Кен Сколс
Песнопение (12)

Рудолфо

Рудолфо тъпчеше по плюшения килим в кабинета си и преживяваше отново събитията от вечерта. Бяха допуснали да ги изненадат, нещо, което не очакваше и в най-откачените си представи, и това подхранваше гнева му. Миниатюрните следи от омагьосаната кръв на нападателите избледняваха по униформата му. Точици, които изглеждаха като сенки в сравнение с тъмните петна от кръвта на Ханрик, Ансилус и техните хора.

Обикаляше из стаята и гладеше брадата си, докато чакаше момчето и момичето, върху което се бе стоварила огромна мъка и тежко решение.

„Каквото и да избере, няма да й е лесно.“ Тази истина нямаше заобикаляне. Но каквото и да избереше, Рудолфо щеше да запази родството си с блатното момиче — блатната кралица — и щеше да й окаже пълна подкрепа.

Народът й пазеше тайната добре. Рудолфо и Грегорик знаеха. Както и момчето, Неб. Но всички останали в Познатите земи в момента предполагаха, че блатните са останали без крал.

„Безредиците може да са й от полза.“ В последно време всички гледаха на юг и малцина щяха да се заинтересуват, че Плетеният трон на блатните е останал празен. Все пак щеше да е предизвикателство да поеме управлението толкова млада, макар да беше по-голяма от Рудолфо, когато сложи тюрбана. Освен това имаше предимство да е от народ, много по-презрян, избягван и неразбран от горяните.

Ами Тюрам? Бащата на престолонаследника бе близо до смъртта от десет години и оцеляваше благодарение на андрофрансинските лекарства, каквито вече почти не се намираха. Ансилус управляваше вместо него и сега нацията щеше да е изложена на рискове, отвън и отвътре. Рудолфо се напъна, но не можа да се сети за името на по-малкия брат, макар да нямаше значение — младежът бе загинал в битката при моста Рейчил по време на войната за Уиндвир. Все пак май имаше някакъв чичо. Тюрам едва успяваше да оцелее сред безредиците, които бяха обхванали Познатите земи след рухването на андрофрансините. Тази новина можеше да преобърне нещата.

Но защо сега? Защо в неговия дом? И още по-странно, защо го бяха пощадили? Двама от тримата най-влиятелни хора в помещението бяха убити, а той бе останал невредим. Безпокойството го беше сграбчило и не искаше да го пусне. Щом суматохата се разсееше, щеше да потърси съвет от годеницата си Джин Ли Там.

Беше я потърсил сред тълпата пред голямата зала. Отсъствието й беше очевидно, а се съмняваше, че заръките на речната жена да си остане в леглото щяха да надделеят над любопитството й. Искаше да попита за нея и дори да я посети, но цялата лудница с даването на заповеди и организирането на разследване го бе погълнала за момента.

Чу почукване и вдигна поглед.

— Да?

Вратата се открехна леко и Неб надникна в кабинета.

— Генерале, водя лейди Уинтърс.

Рудолфо приглади униформата си по навик.

— Покани я. — Той присви очи и огледа лицето на младежа, отбеляза зачервените очи и бледата кожа. Неб срещна погледа му и Рудолфо задвижи ловко ръце. „Намери Едрик. Искам да ми докладва.“ Младежът кимна и Рудолфо продължи. „Провери как е лейди Там. Кажи й, че ще мина да я видя, щом се измъкна.“

Неб кимна отново и отвори вратата, така че Уинтърс да може да мине. След това я затвори зад нея.

Изражението на момичето спря Рудолфо насред крачка. Изглеждаше сякаш по-дребна, очите й бяха зачервени и пусти, а устните й бяха плътно свити от мъка. Имаше бледи следи от сълзите, които бяха отмили пепелта и калта, изобразяващи страданието на народа й.

Рудолфо махна към канапето до огнището.

— Моля, седни при мен.

Тя се приближи бавно и седна, сплитайки ръце в скута си. Той се присъедини към нея.

— Значи Неб ти е казал?

Уинтърс вдигна поглед само за миг, след което кимна.

— Да. А аз казах на хората си. — Тя преглътна. — Поне на тези, които са тук. Наредих да осигурят птица и да пратят вест на семейството на Ханрик.

Рудолфо вдигна вежди.

— Мислиш ли, че е благоразумно толкова скоро?

Тя го погледна остро.

— Благоразумието не е важно, когато става дума за любов.

Рудолфо се усмихна и направи знак на езика на дома И’Зир.

„Благоразумието е особено важно, щом става дума за любов.“

— Лейди, животът ви се променя. Може да се наложи да мислите в друга насока. — Помнеше ранните дни, когато Ейринус, бащата на Грегорик, го съветваше тайно, за да може да командва с опит отвъд годините си. Помнеше и първия човек, когото бе предал на солените ножове на мъчителите, оставени от баща му. Техните изкупителни мъчения бяха едно от нещата, които бе решил да не оставя на сина си. Но от тях имаше полза, макар изкуплението, което изкарваха с кръв, да не носеше истинско покаяние. Единственият бунт в Деветте горски дома, който бе отнел живота на лорд Иаков и лейди Мариеле, бе посрещнат от младия Рудолфо с безмилостен и решителен отговор.

Уинтърс преглътна при думите му и кимна.

Рудолфо я погледна, дребна и уплашена, и видя себе си преди години. Той се наклони към нея.

— Лейди Уинтърс, родството ни остава. Деветте горски дома ще разкрият това коварство. Уверявам ви, че ще окажа съдействие по всички въпроси.

Очите им се срещнаха.

— Благодарна съм, милорд.

Рудолфо посегна за бутилката с огнедъх на масата и повдигна вежди към празната чаша.

— Какво ще правите?

Уинтърс кимна и той й наля малко от ликьора.

— Ще се провъзглася. Рано е, но може би така е било писано. — Изглеждаше объркана и бърчеше вежди. — Само… — Думите й заглъхнаха, тя вдигна чашата към устните си и отпи. После отново се взря в него. — Не видях това в сънищата си.

Рудолфо също си наля от питието.

— Как бихте могли?

Уинтърс сви рамене.

— Видях Неб насън. Видях падането на Уиндвир. С Неб сме виждали обещания ни дом. Мнозина от сънуващите ни крале също са виждали тези дни и ги описват в книгата.

— Възможно е на тези сънища да не може да се разчита винаги — предположи Рудолфо.

— И все пак, миг преди да се вдигне тревога, бях обзета от предчувствие.

Рудолфо се наведе към нея и тя му разказа набързо за преживяването.

— Вятър от кръв? — Той подсвирна и вратата се отвори. Един съгледвач подаде глава в кабинета. „Разбери какви остриета носеха нападателите.“ Съгледвачът кимна и затвори вратата. Рудолфо се обърна към Уинтърс. — Не се поддавам на суеверия, но това трябва да се провери. Ще накарам Исаак да се разрови. Може да се споменава някъде в архивите на библиотеката.

„Нощ на въпроси.“ А и оставаше проблемът с Портата на пазителя.

Чу се ново, по-силно чукане на вратата. Рудолфо вдигна глава.

— Да?

Едрик влезе в помещението.

— Видях Неб на стълбите. Пратих го да събира багаж за утре.

Уинтърс се сепна и Рудолфо забеляза изненадата й. „Заминаването на младежа я притеснява.“ Но разбира се, тя нямаше да попита къде отива.

— Мисля, че няма да тръгна с вас — каза Рудолфо. — Трябва да остана тук.

Едрик кимна и затвори вратата. Погледна към момичето, сякаш я виждаше за пръв път. Изненада се и после сякаш му стана неудобно.

„Може би искате да чуете тези новини насаме.“

Рудолфо видя, че Уинтърс следи ръцете на капитана, но явно не разбира знаците.

— Все още ли смятате да сторите това, което казахте? — попита той. После добави на жестомимичния език на кралете магове: „Мислите ли да се провъзгласите?“

— Да, милорд — отвърна тихо тя.

Рудолфо махна към отсрещния стол.

— Едрик, седни, налей си питие. — После кимна към момичето. — Нещата не са такива, каквито изглеждат.

Едрик си сипа от огнедъха.

— Явно е така.

Рудолфо кимна.

— Това е Уинтърс.

— Да, нашият млад лейтенант е запленен от нея.

— Е, тя не е това, което изглежда. Искам да ти представя Уинтерия бат Мардик, блатната кралица. — Рудолфо се усмихна леко при изненадата на Едрик. — Ханрик беше… — Не можа да се сети за подходящата дума.

— Моята сянка — помогна му Уинтърс с плътен глас. — Той беше образът, който представяхме пред Познатите земи, докато не навърша пълнолетие.

Едрик пребледня, погледна Рудолфо и после пак към момичето. Изглеждаше угрижен.

— Какво има?

Капитанът извърна очи.

— Преследваме нападателите. Нашите съгледвачи са омагьосани и ги следват от разстояние. Отделенията претърсват целия град и всяка стая на имението. Речната жена се грижи за лейди Там. Когато свърши, ще направи аутопсия на мъртвите нападатели, за да открие следите от магиите в органите им.

Рудолфо кимна.

— Извикай и главния мъчител.

Едрик наклони глава.

— Вече го сторих, генерале.

— Къде е Ханрик? — намеси се Уинтърс.

Едрик погледна към Рудолфо, който му кимна.

— Лежи, където падна. Не искахме да нарушаваме обичаите ви.

Уинтърс кимна.

— Благодаря, първи капитане. — После се обърна към Рудолфо. — Ще ни почетете ли, като организирате погребението на Ханрик?

Рудолфо не беше много наясно с блатните обичаи. Преди войната почти не беше срещал тези хора. Помнеше, че едно време баща му бе пленил краля им и го беше дал на мъчителите Изкупители, за да го научат да уважава границите на Деветте гори. Знаеше каквото и останалите — блатните се цапаха с пепел и кал и се опитваха да преживяват в негостоприемните северни пущинаци. Вярваха в мистицизма и екзалтираните пророчества, които кралете им оповестяваха с омагьосан глас във военните си проповеди. Знаеше, че имат обещан дом. Както и че погребват мъртвите си незабавно, а също и повалените врагове. Противното беше смъртоносна обида.

— Разбира се. Ще го положим, където изберете.

Тя наведе глава.

— Благодарна съм ви, милорд.

Едрик прочисти гърло и Рудолфо го погледна.

— Генерале, има и друго.

„Ето го. Нещото, което го тормози.“

— Казвай. — Рудолфо плъзна поглед към Уинтърс.

— Взехме брадвата да огледаме един от труповете. — Капитанът предпочете да продължи с жестове. „Нападателите са блатни.“

Рудолфо погледна към момичето.

„Това ще ти разбие сърцето. Вестта, че човекът, когото обичаше като баща, е повален от собствените ти хора.“ Пред очите му се замяркаха образи. Спомени за огън и за еретика Фонтейн — седми син на Влад Ли Там, — крещящ на тълпата, която пребиваше бащата на Рудолфо до смърт. Огледа последните следи от невинност по лицето на Уинтърс и изрече думите, които щяха да я обрекат.

— Кажи й!

След това затвори очи, за да не я гледа как се променя.