Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

Рудолфо

Рудолфо крачеше из тясната каюта и чакаше лодката с разузнавачите да се завърне.

„Родствената акула“ бе хвърлила котва след едноседмично омагьосано преследване откъм южната страна на острова, до който бяха проследили Желязната армада. Намираше се южно от Рога и далеч от нормалните пътища, потопени навътре в Призрачните води, които бяха анатема за моряците от Новия свят.

По-рано през деня бе излязъл, за да огледа острова. Беше достатъчно голям и имаше хълмове, възвисяващи се над джунглата. Белите плажове бяха широки, красиви и безлюдни.

Поне докато не стигнаха южната страна. Там видяха високите и ниските кейове, дървените и железните кораби, пристанали до тях или изчакващи в залива. На брега се издигаше масивна сграда от бял камък — построена до скалистия рид, която се извисяваше към небето.

Рудолфо проследи как корабите, които преследваше, разтовариха пътниците си. Нямаше нужда да поглежда към кокалчетата си, за да знае, че са побелели, докато гледаше как децата и възрастните членове на фамилията Ли Там слизат по траповете, навързани един за друг и охранявани от мъже с тъмни роби и къси мечове.

След това „Родствената акула“ заобиколи от другата страна на острова и изпрати разузнавачи. Рудолфо пусна двамата си съгледвачи с хората на Рейф и започна да обикаля каютата. Бойците му щяха да оценят срещу какво са изправени и да докладват. След това идваше ред на решението какво биха могли да сторят. Рудолфо беше скептичен — все пак имаха само един дървен кораб срещу железния флот. Само боговете знаеха с какъв контингент разполага малката армада.

Може би трябваше да продължат към Санкторум лукс. Там поне шансовете изглеждаха повече в тяхна полза. Чарлс настояваше за това през първите два дена. Накрая Рудолфо му съобщи — малко по-остро, отколкото искаше, — че библиотеката ще трябва да си остане скрита още известно време, докато разрешат настоящия въпрос. Старият архиинженер в началото се мръщеше, но постепенно проумя, че е важно да разберат кой държи контрола над андрофрансинските кораби на Там и какво планира за тях и за останалите пленници.

Чу леко почукване на вратата и се обърна.

— Да.

Тя се отвори и Чарлс надникна в каютата.

— Върнаха се. Събираме се в столовата.

— Благодаря, Чарлс. Идвам веднага.

Старецът кимна и затвори вратата, а Рудолфо посегна за зеления си кралски тюрбан. Намота го около главата си и го закопча с брошката, подарена от майка му. След това завърза пурпурния си пояс и сложи колана със съгледваческите ножове.

Когато влезе в столовата, видя само Рейф Мерикю и Чарлс. Разбира се, останалите се бяха завърнали току-що и още бяха под ефекта на магиите. Виждаше разместените столове, а бокалите по масата се вдигаха от време на време сами.

Рудолфо се настани срещу Мерикю.

— Какво научихте?

Първият помощник-капитан заговори и кралят се обърна по посока на гласа. В тона му звучеше нещо тежко, което Рудолфо не можеше да определи.

— Островът е необитаем, като се изключи сградата и пристанището. Има малък гарнизон, може би към сто души, ако се съди по размера на казармата. Въоръжени са добре, с лъкове и мечове, но не си дават много зор. Произходът им е смесен — има блатни, ентролузианци и от Изумрудения бряг. Говорят на общ невербален език, който ми е непознат.

Рудолфо кимна, посегна за гарафата и помириса съдържанието. Черешовото вино не му беше от най-любимите, но щеше да свърши работа. Наля си една чаша.

— Колко са корабите?

— Две шхуни с непознат дизайн и десетте кораба на Там. Към този момент всички са неомагьосани. Патрулират с шхуните, по едно преминаване на час. Почти символично, което значи, че не очакват натрапници.

Рейф кимна.

— Достатъчно навътре в Призрачните вълни са, за да няма такива.

Рудолфо надигна чашата и отпи от сладникавото охладено вино.

— Горяни, какво видяхте вътре?

Дори неговите съгледвачи звучаха леко стреснато.

— Сградата е достъпна, генерале, от поне три неохранявани точки. Два прозореца и врата. Разучихме подземните килии и първите два етажа. Смятаме, че третият и по-горните се охраняват по-сериозно.

Настана мълчание и Рудолфо нямаше нужда да вижда човека си, за да знае, че изпитва неудобство от това, което трябваше да каже.

— Какво друго?

— Има тръби, по които се движи течност от най-горния етаж — този с купола, — към някакво по-дълбоко подземие, до което не открихме достъп. Мислим, че провеждат мъчения.

„Мъчения!“ Рудолфо затаи дъх.

— Защо мислите така?

— Заради телата, милорд — обади се първият помощник.

— Погребват мъртвите в масови гробове — продължи горянският съгледвач. — Като в Уиндвир. Смятаме, че има поне хиляда, а килиите са препълнени до пръсване.

Рудолфо поглади мустака си замислено.

— Че откъде… — Отговорът беше очевиден и думите му заглъхнаха. Флотът на Ли Там беше пленен и семейството му минаваше под ножа. Съмняваше се, че става дума за изкупителните мъчения на неговите специалисти — тези странни франсини, които следваха Т’Ерис Уим и мрачните му вярвания за човешкото поведение. Кръвните магии се бяха завърнали в Познатите земи и това бяха старите мъчения, старите методи. Пътят на Ксум И’Зир и седемте му синове… както и на тези преди тях.

Спомни си празненството за първородния му син. „Всичко е свързано.“ Онези нападатели бяха блатни и тук също имаше блатни. Кръвноомагьосаните мъже бяха съкрушили корабите на Там, точно както избиха Ханрик и останалите. Рудолфо нямаше да се изненада, ако остриетата им бяха железни, от метала на маговете.

Спомни си нещо, казано от първия помощник, и раздвижи ръце. „Съгледвач, ела при мен.“

Долови топъл полъх и нечии пръсти се притиснаха към китката му на масата. „Тук съм, генерале.“

Рудолфо посегна за рамото му и попита: „Разпозна невербалния им език, нали?“

„Да.“ Пауза. „И’зиритски.“

Рудолфо кимна. Език, който още се ползваше от Скитащата армия в Деветте гори и от блатните. Два народа, някогашни съюзници на Ксум И’Зир… получили Новия свят като жест на благодарност за службата и приятелството с мрачния дом. Той освободи съгледвача с жест.

Рейф Мерикю вдигна поглед към него.

— Това е някакъв култ. Нормално е, след падането на Уиндвир. Преди андрофрансините следяха за подобни неща.

Рудолфо се замисли за пакета с документи, който бе оставил на брат Чарлс, и погледна към стареца. Очите им се срещнаха и архиинженерът кимна леко. Ами ако култът не бе възникнал в благоприятната постандрофрансинска обстановка? Сградата на острова беше на поне петдесет години. Беше възможно и’зиритски култ да просъществува, тук, в Призрачните вълни, извън взора на ордена, но му се струваше малко вероятно.

„Не. Отговорът е по-мрачен.“

Култът бе придобил достатъчно влияние в Познатите земи, за да събори Уиндвир. Беше използвал параноята на Сетберт, за да развихри последното заклинание на мъртвия си господар. Колко назад се простираше това?

Не му беше трудно да осмисли детайлите. И’зиритите бяха проникнали в ордена. Кланът Ли Там също беше компрометиран, както и ентролузианските градове-държави.

Това го зашемети, но той насочи съзнанието си към настоящето. Жената, която можеше да излекува сина му, се намираше в килия под белия храм — ако вече не бе минала под ножа. Не можеше да се тревожи за нищо друго, освен за това. Свободата на Рае Ли Там и животът на Иаков трябваше да са първата му грижа.

„И въпреки това.“

Ако този култ беше манипулирал най-могъщата нация в Познатите земи да събори Уиндвир с внимателното използване на един от най-влиятелните домове, ако бяха провели зимните убийства с такава систематичност и лекота… В стомаха му натежа буца лед. Той се обърна към Рейф Мерикю.

— Какво предлагаш?

Рейф въздъхна.

— Да се върнем с флот и армия и да сложим край на мрачните им дела. — Капитанът замълча и прокара ръка през рошавата си посивяла коса. — Но това няма да освободи алхимичката ти. Вече сме тук и изненадата е на наша страна.

Рудолфо се замисли за миг.

— Превъзхождат ни. Стоманените кораби ще са смъртоносни в тесни води.

— Ако ни видят — възрази Мерикю.

Рудолфо кимна и се обърна към Чарлс.

— Знаеш ли как се управляват? Можеш ли да научиш и останалите?

— Мога. Но ще отнеме време.

Рудолфо се обърна към Мерикю.

— Твоите хора ще могат ли да се промъкнат на борда?

— Имат по-скоро вахта, отколкото някакъв гарнизон — обади се първият помощник.

Рейф сбърчи вежди замислено.

— Можем да превземем половината, за всички ще е нереалистично. Но щом загреем пещите, изненадата ще пропадне.

— Тогава ще чакаме до последния момент. Но щом започнем, ще можете ли да ги удържите?

Пиратът се замисли.

— Може, но няма да е лесно. Все пак разполагат с шхуните и кръвната магия.

Чарлс прочисти гърло и всички се обърнаха към него.

— Имате ли барут за оръдието?

Рейф сви рамене.

— Има.

— А на железните кораби ще има още — продължи архиинженерът.

Рудолфо кимна.

— Да, ако не са го разтоварили.

Съгледвачът на масата започна да проблясва с изтляването на магията. Той се наведе напред и заговори.

— Докато гледахме, товареха припаси, не са разтоварвали.

Усмивката на Чарлс беше мрачна на слабата светлина в столовата.

— Значи мога да ви помогна да обезвредите шхуните и корабите на Там, които не успеем да завземем. Трябва ми само малко време и някои материали.

— Мисля, че вече имаме план — каза тихо Рудолфо. Гласът му звучеше по-зловещо, отколкото възнамеряваше. — Рейф, вие ще се погрижите за корабите. Справете се с противника на брега и се уверете, че не могат да ни преследват.

— Рудолфо, това е само половин план — възрази Мерикю.

Рудолфо въздъхна. Ако Грегорик беше жив, щеше да се намръщи и да опита да го разубеди да не поема по пътя, който виждаше ясно в ума си. Може би беше заради произхода му. Млад, осиротял крал, изправен пред бунт сред собствения си народ. А може и да беше заради възпитанието на баща му за това, кое е правилно. Не знаеше със сигурност, но резултатът бе един и същ. Почти никога не се колебаеше накъде да поеме във всяка ситуация и моментът сега не бе по-различен. Мразеше Влад Ли Там, бе се заклел да го убие, но не можеше да остави семейството му в ръцете на тези кървави фанатици.

Той изгледа Чарлс и Рейф. Моряците също започваха да се появяват.

— Аз и съгледвачите ще освободим, когото можем.

Рейф се задави с бирата.

— Трима срещу сто? Откачил ли си, Рудолфо? Нима мъката и отчаянието заради сина ти са замъглили преценката?

„Него не.“ Така бе казал убиецът в залата в онази нощ, когато всичко започна. Деветте горски дома не само бяха оцелели след падането на Уиндвир, а дори спечелиха. Явно имаше връзка между мрачното наследство на фамилията му и този култ — но какво?

— Може и да съм луд. — Рейф примигна и отклони поглед заради настървението в очите на Рудолфо. — Но ще сторя това, което трябва.

„И ще се надявам, че ще е достатъчно да спаси сина ми.“

Гласовете им се понижиха до тона, запазен за внимателно планиране и обмисляне. Рудолфо се стегна и призова сивото личице на сина си, за да се увери отново, че е тръгнал по верния път.