Амос Оз
Пантера в приземието (25)

24.

По-малко от година след това лято англичаните се изтеглиха. Беше основана еврейската държава. В първата нощ след създаването й от всички страни я атакуваха арабските армии. Но тя се би и ги победи и оттогава винаги се бие и побеждава. Мама, която някога бе учила за медицинска сестра в болницата „Хадаса“, оказваше първа помощ на ранените в импровизирания медицински пункт до вестникарската будка „Шиболет“. Нощем заедно с младата докторка Магда Грифиус я пращаха да информира най-близките роднини на загиналите. А между грижите за ранените и роднините на умрелите тя прекарваше времето си в дома за сираци. Спеше едва по два-три часа на денонощие, и то на походното легло в склада. Почти не се прибираше вкъщи. През тези военни месеци тя пропуши и оттогава винаги пушеше, но с едно горчиво изражение, сякаш цигарите й бяха противни. Баща ми продължи да пише лозунги, но сега вече рисуваше плакати и диплянки за бойните отряди, а също така посещаваше и ускорен курс за използване на минохвъргачка. Поставяше очилата си леко под ъгъл, като издигаше малко рамките им и така накланяше лещите, че да може бързо, правилно и ефективно да разглобява, смазва и отново да сглобява нашите минохвъргачки. Завиваше всеки болт така педантично, както в работата си прибавяше към книгата някоя изключително важна бележка. Бен Хур, Чита и аз пълнехме стотици чували с пясък, помагахме при копаенето на окопите и приведени тичахме да пренесем съобщенията от една позиция до друга през всички тези дни, когато Йерусалим бе обсаден и подложен на тежък артилерийски обстрел от Трансйорданското кралство. Един снаряд пречупи короната на маслиновото дърво, под което братята Синопски обядвали със сардини, и уби по-младия. След войната по-възрастният брат се премести в Афула, а двамата бащи на Чита купиха бакалията като съдружници.

Помня онази нощ в края на ноември, когато по радиото съобщиха, че в Америка, на някакво място, наречено Лейк Съксес, Обединените нации взели решение да ни позволят да си създадем еврейска държава, макар и съвсем малка и разделена на три части. Татко се върна вкъщи в един през нощта от дома на доктор Бустър, където всички се бяха събрали да чуят новините за резултатите от гласуването в ООН. Той се наведе към мен и ме погали по лицето с топлата си ръка:

— Събуди се, недей да спиш.

Повдигна завивката ми и легна до мен, както си беше облечен (той, който неизменно твърдеше, че човек в никакъв случай не бива да си ляга вечер с дневните си дрехи). Постоя мълчалив няколко минути като продължаваше да гали лицето ми, а аз не смеех даже да дишам. И после най-внезапно започна да говори за неща, които никога преди не бяха споменавани у дома, защото бяха табу. Неща, за които винаги съм знаел, че не бива да питам. Не биваше да питам татко, не биваше да питам мама и въобще имаше толкова много неща, за които, колкото по-малко се говори, толкова по-добре. Но с това вече беше свършено. Той заговори с мрачен глас как като деца с мама са живеели врата до врата в малко градче в Полша. Как са ги обиждали хулиганите от тяхната улица. Как са ги биели жестоко, защото всички евреи са богати, мързеливи и подли. И как веднъж в гимназията го съблекли в клас, насила, пред момичетата, даже пред мама, за да се подиграват, че е обрязан. И как неговият баща, моят дядо, един от дядовците ми, които Хитлер по-късно убил, дошъл костюмиран и с копринена вратовръзка при директора на училището, за да се оплаче, но когато си тръгвал, хулиганите нападнали и него и също го разсъблекли насила пред момичетата. И със също такъв мрачен глас татко заяви:

— Но от днес нататък вече ще има еврейска държава.

И изведнъж ме прегърна, но не нежно, а страшно силно. В тъмното неволно го ударих с ръка по слепоочието и вместо очилата му пръстите ми напипаха сълзите му. Никога не бях виждал баща ми да плаче. Всъщност аз и тогава не го видях, само лявата ми ръка го видя.