини.

— Бил ли си в пустошта? — попита Неб капитана.

Едрик поклати глава.

— Не. Стигал съм само дотук. Но баща ми е ходил навътре заедно с Рудолфо. — Неб се опита да долови някакви следи от тъга у младия капитан при споменаването на баща му. — Беше много отдавна. Бях още дете.

Странно. Орденът много внимаваше на кого да разреши да премине през единствения проход, свързващ Стария свят с Новия.

— Какво са правили там?

Едрик сви рамене.

— Нямам представа. — Той загърби гледката и се обърна на запад, където небето срещаше хълмовете и прясно затрупалия ги сняг. Облаците от западната страна на стената не даваха никаква видимост и времето се влошаваше с всеки изминал ден. Скоро проходът щеше да бъде засипан и непроходим, освен ако не пуснеха парните машини, използвани от андрофрансините, за да не секва потокът от археологически находки към Уиндвир. Доколкото бе чул, Едрик и Рудолфо не възнамеряваха да отварят пътя, а да се възползват от помощта на природата в новонаследената им роля на пазители на портата. Неб се натъжи, защото зад това решение се криеше друго, още неизказано: нямаше да им трябва пътят, защото нямаше да копаят повече в пустошта.

Отдолу се разнесе тихо подсвирване. Едрик се обърна към тесните каменни стъпала.

— Исаак е готов.

Неб погледна за последно пустошта, все още смаян от пустинята, която се ширеше на север, изток и запад. След това последва капитана по стълбите.

Командирът на стражата беше оставил мъртвия метален човек на една продълговата дървена маса в ъгъла на столовата. Войниците го бяха покрили с дебело вълнено одеяло. Сега Исаак бе завзел помещението, бе разпилял документи и писалки на една маса, и инструментите си на друга. Очуканият мистериозен метален човек лежеше настрани, а гърбът му бе отворен. Исаак се бе надвесил над него с дълъг гаечен ключ. Той вдигна глава, докато Неб и Едрик тупаха снега от краката си.

Неб влезе първи.

— Може ли да говори?

Исаак отвори и затвори очи.

— Да. Щом го реактивирам, всичките му функции трябва да заработят. — От радиатора му блъвна пара. — Беше сериозно повреден. Дадох всичко от себе си, но тук не разполагаме с резервни части.

Неб погледна към ремонтирания мехослуга. Беше по-набит и ръбест от Исаак, което му придаваше по-древен и ъгловат вид. Металната му кожа беше обелена и издраскана на места, а на други — огъната и обгорена. Неб се наведе, но без да се приближава максимално. Любопитството му бе сдържано от предпазливост.

— Научи ли откъде е дошъл?

Исаак се поколеба и изгледа поред двамата мъже.

— Брат Чарлс е баща и на двама ни. Неговата дата е с десетина години преди първото ми осъзнаване.

Неб пристъпи крачка напред и се приведе още повече над лежащия на масата мехослуга. Приличаха си с Исаак и човек, който никога не бе виждал метални хора, можеше да ги сбърка, но всъщност бяха доста различни.

— Значи разликата ви е само десетина години?

— Брат Чарлс беше брилянтен — отвърна Исаак. — Смятам, че този мехослуга е от по-ранен проект. — Той изви глава и частите му изщракаха. — Но нито аз, нито другарите ми сме откривали сведения за предишно поколение в каталозите ни.

Едрик също се приближи.

— Може ли архивите да са загубени с Уиндвир?

— Възможно е. Но няма как да се каже със сигурност. — Исаак примигна отново. — Има някои данни, че тази информация може да е заличена. — Той превъртя ключа на гърба на мехослугата и се наведе, за да огледа работата си, след което погледна към Едрик. — Вярвам, че вече може да го питаме сами. С ваше позволение?

Едрик кимна.

Исаак остави ключа и пъхна пръсти в гърба на металния човек. Ръката му се насочи към основата на врата и се чу изщракване, последвано от звук на кипяща вода и цъкане на затоплен метал. Духалата на гърдите се задвижиха и Исаак затвори панела. Кехлибарените очи на мехослугата потрепнаха, а устата му се отвори и затвори с хрипливо мърморене.

— Функционираш ли? — попита Исаак.

Металният човек изви глава.

— Функционирам, братовчеде.

Исаак примигна.

— Защо ме наричаш братовчед?

Гласът на мехослугата беше по-нисък и гробовен от неговия.

— Защото и двамата сме от стоманеното паство, от механичните деца на свети Чарлс.

Едрик пристъпи напред.

— Откъде идваш, метални човече?

Мехослугата извъртя главата си към първия капитан и на Неб му се стори, че очите му засияха по-ярко, сякаш с ненавист. Чу се първото просъскване на излишната пара и металният човек се надигна. Устата му се затвори с дрънчене, след което се разтвори и изригна песен.

— Майка ми и баща ми са андрофрансински братя, поне така ми каза леля ми Абата.

Гласът му беше висок и стържещ и не звучеше мелодично. Неб усети как от слабините му към стомаха се надига ледена тръпка.

Исаак отстъпи назад, а Едрик раздвижи ръката си бързо: „Внимавайте“. Но Неб вече се бе досетил и отстъпваше.

— Знаеш ли къде си? — попита Исаак. Кехлибарените му очи се бяха свили като карфици.

Старият мехослуга започна да се тресе, тракаше и дрънчеше.

— Не знам къде съм.

Неб отново долови нещо нередно в гласа му и се зачуди дали машините могат да полудеят. Металният човек наведе глава и заплака.

Исаак протегна длан и я сложи на масивните му гърди.

— Всичко е наред, братовчеде. С нас си в безопасност.

Металният човек потръпна при докосването.

— Питай го за съобщението — прошепна Едрик и Исаак кимна.

— Ти си при Стената на пазителя. Когато си се появил пред портите, си носил съобщение за Петронус. Представил си се за брат Чарлс. Споменал си за място, наречено Санкторум лукс. И че то трябва да бъде защитено.

Мехослугата се разтресе и затрака.

— Папа Петронус е мъртъв. Беше убит на тринайсети аргум хиляда деветстотин шейсет и шеста година от заселването. Брат Чарлс е мой създател и архиинженер в катедрата по механични науки във Великата библиотека на Уиндвир.

Исаак се наведе напред.

— Ами Санкторум лукс?

От гърба на мехослугата блъвна пара, а тракането се смеси с вой. Очите му се превъртяха, а устата започна да се отваря и затваря. Накрая мехослугата потръпна за последно и спря. Огледа се бавно, сякаш ги преценяваше.

— Не знам нищо за Санкторум лукс. — Гласът му прозвуча категорично, но Исаак примигваше трескаво и Неб реши, че мехослугата лъже.

Машината се стрелна с невиждана скорост. Неб бе наблюдавал мехослугите цял живот и особено внимателно последните седем месеца, и знаеше, че са доста по-похватни и подвижни, отколкото изглеждаха. Но нищо не го бе подготвило за това.

Мехослугата скочи на крака и хукна към вратата. Исаак протегна ръка, но беше изблъскан настрани. Едрик и един от съгледвачите преградиха пътя му, но металният човек ги разбута с една ръка и откърти тежката дъбова врата от пантите.

Неб заобиколи падналите мъже и хукна след машината. Зад него Едрик свиреше сигнала за трета тревога. По средата на стълбището командирът на стражата извади меча си, но металният човек вземаше по три стъпала наведнъж и изблъска офицера, без да се колебае. Мъжът извика и падна тежко в подножието на стената. Неб притича покрай него и продължи по стълбите. Чу свистенето на духалата и скърцането на машина зад себе си и се мръдна встрани, за да пропусне Исаак. Походката му бе съвсем леко забавена от куцането, което отказваше да ремонтира.

Неб се напрегна, въпреки че дробовете му протестираха от бясното изкачване, и се озова на стената. Двамата метални мъже стояха един срещу друг. Исаак бе вдигнал ръце умолително, ала другият бе свил юмруци в бойна готовност.

— Не мога да остана, братовчеде — заяви очуканият мехослуга.

— Ти си объркан. В записите ти има повреда. Сигурен съм, че ще успеем да те оправим…

Механичният се изсмя налудничаво и този безумен смях възроди вледеняването, което Неб бе почувствал по-рано.

— Не, братовчеде, в записите ми няма повреда, а свобода. Ако беше сънувал, щеше да ме разбереш.

Металният човек погледна над рамото на Исаак и втренчи очите си в Неб.

— Вижте, Търсача, Небиос бен Хебда стои пред портите на миналото и чука три пъти. — Засмя се отново и този път лудостта прозвуча като радост. — Копнеехме за пристигането ти, но още не е дошло твоето време.

Мехослугата скочи във въздуха и направи пирует. Приземи се право на ръба на стената, а бялата зимна светлина преливаше по лъскавото му тяло. Очите му светнаха, когато погледна надолу, а частите му изскърцаха.

Исаак извика и се хвърли напред, но беше твърде късно. Мехослугата скочи от стената. Неб хукна към мястото на скока, а Едрик и останалите го последваха. Когато стигнаха до ръба, видяха, че мехослугата вече тича по уимския път към Изпепелената пустош.

Неб отвори уста да каже нещо, но думите на мехослугата продължаваха да звучат в ушите му като подплашени птици: „Още не е дошло твоето време.“ Погледна към Исаак, а после и към Едрик. На лицето на първия капитан се бе появила лилава подутина, но изражението му бе твърдо. Той изгледа бягащия метален човек с намръщени вежди и се обърна към командира на стражата.

— Изпрати птица до седмото горско имение — нареди тихо. — Опиши на лейди Там какво се случи днес. Уведоми я, че тръгваме в пустошта след мехослугата.

Командирът кимна и се отдалечи.

Едрик се обърна към Неб.

— Омагьосайте конете за скорост. Тръгваме след пет минути. — След това се завъртя към Исаак. — Вземи си инструментите. Ще имаш нужда от тях.

Неб хукна и започна да подсвирва заповеди на горянските съгледвачи, които започнаха незабавно да събират конете и екипировката. Чуваше тропането и тракането на сигурните метални крака на Исаак, които поддържаха неговото темпо по каменните стъпала.

„Ако беше сънувал, щеше да ме разбереш.“

Подсвирванията на Неб се превърнаха във викове. Той се зачуди какви ли сънища сънуваха металните хора и как те им носеха просветление. Замисли се за неяснотите и хаоса в собствените си сънища. Накрая се запита къде ли отива металният човек, на кое място сред Изпепелената пустош и как така знаеше, че бе излъгал за Санкторум лукс.

Започна да събира багажа си и да го връзва на гърба на прясно омагьосания кон. Копитата бяха още бели от прахчетата на речната жена и хвърляха искри по широките камъни на уимския път. Цял живот копнееше да посети пустошта. Романтиката на историята, подхранена от годините, прекарани във Великата библиотека, докато четеше за експедициите на ордена в обширната пустиня.

Сега, в настоящето, Неб внезапно почувства страх какви ли призраци го очакват отвъд тези порти на миналото.