Амос Оз
Пантера в приземието (24)

23.

През септември отново имаше претърсвания. Отново имаше задържани и полицейски час. В апартамента на Чита откриха ръчна граната и отведоха единия от бащите му на разпит (другият се върна същата вечер). Учителят ни господин Гихон отново осъди в час вавилонците и изрази съмнения дали пророк Йеремия е говорел както подобава на пророк във време на война и обсада. Според господин Гихон, когато врагът е пред портите на града, пророкът е длъжен да повдига духа на народа, да обединява хората и да излива негодуванието си към неприятелите пред стените, а не към събратята си вътре в града. И преди всичко един истински пророк не бива да охулва царското семейство и националните герои. Но тъй като пророк Йеремия е бил силно огорчен, трябва да го разберем и да му простим.

Мама прибра за няколко седмици в апартамента ни две сирачета, нелегални имигранти. Казваха се Олег и Хирш, но татко обяви, че от днес насетне ще им викаме Цви и Еял. Разпънахме за тях походното легло на пода в моята стая. Те бяха на осем или девет години, дори и те самите не знаеха точно. Погрешка решихме, че са братя, защото и двамата имаха едно и също фамилно име — Брин (което татко набързо превърна на иврит в Бар-Он). Но се оказа, че не са братя, дори не са роднини. Всъщност те враждуваха помежду си. Така или иначе враждата им беше тиха, без насилие и почти без думи — и двамата не знаеха иврит и, изглежда, можеха да говорят съвсем малко на някакъв друг език. Въпреки омразата си един към друг вечер заспиваха сгушени като малки кученца. Опитвах се да им преподавам иврит и да усвоя от тях нещо, което и до днес не мога да определя. Но знам, че то беше нещо, което тези сираци разбират хиляди пъти по-добре от мен, по-добре дори и от повечето възрастни. След празниците ги отведоха с един камион в някакво ново селище. Татко им даде стария ни куфар, а мама опакова в него разни мои овехтели и окъсели дрехи и помоли сираците да си ги поделят, без да се карат. После прокара ръка по главите им, които бяха остригани, за да не хванат въшки. Когато те седнаха сгушени в дъното на камиона, татко им каза:

— Отгръщате нова страница от живота си.

А мама ги покани:

— Идвайте да ни гостувате. Походното легло винаги ще е приготвено за вас.

Да, казах на родителите си за Ярдена. Трябваше да им кажа. Имам предвид за нощта, в която те бяха на възпоменателната вечер в Тел Авив, а тя спа в тяхната стая. И след полунощ се появи раненият боец, Ярдена му превърза раните и преди зората той се измъкна от апартамента и изчезна. Аз чух всичко, но нищо не видях.

Татко рече:

— О, мой Кинерет, сън ли бе, или си истина?

Аз отвърнах ядосан:

— Не съм сънувал. Истина беше. Тук наистина дойде един ранен мъж. Защо ли ти казвам, като само ми се подиграваш.

Мама се намеси:

— Момчето не лъже.

Той отвърна:

— Ако е така, тогава трябва сериозно да си поговорим с тази млада дама.

Мама отговори:

— Не ни влиза в работата.

— Но това е предателство спрямо доверието ни — възрази татко.

— Ярдена вече не е дете — заяви мама.

А татко рече:

— Но това дете е дете. Пък и в нашето легло… Кой го знае какъв скитник е бил. Както и да е, после ще си поговорим само двамата. А колкото до Ваше Височество — обърна се той към мен, — марш и стаята да си напишеш домашното.

Това никак не беше честно, защото татко прекрасно знаеше, че си пиша домашните веднага щом се върна от училище, че това ми е първата работа, още преди да съм посегнал към храната, която са ми оставили в хладилния шкаф. Но си го заслужавах, защото и аз не постъпих честно, като им казах за Ярдена и ранения боец. Но пък, от друга страна, как можех да не им кажа? Нали просто изпълнявах дълга си? Трето. Четвърто. Казах всичко, което не трябваше. А онова, което трябваше, не го казах. Така че отидох в стаята си и отново заключих вратата отвътре. Отказах да я отворя и почти не им отговарях до следващата сутрин. Дори когато чукаха по вратата ми. Дори когато ме заплашваха с наказание. Дори когато наистина се обезпокоиха (и аз съжалих, че постъпвам така, но не се издадох). Дори когато с нарочно повишен глас татко каза на мама от другата страна на вратата:

— Остави го, не се безпокой. Няма нищо страшно. Няма да му навреди малко да попремисли нещата на тъмно.

(И беше прав за това.)

Тази вечер самичък в стаята си — гладен, но горд и сърдит — си мислех горе-долу следното: Сигурно на света има и други тайни, освен освобождението на родната земя, Съпротивата и британците. Хирш и Олег, дето ги взеха с камиона, за да ги направят заселници, сигурно наистина са братя, които се преструват по някаква тяхна си причина, че са непознати и даже врагове? Или обратно — може би са непознати, които понякога се преструват на братя? Човек трябва да наблюдава и да си мълчи. Всичко си има някаква тъмна страна, някаква сянка. Може би дори сянката има сянка.