Амос Оз
Пантера в приземието (21)

20.

Вече обясних за заключеното чекмедже с медицинските принадлежности и за ролята на мама в Съпротивата. По време на полицейския час, когато се събуждах от изстрелите или от тътена на експлозиите, понякога се мъчех да не засия отново, след като всичко утихнеше. Лежах напрегнат и се надявах да доловя шума от забързани стъпки по паважа отвън току под прозореца ми, драскането по входната врата, шепнещите гласове в антрето, сподавените стонове през стиснати зъби. В никакъв случай не биваше да знам кой е раненият. Не биваше да виждам, нито да чувам каквото и да е, дори не биваше да си представям разпънатото на пода в кухнята походно легло, което изчезваше точно преди разсъмване.

Чаках през цялото лято. Но не дойде нито един ранен боец.

Четири дни преди края на лятната ваканция и началото на седми клас родителите ми заминаха за Тел Авив, за да участват във възпоменателна вечер за техния роден град.

Мама ми каза:

— Слушай внимателно. Ярдена предложи да дойде вкъщи тази нощ и да се грижи за теб, защото ние ще преспим в Тел Авив. Искам да си примерен и послушен. Недей да правиш бели. Помагай на Ярдена, изяж всичко, което ти сложи в чинията и не забравяй, че има много деца, които биха преживели цяла седмица с онова, което остава от твоето ядене.

В стомаха има една празнина, която учените още не са открили. Цялата ми кръв — от главата, от сърцето, от коленете ми — се стече в нея и забушува като океан.

Събрах всичко, което беше останало от гласа ми, и отговорих, прегъвайки оставения на масата вестник на две, после на четири и на осем:

— Да, ще слушам. Вие вървете.

Опитах се да го прегъна още веднъж, но не успях.

Въпросът, който си задавах, докато сгъвах вестника, беше: дали науката е открила и ако не е, дали аз ще мога да открия през следващите часове някакъв начин човек да изчезне без следа за около едно денонощие? Да изчезне напълно. Да не съществува. Не просто да липсва, както примерно пространството между звездите, а да изчезне и в същото време да продължи да си е тук, да вижда и чува всичко. Да си бъда аз, но само като сянка. Да съм тук, а всъщност да ме няма.

Защото — какво ще правя самичък с Ярдена? Как ще се справя със срама си? Пък и у нас? Да я помоля ли да ми прости? Кога да я помоля — преди или след като разбера (как ще разбереш бе, глупчо?) дали е забелязала, че някой я наблюдава от покрива на отсрещната сграда? И ако е забелязала, дали е видяла, че съм аз? Наистина ли трябва да си призная? Как ще я убедя, че е било неволно? И че всъщност нищо не съм видял. Че със сигурност не съм оня печално известен воайор, когото в квартала няколко пъти са забелязвали да се крие по покривите, за когото говорят само шепнешком и вече няколко месеца безуспешно се опитват да го хванат. И че когато я видях (Само веднъж! Само за десетина секунди!), аз всъщност не мислех за тялото й, а за плановете и разположението на британския окупатор? Че наистина беше случайно? (И какво? Какво всъщност видях? Нищо. Тъмно петно, по-светло петно и пак тъмно петно.) Може би трябва да я излъжа? Как да я излъжа? Какво да й кажа? Ами мислите, които ме спохождат за нея оттогава?

Май ще е най-добре, ако си държа устата затворена.

И за двамата ще е най-добре да се преструваме, че нищо не се е случило. Също като родителите ми, които дума не обелиха за пакета, който скрихме по време на претърсването. Също както нищо не продумваха за много други неща през онези мълчания, които приличаха на ужилвания.

Мама и татко заминаха в три часа, но не и преди да изтръгнат от мен цял куп обещания: запомни, бъди внимателен, не забравяй, на всяка цена, в никакъв случай, погрижи се специално, не дай си боже!

На тръгване ми казаха:

— Хладилникът е пълен с храна, покажи й кое къде е, дръж се добре, помагай й и недей да създаваш неприятности. Обезателно й предай, че канапето в нашата стая е приготвено като легло за нея, припомни й, че в кухнята сме й написали бележка и че в хладилника има за ядене. И че ти трябва да си легнеш в десет часа. И да заключите входната врата и с двата ключа. Напомни й да изгаси осветлението.

Останах сам. Зачаках. Сто пъти обиколих стаите една по една да се уверя, че са чисти и подредени и всяко нещо е на мястото си. Страхувах се и в същото време тайно се надявах, че тя е забравила за обещанието си. Или че няма да успее да дойде преди полицейския час и аз ще остана самичък през цялата нощ. Извадих от гардероба мамината кутийка с шивашките принадлежности и заших едно от копчетата на ризата си. Не защото се беше откъснало, а защото беше разхлабено, а не исках да падне точно, когато Ярдена е тук. После прибрах използваните кибритени клечки, които пазехме редом с новите, за да си служим с тях понякога за икономии, когато палим газовата печка направо от примуса или в други подобни случаи. Скрих ги в дъното на шкафа, при билките, защото се боях да не би Ярдена да си помисли, че сме много бедни, че сме скъперници или че не чистим често. После се изправих в цял ръст пред огледалото, което висеше от вътрешната страна на гардеробната врата, и вдъхнах слабия мирис на нафталин, който неизменно присъства в гардеробите и винаги ми напомня за зимата. Погледах се в огледалото известно време, като се опитвах веднъж завинаги и обективно, както изискваше татко, да определя как всъщност изглеждам.

Изглеждах си като бледо, слабо и сковано дете с непрестанно менящо се лице и неспокойно шарещи очи.

Така ли изглежда предателят?

А пантерата в приземието?

Почувствах болка и тъга мри мисълта, че Ярдена вече почти съвсем е пораснала.

Ако тя можеше да ме опознае истински, щеше да разбере, че аз само на повърхността си съм такова бъбриво хлапе, а дълбоко в себе си, ако някой надзърне в мен…

Не! По-добре да спра дотук. Думата „надзъртам“ отекна в мен като звънка плесница. При това я заслужавах тази плесница. Даже ако тази вечер Ярдена ме зашлеви по бузата, вероятно ще се почувствам добре. Все пак се надявам, че е забравила, че никога няма да дойде. Така си помислих и веднага изтичах да надзърна — о, не, не да надзърна — да хвърля един поглед от прозореца в банята, защото от там се виждаше чак до бакалията на братя Синопски на ъгъла. Докато бях в банята, реших да измия лицето и врата си не с обикновения сапун, който използвахме с татко, а с парфюмирания сапун на мама. После напръсках с вода косата си, сресах я и оправих пътя, а след това започнах да си вея на главата с лист хартия, за да може косата ми да изсъхне по-бързо, защото какво ще правя, ако Ярдена пристигне точно в тоя миг и разбере, че съм си мокрил косата специално заради нея. Изрязах съвсем малко ноктите си, въпреки че вече ги бях рязал в петък, просто исках да се подсигуря, но веднага съжалих, защото сега те изглеждаха, сякаш съм ги гризал.

Стана седем без десет. Скоро щеше да започне полицейският час. Няколко пъти оттогава насам ми се е случвало да чакам някоя жена, без да съм сигурен дали ще дойде или не, и да се питам какво ще правим, ако тя все пак пристигне, дали изглеждам добре и какво би следвало да й кажа. Но нито едно от тези чакания не е било толкова напрегнато и мъчително, както в този миг, когато Ярдена за малко да не се появи.

Току-що написах думите „да чакам жена“, защото Ярдена беше почти двайсетгодишна, а аз бях на дванайсет и три месеца, което едва правеше шейсет и два процента от нейната възраст. С други думи, деляха ни трийсет и осем процента от нейната възраст — бях го изчислил с молив върху едно от картончетата на татковото бюро. Докато часовникът наближаваше седем — началото на полицейския час — аз вече бях убеден, че ето това е, няма надежда, Ярдена ме е забравила и с право.

Продължих да изчислявам: След още десет години, когато ще съм на двайсет и две, а Ярдена ще е на трийсет, моята възраст ще е все още едва седемдесет и четири процента от нейната, което определено е по-добре от сегашните шейсет и два процента, но въпреки това си е сериозна разлика. С течение на времето разликата между нас (в проценти) постепенно ще намалява, но най-отчайващо е, че скоростта на намаляване на тази разлика също ще намалява. Като изтощен бегач в дълъг маратон. Три пъти проверих изчисленията си и всеки път процентната разлика във възрастта ни се стопяваше все по-бавно и по-бавно. Струваше ми се безкрайно нечестно и нелогично, че в близките години ще я догонвам с бързите крачки на десетичните цифри, а после, на средна и старческа възраст процентната разлика помежду ни ще се променя едва-едва. Защо е така? Няма ли начин, така както намалява, тази разлика напълно да изчезне? Някога въобще? (Природни закони. Да, добре. Знам. Но когато мама ми разказа нейната история със синята дъска, тя добави, че едно време природните закони са били съвсем други. Че е имало време, когато Земята е била плоска, а слънцето и звездите са се въртели около нея. Сега единственото, което е останало да се върти около Земята, е Луната, но кой знае, може и този природен закон да бъде отречен някога и бъдещето. Излиза, че промените винаги водят към по-лошо.)

Значи, когато Ярдена стане на сто години, аз ще съм на деветдесет и две и три месеца и разликата между нас ще е по-малко от осем процента (което никак не е зле, ако сравним с тазвечерните трийсет и два процента). Но за какво ще ни е тази нищожна разлика тогава, когато вече ще сме двама немощни старци?

Опитах се да не мисля повече за това, изгасих лампата на бюрото, скъсах листчетата с изчисленията и ги хвърлих в тоалетната чиния, после пуснах водата. Така и така съм в банята, реших да си измия зъбите. Докато ги миех, взех решение да се променя — от днес нататък ще бъда тих, целеустремен, разумен и преди всичко много смел мъж. С други думи, това значеше, че ако в последната минута се случи чудо и Ярдена все пак дойде въпреки всичко, въпреки дори започналия полицейски час, то аз веднага и направо ще й кажа — кратко и ясно, — че съжалявам за случилото се на покрива и че то повече няма да се повтори. Никога.

Щях ли да се справя?

Тя пристигна в седем без пет. Донесе прясно изпечени кифлички от фурната на Анжел, при когото работеше. Беше облечена в лека лятна рокля без ръкави с щамповани циклами и дълга колона от големи копчета отпред, сякаш някое дете си беше наредило плоски речни камъчета.

— На Бен Хур не му се идваше — каза тя. — Не пожела да ми каже защо. Какво се е случило, Профи? Да не би пак да сте се скарали?

Цялата кръв, която се беше събрала в дупката в стомаха ми, изведнъж бликна и обля с горещина лицето и ушите ми. Собствената ми кръв ме предаваше, посрамваше ме пред Ярдена. А човек има ли нещо по-свойско от собствената си кръв? Ето че сега дори тя се оказа предателка.

— Не сме се скарвали. Това беше разрив.

Ярдена отвърна:

— Ааа. Разрив. Профи, когато използваш такива думи, ми се струва, че слушам радио „Гласа на борещия се Цион“. Нямаш ли си собствен речник? Кога говориш със свои думи? Никога ли не ти се случва?

— Виж — рекох аз извънредно сериозно. И повторих след малка пауза: — Виж.

— Няма какво толкова да гледам.

— Това, което исках да разбереш, е, че то няма нищо общо с брат ти, а е въпрос на принцип да…

— Да, добре. Въпрос на принцип. Щом толкова искаш, може по-късно да обсъдим разрива в Съпротивата и принципните въпроси. Но не и сега, Профи.

(Съпротивата ли? Какво точно знае за нас? И кой е посмял да й каже? Или може би само налучква?)

— Не и сега, защото съм ужасно гладна. Хайде да си приготвим една страхотна вечеря. Не просто салата и кисело мляко, а нещо по-специално.

Тя се зае с внимателното изследване на кухнята — отвори шкафовете и чекмеджетата, отхлупи тенджерите и огледа тиганите, разузна в хладилния шкаф, провери какви билки и подправки имаме, проучи двата газови котлона. Спря за малко да помисли, като през цялото време си мърмореше нещо като „Мммм“, „Уф“ и „Ааа“, а след това, все така потънала в мисли като генерал, който чертае план на битката, ме инструктира как да нарежа зеленчуците — не, не тук, а ей там — малко домати, зелени чушки, лук, да, точно така. Постави на кухненския плот дъската за рязане и извади от чекмеджето големия касапски нож. Откри тенджерата със сварено пиле, която мама беше оставила за нас и хладилника, и пресипа бульон в една чаша. Накълца месото на парчета и подгря малко зехтин в тигана. Остави зеленчуците, които й бях приготвил, в края на дъската за изцеждане до мивката. Когато зехтинът се сгорещи и взе да пука, тя пусна няколко скилидки чесън и запържи парчетата пилешко и от двете страни. Докато те добиваха златист цвят, смесената миризма на чесън, пилешко и врящ зехтин изпълни устата ми със слюнка и остри спазми се спуснаха от небцето през гърлото към стомаха. Ярдена възкликна:

— Ех, защо нямате малко маслини! Не маслини от буркан, такива обикновени, постни маслини. Защо нямате от онези ферментирали маслини, от които направо ти се замайва главата? Ако някога ти попаднат под ръка, веднага ми донеси. Дори да е посред нощ.

(Намерих такива маслини. Години по-късно. Но ме досрамя да й ги занеса посред нощ.)

Когато реши, че са се изпържили достатъчно, тя извади парчетата пилешко от тигана и ги сложи в чиния за сервиране. После изми тигана и го подсуши.

— Само почакай, Профи — рече тя. — Не бързай. Това е само началото. Защо междувременно не вземеш да подредиш масата?

Отново сгорещи зехтин в тигана, остави настрана пропитите с аромата на чесън парчета пилешко и се зае да изпържи ситно нарязания лук. И докато лукът първо се позлати, а после взе да става кафеникав пред втренчения ми поглед, Ярдена прибави малките парченца домати и чушки, които до този момент търпеливо изчакваха върху дъската за изцеждане. Поръси всичко това със ситно нарязан магданоз и разбърка. Душата ми се гърчеше в очакване при мириса на тези вкуснотии и вече си мислех, че няма да издържа дори минута повече, дори секунда, дори още едно вдишване. Ярдена се разсмя и ми забрани да докосвам месото или каквото и да било, защото ще е жалко да си разваля апетита, ама какво ти става, защо бързаш толкова, я се въздържай малко. Едва тогава тя отново върна пилешкото в тигана, разбърка го добре, докато попие хубавичко чак до костите, а после изля чашата с бульона. Изчака го да заври.

Сякаш изтекоха няколко века агония, дълго и бавно мъчение, което достигна и превиши границите на поносимото, премина в отчаяние и продължи дотогава, докато сърчицето ми съвсем се стопи пред врящото и бълбукащо ястие и цвърчащия и пръскащ сос. Ярдена намали котлона и сложи малко сол и щипка смлян черен пипер. Захлупи тигана, като остави съвсем мъничък отвор, колкото да излиза мъчително възбуждащата миризма. Докато течността завираше, тя прибави няколко съвсем мънички кубчета картофи и още по-ситни парченца люти червени чушки. После с безмилостно търпение изчака да се изпари бульонът и да остане само гъстият сос, обвил късовете пържено пилешко, пред които вече благоговеех като пред светиня и съкровена мечта. Целият апартамент потръпна учуден от букета вкусни миризми, който се разнасяше от кухнята и проникваше до всяко ъгълче като подмолна бунтовна организация. В този дом не са се разнасяли такива аромати, откакто е бил построен.

Междувременно, пламтящ от очакване, предвкусване и от пристъпите на глад и преглъщащ потоци от слюнка, приготвих масата за нас двамата — един срещу друг, както седяха мама и татко. Реших този път да изоставя обичайното си място. Докато нареждах приборите, с ъгълчето на очите си гледах как Ярдена разклаща парчетата месо в тигана, сякаш да ги стресне, опитва соса, загребва зеленчуците и ги наглася върху пилешкото, което беше придобило чудесния загар на полиран месинг или на старо злато. Ръцете, раменете и хълбоците й като в танц се движеха под роклята, препасана с мамината кухненска престилка — сякаш късчетата, които тя разклащаше, я караха самата тя да се поклаща.

След като бяхме изяли порциите си, продължихме да седим един срещу друг и да си късаме от няколко чепки сладко грозде. После изгълтахме половин диня и пихме кафе, въпреки че смело и честно си признах, че не ми дават да пия кафе, особено вечер, преди лягане.

Ярдена отвърна:

— Нали ги няма.

И после добави:

— А сега е време за една цигара. Само аз. Ти не. Намери ми пепелник.

Но вкъщи нямаше пепелници, пък и как да има, като пушенето беше абсолютно забранено. Без изключения. При никакви обстоятелства. Дори на гостите не даваха да пушат. Татко беше върл противник на пушенето. И освен това твърдо поддържаше идеята, че посетителите трябва да се съобразяват с порядките на домакините, тъй както пътникът зачита обичаите в чужда страна. Своята теза баща ми защитаваше с една поговорка, която много обичаше да цитира за това как трябва да се държиш в Рим. (Години по-късно, когато за първи път посетих Рим, с изненада установих, че там е пълно с пушачи. Явно, като е казвал Рим, татко е имал предвид Древния Рим, а не този, който съществува днес.)

Ярдена изпуши две цигари и изпи две чаши кафе (на мен даде само една). Докато пушеше, тя протегна напред краката си и ги сложи върху седалката на празния тази вечер стол, на който обикновено седях. Реших, че е мое задължение да стана и веднага да почистя масата, да прибера останалата храна в хладилника и да измия чиниите. Само не можех да изхвърля боклука, защото навън беше започнал полицейският час.

Прекарвал ли е някой цяла нощ в апартамент, самичък с момиче, когато навън има полицейски час, всички улици са пусти и градът е заключен и залостен? И когато знаеш, че никой на този свят няма да те безпокои? И когато отвън в нощта, неподвижна като мъгла, виси само една дълбока, безкрайна тишина?

Стоях пред кухненската мивка и стържех дъното на тигана с парче кухненска тел. Бях обърнат гърбом към Ярдена, но душата ми гледаше в точно обратната посока (с гръб към мивката и загорелия тиган и с лице към Ярдена). Внезапно изрекох бързо със здраво стиснати очи, сякаш преглъщах хапче:

— Съжалявам за онова, което се случи тогава. На покрива. Повече няма да се повтори.

Ярдена отвърна зад гърба ми:

— Разбира се, че ще се повтори. И още как! Но поне се опитай да не изглежда толкова глупаво.

На ръба на чашата беше кацнала муха. Какво ли не бих дал, за да си разменя мястото с нея.

После, докато все още бяхме в кухнята (Ярдена използваше чинийката под чашата си вместо пепелник), тя ме помоли да й обясня накратко в какво се състои скарването ми с брат й. Да, грешка, не скарването, а разривът.

Мой дълг беше да мълча. Да не открехвам воала на секретността, дори и да ме измъчват. В много филми бях виждал как жените успяват да изкопчат тайна информация от силни мъже, като Гари Купър или Дъглас Феърбанкс. А и в часовете по вероучение господин Гихон ни беше казал, естествено пак за сметка на жена си, че „Самсон е бил победен, защото е попаднал в лапите на една порочна жена“. Сигурно си мислите, че след стотиците пъти, в които бях кипял от гняв и негодувание при гледката как на екрана силни мъже се поддават на жените и изплюват камъчето пред тях, а след това винаги става нещо лошо, то никога не бих допуснал да се случи с мен. Нищо подобно — онази нощ и аз не можах да се стърпя. Сякаш някакъв друг Профи изскочи от мен и лекомислено, както е казано в Библията, „раззинаха всички извори на голямата бездна“. Този другият Профи продължи да издава всичко и аз не можех да го спра, въпреки че положих огромни усилия, спорех и го умолявах да престане. Но той само сви рамене и ми се подигра — Ярдена така или иначе знае всичко, нали спомена Съпротивата, значи Бен Хур е предателят, а ти и аз сме си чисти.

Този другият Профи нищичко не скри от Ярдена. Съпротивата. Разрива. Ракетата. Заключеното чекмедже на мама и татковите лозунги за „коварния Албион“. Пакета. Изкушението. Дори и сержант Дънлоп. Дали не бях под въздействието на някакъв опиат или наркотик, който Ярдена беше посипала по парчетата пържено пилешко? Или като вещица го е забъркала в соса? Или се опих от нейното силно и гъсто кафе? Че нали така дрогираха куцичкия детектив от филма „Пантера в приземието“. (Но той беше само второстепенен персонаж. Естествено главния герой не успяха да го упоят.)

Ами ако тя е двоен агент? Или пък Бен Хур я беше изпратил като специален член на Отдела за вътрешна сигурност? (При което другият Профи ми се надсмя и отвърна: „И какво от това? Какви тайни може да се крият между предател и предателка?“).

Ярдена ми каза:

— Страхотно! — И продължи: — Това, което те отличава, е, че винаги, когато обясняваш нещо, си го представям съвсем ясно. — Докосна ме по рамото, съвсем близо до основата на ръката, и добави: — Недей да тъжиш. Изчакай спокойно и в никакъв случай недей да му се подмазваш. Бен Хур сам ще дойде при теб, защото, помисли си, ако не си ти, над кого ще може да упражнява властта си? Че той няма да може да заспи, ако няма над кого да доминира. При господстването това си е сериозен проблем — веднъж започнеш ли, няма спиране. Но ти не се безпокой, Профи, при теб няма опасност да се разболееш от тази болест. Въпреки че тя е изключително заразна. И освен това…

Тя спря. Запали нова цигара и се усмихна — не на мен, а може би на себе си, сякаш нещо дълбоко в нея я развесели — усмивка, която сама не знае, че е усмивка.

— И освен това — какво? — осмелих се да попитам.

— Нищо. Съпротивата и всички подобни неща. За какво говорехме? За Съпротивата, нали?

Отговорът беше „Не“, защото точно преди да спре, за да си запали цигарата, тя говореше за нуждата да упражняваш власт над някого. Въпреки тона аз казах:

— Да, за Съпротивата.

Ярдена продължи:

— Съпротивата. Забрави за тая работа. По-добре продължи с надзъртането, само че гледай да е по-умно следващия път. А още по-добре ще е, Профи, ако вместо да надзърташ, се научиш да си искаш. Ако знаеш как да си поискаш, няма да ти се налага да надзърташ. Проблемът е там, че освен във филмите, почти не се срещат мъже, които да знаят как да си искат. Така поне е в нашата страна. Вместо да си поискат, те или пълзят на колене и просят, или пробват с насилие, или пък мамят. А повечето са просто нагли типове, които все гледат да те поопипат. Може би ти ще се научиш. Някой ден. Имам предвид, че някой ден ще се научиш да си искаш. Всъщност, въпреки че от време на време се случва някой да полудее по дадено момиче или момче и да умре от сърдечни терзания, все пак това става доста по-рядко, отколкото в Съпротивата и разните там глупости за освобождението. Само недей да вярваш на онова, което гледаш по филмите. В истинския живот хората искат какви ли не неща, но не по правилния начин. После постепенно спират да искат и само страдат или причиняват страдания на другите. В крайна сметка толкова свикват с всичко, че престават да се тревожат, а когато и това стане, значи вече ти е изтекло времето и животът е свършил.

— Искаш ли да ти донеса възглавничка? — попитах. — Мама обича вечер да седи в кухнята с възглавничка зад гърба си.

Ярдена беше почти двайсетгодишна, но все още имаше момичешкия навик да наглася роклята си така, сякаш коленете й са пеленаче, което трябва непрестанно да повиваш — достатъчно, за да не се простуди, но не твърде много, за да не се задуши.

— Брат ми — рече тя, — твоят приятел, никога няма да има приятел. Още повече пък приятелка. Само слуги. И жени. Ще има много жени, защото светът е претъпкан с разни смазани души, които сами се хвърлят в краката на тиранина. Но няма да има нито една приятелка. Сипи ми една чаша вода, ако обичаш, Профи. Не от чешмата, а от хладилника. Всъщност не съм жадна. А ти ще имаш много приятелки. И сега ще ти кажа защо. Защото всеки път, когато ти дадат нещо, дори да е съвсем дребно — кифличка, салфетка или даже чаена лъжичка, — ти се държиш така, сякаш си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

Не бях напълно съгласен с всичко, което казваше, но реших да не споря. Освен за едно нещо, за което говорихме по-рано, едно нещо, което в никакъв случай не можех да отмина с мълчание:

— Но, Ярдена, това, дето го каза преди малко за Съпротивата… Със сигурност без Съпротивата англичаните никога няма да ни върнат земята.

Тя мигом избухна в смях, волен, звучен смях — такъв, какъвто имат само момичетата, на които много им харесва, че са момичета. Опита се да отпъди с ръка дима от цигарата си, сякаш беше досадна муха:

— Ето пак — рече тя. — Пак звучиш като радио „Гласа на борещия се Цион“. Ти не си боец. Нито ти, нито Бен Хур, нито оня, как му беше името, който прилича на маймунка. Боецът от Съпротивата е нещо съвсем друго. Величествено и смъртоносно. Дори когато нямаш друг изход и трябва да се биеш, нелегалното движение си остава нещо страшно. А освен това англичаните може съвсем скоро да си оберат крушите и да си заминат. Само се надявам, че няма да съжаляваме, горчиво да съжаляваме, че сме останали сами, без тях.

Тези думи ми се сториха опасно безотговорни. По някакъв начин те съответстваха на забележката на сержант Дънлоп, че арабите са по-слабата страна и скоро ще се превърнат в новия еврейски народ. Каква ли беше връзката между думите на Ярдена и неговото мнение за арабите? Явно никаква. Но все пак нещо ги свързваше. Ядосвах се първо на себе си, че не мога да открия каква е връзката, и второ — на Ярдена, че каза неща, които трябваше да останат неизречени. Може би беше мой дълг да съобщя на някой по-отговорен възрастен за тези нейни мисли? Примерно на татко? Да предупредя, където трябва, за да може съответните хора да знаят, че на Ярдена не може да се разчита.

Но дори и да решах, че трябва да докладвам какво е казала, не биваше да събуждам подозрението й.

Затова рекох:

— Аз съм на друго мнение. Трябва със сила да прогоним британците.

— Така и ще стане — отвърна Ярдена. — Но не тази нощ. Виж колко е часът. Вече е почти единайсет без петнайсет. Я ми кажи дълбоко ли спиш?

Този въпрос ми се стори твърде странен, дори леко подозрителен. Отвърнах предпазливо:

— Да. Не. Зависи.

— Е, добре. Тази вечер гледай да спиш дълбоко и непробудно. Ако случайно се събудиш, можеш да си светнеш нощната лампа и да си четеш, все ми е едно. Но да не си посмял да излизаш от стаята си, защото когато удари полунощ, аз се превръщам във върколак, по-точно във вампир и вече съм изплюскала стотици деца като теб. Затова прави каквото щеш, само недей да открехваш вратата на стаята си през нощта. Обещай ми.

Обещах й. Дадох й честната си дума. Но подозренията ми се засилиха. Реших, че на всяка цена трябва да се опитам да не заспивам. Помислих си, че определено няма да е трудно заради кафето, което изпих, и заради мириса на цигарен дим из целия апартамент. И заради думите, които Ярдена каза за силната ми страна. И заради разни други странни неща.

Вече в коридора, след като бях измил чиниите, но преди да си пожелаем лека нощ, тя внезапно протегна ръка и ме докосна по главата. Ръката й не беше нито корава, нито мека, много различна от тази на мама. Разроши косата ми за миг и каза:

— Слушай внимателно, Профи. Сержантът, за когото ми разказа… Той, изглежда, наистина е свестен, може би дори обича децата. Но не мисля, че е опасен, явно страда от твърде много задръжки. Или така поне излиза от твоето описание. А между другото, така и така ти викат Профи, съкратено от професор, защо не се опиташ да бъдеш професор, вместо да се правиш на шпионин или генерал? Половината свят са все шпиони и генерали. Ти не си. Ти си момче на думите. Лека нощ. И ще ти кажа какво най-много харесвам у теб. Това, че изми чиниите, дори без да съм те молила. Бен Хур щеше да го направи само ако му обещая нещо в замяна.