Амос Оз
Пантера в приземието (7)

6.

Обикновено се срещахме тайно по три-четири пъти седмично във вътрешната зала на кафене „Ориент палас“. Въпреки гръмкото си име то представляваше порутена ламаринена барака, обилно обрасла с пасифлора, в малката уличка западно от военния лагер. В предната зала на кафенето имаше билярдна маса, покрита със зелено сукно, постоянно заобиколена от потни английски войници, полицаи и неколцина еврейски младежи, издокарани с модерни ризи и вратовръзки. Тук идваха евреи, араби, гърци, арменци със златни пръстени и загладени с брилянтин коси, а също и две-три силно парфюмирани девойки. Гледах да не се задържам дълго при тях. Повтарях си, че съм дошъл с определена мисия. Не си позволявах да поглеждам барманката. Повечето от посетителите се стараеха да я развеселят и почти винаги успяваха. Когато подаваше пенливите халби бира през бара, тя се навеждаше силно напред, сякаш се покланяше, тогава огромното деколте на роклята й се разтваряше и за мнозина беше трудно да се въздържат да не се зазяпат в него, но аз винаги успявах.

Обикновено бързо пресичах предния салон, преситен от дим и смях, и се отправях към тихата вътрешна част, в която имаше само четири-пет масички, покрити с мушама на цветя и гръцки руини. Понякога в нея разни младежи присядаха да хвърлят по една табла или се усамотяваха по двойки. Но за разлика от предната зала тук всички говореха шепнешком. Аз и сержант Дънлоп почти винаги сядахме на ъгловата маса. Срещите ни траеха по час — час и половина. Носехме разни книги — Библия на иврит, джобен речник, начален учебник по английски. Сега, след повече от четирийсет и пет години, Великобритания вече не е враг, еврейската държава съществува, Бен Хур Тикочински се нарича господин Бени Такин и притежава верига хотели, Чита Резник си изкарва прехраната с поправка на соларни водонагреватели, а аз все още тичам след думите, за да ги уловя и поставя на местата им, и спокойно мога да напиша, че никога не съм издавал тайни на Стивън Дънлоп. Нито една, дори най-маловажната. Дори името си не му бях казал. До самия край. С него единствено четяхме Библията и аз му обяснявах някои нови думи, които ги нямаше в речника. В замяна той ме учеше на елементарен английски. Той беше объркан и по собствените му думи безкрайно самотен човек. Беше едър мъж с пухкаво розово лице, падаше си малко бъбрив и много се изчервяваше. От късите му панталони се подаваха възпълни крака почти без косми, които от вътрешната си страна имаха бебешки гънки.

Сержант Дънлоп знаеше малко иврит, беше го научил от чичо си, който бил викарий в родния си град Кентърбъри. (Брат му Джеръми Дънлоп също бил свещеник — мисионер в Малайския архипелаг.) Неговият иврит звучеше меко и отпуснато като вътрешности, все едно езикът нямаше никакви кости. Оплакваше се, че няма приятели. („Нямам и врагове“, добавяше, без да съм го питал.) Служеше в британската полиция в Йерусалим като счетоводител. От време на време, когато се налагало, го пращали да охранява кабинетите и канцелариите за половин нощна смяна, а в спешни случаи го викали да помага за паспортни проверки и пътни блокади. Стараех се да запомня и най-малкия детайл от тези негови признания. Вечер, веднага щом се върнех вкъщи, записах в бележника си всичко, за да представя тези сведения в щабквартирата на СИС.

Сержант Дънлоп много обичаше да разказва дребни клюки за колегите и началниците си — кой бил скъперник, кой конте, кой подмазвач, кой скоро си е сменил афтършейва, на кого от висшите офицери му се налагало да ползва шампоан против пърхот. И всички тези подробности така го разсмиваха, че чак му ставаше неудобно, но въпреки това не спираше. Майор Бентли купил сребърна гривна за секретарката на полковник Паркър. Лейди Нолън си взела нов готвач. Госпожа Шерууд възмутено напускала стаята всеки път, щом влезел капитан Болдър.

Аз измънквах по нещо от учтивост и се стараех да запомня всяка дума. Душата ми смутено и на пръсти се промъкваше — като просяк с ококорени от изумление очи, попаднал между херцози и графове — през облицованите с махагон стаи с високи тавани, от които се спускат огромни полилеи, и виждах как капитан Болдър влиза напето, а очарователната госпожа Шерууд тозчас се врътва и гневно се втурва навън.

Освен езика на древните пророци сержант Дънлоп знаеше латински и малко гръцки, а в свободното си време се опитваше да научи арабски („За да могат синовете на Ной — Сим, Хам и Яфет да се вселят в сърцето ми, както е било преди разделението на езиците“.) Произнесе името Хам с типичното английско придихание в началото, а не с твърдото гутурално еврейско „х“. Това ме сепна и ме подсети да сподавя удивлението си. Той забеляза реакцията ми и каза: „Говоря, както мога“. Не се стърпях и му доверих, че татко също знае латински и гръцки, а и разни други езици. Веднага съжалих. По никакъв повод не биваше да издавам дори най-невинна информация като тази. Откъде да знам как смятат да я използват? В крайна сметка британците също можеха да сравняват свободно достъпните факти и да стигнат до по-съществени тайни, които да използват срещу нас.

Тук трябва да обясня как се запознах със сержант Дънлоп. Срещнахме се като врагове. Като преследвач и преследван. Като полицай и боец от Съпротивата.