Амос Оз
Пантера в приземието (9)

8.

Татко се показа на вратата и рече тромаво на английски с характерното си руско „р“, което звучеше като стърженето на ролкови кънки по паважа:

— Благодаря ви, сержант, че ни върнахте заблуденото агънце. Бяхме се разтревожили. Особено жена ми. Много сме ви благодарни.

— Татко — прошепнах аз. — Той е добър, обича евреите. Дай му чаша вода и внимавай, защото разбира иврит.

Баща ми не ме чу. Или реши да не ми обръща внимание. Продължи:

— И не се тревожете за малкия беглец, сър, ние ще се погрижим за него. Благодаря ви отново. И довиждане. Или „шалом“ — мир, както от хиляди години казваме ние, евреите. И все още влагаме същия смисъл въпреки всичко, което сме преживели.

Сержант Дънлоп отвърна на английски, но някъде по средата премина на иврит:

— С детето си говорихме по пътя насам. Той е смело и умно момче. Не се отнасяйте твърде строго с него. С ваше позволение, аз също ще използвам еврейската дума „шалом“. Мир. „Мир, мир на далечен и на ближен“.

И изведнъж той ми подаде пухкавата си ръка. Рамото ми вече беше свикнало с нея и се надяваше да я задържи още малко. После той ми смигна и прошепна:

— „Ориент палас“, утре в шест.

Аз отвърнах „довиждане“ и „благодаря“. Сърцето ми се възмути: „Засрами се, родоотстъпник, лакей, страхливец, подмазвач такъв. Защо, по дяволите, му благодариш?“ В гърдите ми се надигна национална гордост — проряза ме остро, също както глътката бренди, която веднъж татко ми сипа, за да ме откаже завинаги от алкохола. Всичко, на което ме бяха учили за потисканите с векове наред поколения евреи, за достойното поведение на пленения Хъмфри Богарт — всичко заседна в гърлото ми. Аз свих юмруци и ги тикнах още по-дълбоко в джобовете си. Оставих протегнатата ръка на врага да виси във въздуха, докато му се наложи да се предаде и да превърне несъстоялото се ръкостискане във вяло махване. После докосна с върха на пръстите шапката си и си тръгна. Честта ми беше непокътната. Тогава защо отново усещах вкуса на предателството в устата си, сякаш бях дъвкал сапун?