Кен Сколс
Песнопение (48)

Неб

Пещерата на Руфело се намираше сред обраслите със сиви храсталаци каменни хълмове, отвъд стъклената гора, останала от Ам. От мястото на Неб приличаше на пукнатина в гранита.

Прекосяването беше по-тежко, отколкото предполагаше, за трудността му свидетелстваха окъсаната униформи и десетината рани по тялото му. Ренард му бе показал как да се движи покрай острите повърхности, без да закача солените стъкла, но очевидно си трябваше практика.

— Аз се порязвах дълги години — засмя се Ренард, когато превързваше една особено неприятна драскотина на бедрото на Неб.

След този случай продължиха по-бавно. Водачът мълчеше, ала Неб усещаше неизказаното притеснение. „Изоставаме все повече.“

Поне Исаак оставяше достатъчно ясни следи.

Сега бяха стигнали до нова спирка.

Пещерата на Руфело.

Разбира се, това не беше домът на Руфело. Той бе живял много преди преселението, даже преди епохата на плачещите царе. Учен и поет, прекарал живота си в изучаване на съкровищата, играчките и инструментите на Младите богове, създал „Книгата със спецификации“, от която бяха останали само фрагменти. Според уроците по история книгата беше рядка и имаше съвсем малко копия след Годината на падналата луна. Кралете магове я бяха забранили след установяването на властта им на земята.

Според Ренард пещерата бе кръстена на Руфело заради множеството рисунки, намерени в скритата библиотека.

— Аз бях малък, но баща ми беше с тях, когато ги откриха — каза му Ренард.

Направиха лагер близо до пукнатината и щом слънцето изгря, тръгнаха към нея.

Неб се изненада, когато видя следите от колела по твърдата земя. Простираха се на север и изток, но не и на запад. Свършваха точно пред входа на пещерата.

— Не крият ли следите си?

Ренард се засмя.

— Няма нужда. Сега ще видиш.

Прекосиха каменистия терен и проследиха коловозите до края. Колкото по̀ наближаваха, толкова повече се смайваше Неб. Пукнатината бе много по-голяма, отколкото изглеждаше. Десет стъпки навътре в нея имаше здрава каменна стена и масивни врати. Масивни железни резета на Руфело държаха портата затворена.

Или поне трябваше да я държат.

Ренард явно ги зърна по същото време и затаи дъх. Вратата беше отворена. Не много, просто открехната, но резетата бяха спуснати, така че не можеше да се затвори без верните кодове. Ренард спря и Неб стори същото. Длъгнестият мъж смъкна трънливата пушка.

— Какво, в името на Третия ад, става тук?

Неб посегна за ножа и очите му се плъзнаха по земята в търсене на следи, както го бе учил Едрик по време на съгледваческото обучение. Усети тръпка от страх по гръбнака и си наложи да диша.

Ренард тръгна бавно напред, а очите му не спираха да шават. Неб го последва.

Стигнаха до портата и водачът се наведе да надникне в тъмната паст. Вдигна десница и направи жест на уимски език, който не беше познат на Неб. Все пак младежът схвана посланието и зачака.

Ренард се вмъкна в масивната пещера, а Неб започна да разглежда заключващия механизъм. Единствените по-големи резета бяха на Портата на пазителя — почти колкото бали слама. Тези бяха по-малки, но поне колкото човешка глава. Ръчките и циферблатите им бяха остарели през времето, но когато докосна колебливо един от тях, той се завъртя лесно и безшумно.

Този, който бе оставил вратата отворена, го бе сторил нарочно и разполагаше с необходимите кодове.

Ренард подсвирна отвътре.

— Мръдни се.

Голямата порта се отвори бавно и пропусна светлината в тунела.

Видимата част от пещерата беше празна.

— Няма никой. Дори лампите са изчезнали — каза Ренард. — Ще ни трябва светлина.

Приготвиха си факли от храсталаците, растящи отвън, и навлязоха в пещерата на Руфело. Спираха често и се ослушваха, а на два пъти Ренард оставяше Неб с факлите и се промъкваше да разузнае в мрака. Коридорът водеше в обширно подземно помещение.

Празно. Абсолютно празно.

Ренард се почеса по главата.

— Не разбирам. Нямаше кервани. Не е възможно да съм ги пропуснал.

Неб видя втрещеното му лице.

— Кой знаеше кодовете?

— Аз. — Ренард отново метна пушката на гръб. — Баща ми. Шепа други… най-вероятно загинали с Уиндвир.

Неб се замисли.

— Може ли да са дошли от друга посока?

— Ако някой, знаещ кодовете, е оцелял ли? — Ренард изви глава. — Сигурно, но защо? Пустошта се простира във всички посоки. Морето е на десет дена тичане с корен южно оттук, но солените дюни не са лесни за прекосяване. — Той разпери ръце. — За да изнесат всичко, ще им трябват каруци, а те не могат да минат през дюните. По дяволите! Тук имаше и фургони, макар и не достатъчно, че да се изнесе всичко складирано.

Неб се сети нещо.

— Какво друго имаше тук?

Ренард сви рамене и взе да изрежда.

— Всичко. Дрехи. Консервирана храна. Инструменти. Оръжия. Карти.

„Всичко необходимо за една експедиция.“ Някой бе влязъл и се бе възползвал от припасите. И не само отчасти, а направо бе изпразнил хранилището. Преди няколко дена Ренард бе казал, че хората са най-опасните хищници в пустошта. Неб се зачуди дали това е дело на обикновени крадци, макар да не можеше да си обясни как са се справили с ключалките. Механизмите на Руфело бяха почти непробиваеми. Извършителят или разполагаше с кодовете, или знаеше метод за отгатването им — нещо, което младежът не можеше да си представи. Сигурно можеше да се нацели комбинацията на една от ключалките при достатъчно време. Но за пет или шест щеше да е нужен цял живот.

Ренард се бе превил замислено, но се надигна.

— Искам да огледам по-подробно.

Запалиха нова факла и се насочиха към дъното на пещерата. Оттам започнаха да обикалят бавно и да осветяват пода. Пещерата не беше толкова празна, както изглеждаше на пръв поглед. Неб видя разпилени пирони, строшени летви от изчезналите сандъци и дори едно раздрано расо, което беше захвърлено. Но нямаше нищо полезно.

Движеха се бавно и методично, покривайки целия периметър, и когато стигнаха до най-тъмната част на пещерата, Неб се натъкна на чувала с брашно.

Беше изтърван и очевидно скъсан, защото подът до него бе покрит с половин сантиметър бял прашещ. Младежът почти щеше да стъпи на него, но се спря. Намръщи се и приклекна.

В брашното имаше отпечатък. Наведе се да го огледа по-добре.

— Открих нещо.

Чу приближаването на Ренард и прокле трепкащата светлина на факлата, която си играеше с очите му. Танцуващите пламъци придаваха на отпечатъка нечовешки вид — форма, каквато никога не бе виждал. Освен…

Неб сбърчи вежди.

— Тук е влизал мехослуга.

Ренард приклекна до него и огледа отпечатъка.

— Уимците не водят металните си играчки в пустошта.

Но следата беше очевидна и Неб се замисли за Исаак и събратята му, с които бе прекарал последните седем-осем месеца. Проблясващите очи, съскането на излишната пара, писалките, летящи по хартията, водени от метални ръце.

— Мехослуга би могъл да отгатне кодовете на ключалките.

Ренард се засмя.

— А за какво са му припаси?

Добър въпрос.

— Колко подобни хранилища има?

— Поне десет — отвърна водачът. — Разположени са стратегически. Всички са заключени под земята.

Неб кимна, обзет от нарастващо подозрение. Можеше да се обзаложи, че и останалите са изпразнени от всичко полезно. Замисли се за металния човек, преследван от Исаак. Беше хукнал към пустошта с цел, сякаш в определена посока. Движеше се твърде бързо за хората, но не и за собствения си вид.

— Тук имаше твърде много припаси, за да ги изнесе един мехослуга — отбеляза Ренард. — Щяха да са му нужни години.

— Значи не е бил сам. — Умът му се отплесваше в най-различни предположения, но не можеше да открие правдоподобна причина.

Ренард протегна факлата. Металният отпечатък потъна в по-дълбоки сенки.

— Ще трябва да са били цяла дружина. — Той се надигна. — Тук имаше провизии за множество експедиции. Пък и за какво са му на мехослугата храна и инструменти?

Неб не беше сигурен, че припасите са взети, за да бъдат ползвани. Хрумна му нова идея и той я изказа тихо.

— Може да не са му трябвали припаси. Просто е искал ние да не ги намерим.

„Не специално ние.“ По-скоро андрофрансините и всеки друг, появил се в пустошта, който разчита на тези провизии за оцеляване и работа.

В пещерата на Руфело нямаше нито отговори, нито нещо полезно.

Неб подозираше, че отговорът търчеше из опустошения пейзаж със свистящи духала, някъде на два дена пред тях.

— Да тръгваме — подкани той Ренард. — Имаме да наваксваме.

Водачът се усмихна и на трептящата светлина на факлите очите и зъбите му заприличаха на родствен вълк.

— Да тръгваме — кимна Ренард.

Двамата се затичаха.