Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Псалмите на Исаак (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Canticle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Кен Сколс

Заглавие: Песнопение

Преводач: Красимир Вълков

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-373-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3553

История

  1. — Добавяне

Петронус

Времето в делтата започна да се затопля и Петронус свикна да се разхожда в градината за медитации на Ерлунд всеки следобед. Растенията не бяха разцъфнали, но той си ги представяше цъфтящи и това го успокояваше. Ентролузианците бяха следвали пътищата на Т’Ерис Уим, когато беше модерно, и някой забравен надзорник бе поръчал уимски лабиринт с всички компоненти за мрачна медитация.

След часовете, които прекарваше в стаята си, зазубряйки томове с родствено право заедно с Есаров, беше приятно отново да излезе на открито и това му напомняше за колибата и рибарския навес в залива Калдус.

Бе живял мирно там цели трийсет години, докато не видя кладата на Уиндвир. „Трябваше да си остана вкъщи“, укори се. Знаеше, че колебанията и себеподценяването са трикове на ума. Франсините учеха, че всеки изминат път оформя настоящето ни. Ако промениш едно завойче по дългия маршрут, и всичко може да се измени.

Можеше да остави Сетберт сам да приеме правосъдието. Можеше да го екстрадира, както желаеха Ерлунд и губернаторите. Но му трябваше антагонист, докато желанието за мъст на ордена беше силно. Трябваше да съсредоточи гнева им върху една фигура, за да може да се отърве от поста и да сложи край на андрофрансините. В противен случай обречената на миналото мечта щеше да се завърне.

Още се тревожеше от думите на Влад Ли Там. „Рудолфо е мое творение, както ти си създание на баща ми.“ Знанието, че действията му са манипулирани от внимателно стимулиране и нагласени обстоятелства, го караше да се чувства кух. Беше видял гнева по лицето на Рудолфо, когато се върна от срещата си с Там на Изумрудения бряг. Знаеше каква цена е платил горянинът и мисълта, че самият той е река, изместена с прецизни манипулации, разпалваше ярост и колебания, пред които не искаше да се изправя.

Някаква тъмна птица изпищя в далечината и Петронус вдигна поглед. Тя летеше бързо на север. Старецът я видя как изчезва и се обърна към лабиринта.

В този миг чу тихо изсвирване.

Петронус се огледа. Стражите стояха на входа на градината и си приказваха. След като направи декларацията, Ерлунд отслаби малко хватката. Вярно, че го заключваха в покоите, но докато се разхождаше, му даваха голяма свобода. В крайна сметка, ако побегнеше сега, щеше да е престъпник не само по ентролузианските закони, а и по тези на родството, на които се бе позовал като монарх.

Той тръгна бавно към входа на уимския лабиринт и спря в сянката на трънливите му стени.

— Има ли някой? — попита Петронус тихо.

Приближи се и усети миризмата. Вонеше на канализация.

— Да, отче! — прошепна познат глас. — Пропълзях през река от лайна, за да стигна дотук.

„Гримлис.“ Той сбърчи нос и навлезе навътре в лабиринта. Долови полъха, въпреки че нямаше вятър, и разбра, че сивият гвардеец не беше сам. Насили се да върви с мързелива крачка, докато не се скри от очите на стражите.

— Какво правиш тук?

Гримлис се засмя тихо. Гласът му беше заглушен от прахчетата.

— Дойдох да видя дали сте приключили с глупостите. Хората ми наблюдават пазачите и нося резервна торбичка със съгледвачески магии. Но пътят за бягство може да обиди височайшата ви натура.

Петронус продължи да обикаля из лабиринта.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Проникваме цяла седмица. Наблюдавах ви и чаках. Просто днес за пръв път се доближихте достатъчно до лабиринта.

Беше ред на Петронус да се засмее.

— Още малко и вонята щеше да ме погуби по-сигурно от екзекуторите на Ерлунд. — Погледна към посоката, от която се чуваше гласът, но магиите действаха и не се виждаше нищо. — Значи си дошъл да ме измъкнеш?

— Ако ми позволите.

Разбира се, сивият гвардеец знаеше отговора. И въпреки това опитваше. „Защото дългът му повелява.“ Гримлис служеше на светлината цял живот. Беше обрекъл живота и меча си на четирима папи. Дори когато Петронус го отпрати да зарови сивата си униформа в глинестата почва на Деветте гори, ветеранът се върна като прогонено куче.

— Знаеш, че няма да тръгна — каза Петронус, колкото можа по-нежно.

Можеше да си представи свиването на раменете.

— Знаете, че трябваше да опитам. Петронус, надига се нещо мрачно и имам злокобно предчувствие, както никога досега.

Петронус усещаше тревогата в гласа и това го притесняваше. Дори самото обръщане по име бе показателно. А Гримлис не губеше самообладание и при най-отчаяните обстоятелства. Ако се спреше на едно място, и самият той чувстваше подобна прокоба. Наближаваше отплата и Петронус се намираше в центъра й.

— Тази игра на войната на кралицата е внимателно построена. Мога да спечеля битката, след като намесих родството.

— Съмнително. Начинанието е глупаво. Сред блатните има култ. Повсеместен и’зиритски бунт, а оцелелите андрофрансини са систематично унищожавани. Чу ли за летния дворец? А за армиите на север?

Петронус кимна.

— Есаров ми каза. — През нея вечер остана буден, разсъждаваше над новините. Блатни, които изгаряха жертвите си.

— Става по-лошо. Този култ е нещо невиждано и корените му са пораснали тайно и надълбоко. Според слуховете армията на Уинтерия е разделена. Самата тя се готви за обръщение към съвета.

Петронус се намръщи. Значи наистина беше проникнало дълбоко. Орденът държеше здраво тези неща и използваше Сивата гвардия и родството си, за да смачка всяка следа от и’зиритско поклонничество, преди положението да стане критично. Но блатните си бяха податливи на мистицизъм. И въпреки че ги наблюдаваха, беше трудно да се проникне между тях. С време, търпение и грижа можеше да се формира религия. Като се добавеше необяснимият достъп до кръвна магия и готовността на хората да умрат за каузата, това се превръщаше в могъщо оръжие.

Възникването на тази нова заплаха веднага след Уиндвир, не беше съвпадение. Градът разполагаше в подземията си със средства да се противопостави на тези магии. С оръжия, които да повалят новия враг. Хората щяха да кажат, че когато пастира го няма, вълците разкъсват стадото. Но не беше правдоподобно блатен култ да е способен да унищожи Уиндвир. Не и без огромна помощ.

Есаров настояваше, че заплахата е дошла отвътре. Влад Ли Там подозираше, че собственото му семейство е компрометирано и използвано, както и Сетберт, за да се постигне това. Присъствието на златната му птичка над Уиндвир потвърждаваше подозренията. След като орденът и Ли Там бяха вън от играта, в Познатите земи цареше хаос и насилие.

— Това са нишки от един и същ гоблен — каза тихо той.

— Да — съгласи се Гримлис. — Отче, миналата седмица сънувах как загинахте от желязно острие. Нещо се случва и подозирам, че ни карат като добитък към кланица. — Той замълча и Петронус усети неудобството му. — Боя се от предстоящото.

Петронус кимна, но не каза нищо.

— Пак моля, елате с нас. Ще намерим къде да ви скрием. Ще продължим да работим над излизането от този уимски лабиринт.

Старецът въздъхна.

— Ами ако задачата ми е да извървя този път?

В гласа на Гримлис се промъкна гняв, но той се постара да го прикрие.

— Тогава ми дайте заръки, за сега и за след като загинете. Защото, ако не тръгнете с мен, съм напълно убеден, че до месец ще сте мъртъв.

— Заради съня ли?

— Да, заради съня. И не ми пробутвайте франсинските глупости как сънищата са тайни лабиринти в душата ни, скрити страхове и забранени копнежи. Знам ги тия. Но знам и следното: Този сън изглежда реалистичен и няма да чакам да се осъществи.

Петронус спря. Беше стигнал до центъра на лабиринта и мраморната пейка за медитация. Приближи се и седна на нея. Вече не беше сигурен дали вярва на франсинските учения по темата. Разбиранията му бяха разклатени от сънищата на Неб в гробокопаческия лагер.

— Гримлис, не мога да тръгна с теб. Трябва да завърша започнатото.

— Призовахте всеки владетел от Познатите земи, имащ родство с Уиндвир, на едно място. — Гласът на Гримлис бе натежал от гняв. — Междувременно, противник, който няма как да спрем, помита Скитащата армия като водопад и мачка армиите на Пилос и Тюрам, без да се мъчи. — Той замълча и Петронус усети тежестта на думите му. — Отче, не разбирате ли какво се случва?

— Виждам, но пиршеството на Рудолфо и събитията от онази нощ доказаха, че ако иска, врагът може да удари навсякъде и по всяко време. Няма нужда да ни събират на едно място.

Гримлис въздъхна.

— Какви са заповедите ви?

Петронус се замисли за момент.

— Ако сънят ти се окаже истина, макар да се съмнявам, вземи хората си и помоли Рудолфо за защита. Досега не са закачили андрофрансините, които са в Деветте гори. Служи му, както служиш на светлината.

— Ще му служа, както служа на вас, отче.

— Ти ми служи добре, Гримлис.

Ветеранът се засмя горчиво.

— Не достатъчно. Добрият войник щеше да ви фрасне по главата и да ви замъкне на безопасно място.

Петронус се засмя.

— Добрият войник трябва да вярва в преценката на началника си.

Гримлис изсумтя.

— Не съм толкова наивен, старче.

Сянката се изтегли без повече думи и тежката миризма на екскременти отстъпи на чистия, хладен въздух, който миришеше на дъжд.

При първите капки Петронус не помръдна от медитационната пейка. След това започна пороят и го намокри. Стражите се появиха, за да го върнат в покоите му, и той ги последва.

„Моята отплата наближава.“

„Не. Не моята.“

Петронус усещаше тежестта на по-могъщата отплата, докато лилавите облаци плачеха за чедата на П’Андро Уим.