Амос Оз
Пантера в приземието (12)

11.

Онзи петък следобед се шмугнах в кафене „Ориент палас“. Както споменах вече, въпреки гръмкото си име то си беше просто порутена барака, обрасла с гъсти пасифлори. Дори не беше в Източен, а в Западен Йерусалим, в една от онези алеи със запуснати германски вили точно зад военния лагер, на пътя за Ромема. Тези мълчаливи къщи с дебели зидове имаха арки на прозорците, керемидени покриви, изби и мансарди, цистерни за вода и стени около градините с широколистни дървета, които хвърляха мека, чужбинска сянка в задните дворове. Изглеждаха така, сякаш си стигнал пред вратите на Обетованата земя, където обитателите й водят своя тих и мирен живот. Обетованата земя, която можеш само да съзерцаваш отдалеч, но не и да пристъпиш в нея.

По пътя към кафенето на няколко пъти се отклонявах през разни задни дворове и запустели къщи. За всеки случай заобиколих чак покрай южния край на училище „Такемони“. През цялото време току поглеждах през рамо, за да се убедя, че съм се изплъзнал от евентуални преследвачи. Пък и исках пътуването до там да е по-дълго, защото така и не бях възприел твърдението, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки. Казвах си наум:

Права линия — и какво от това?

По времето, докато бях заточен в стаята си, в тъмното използвах ума си точно както татко ме посъветва — направих преоценка на всяка правилна или погрешна стъпка през онази нощ, когато бях заловен от английския полицай. И стигнах до някои изводи. Първо, без съмнение мама и татко с право се тревожеха за закъснението ми. Нямаше смисъл от подобни рискове. Никой умен боец от Съпротивата няма да тръгне да се конфронтира с врага, освен ако подобна инициатива не е обективно необходима за спечелване на някакво преимущество. Всеки сблъсък, който не е посветен на тази цел, неизменно облагодетелства врага. Като останах в пещерите на Санхедрия до късно след полицейския час, унесен в мечти, поех ненужен риск. Истинският боец от Съпротивата трябва да подчини дори мечтите и сънищата си на стремежа към победа. В настоящия миг, когато съдбата на еврейския народ виси на косъм, да си мечтаеш за свои работи е лукс, който може да си позволят само момичетата. Боецът трябва да е нащрек и да се пази от мечти по Ярдена. Тя, макар и почти двайсетгодишна, още имаше момичешкия навик, когато сяда, да подгъва края на полата под бедрата си, като че ли коленете й са пеленаче, което може да се простуди, ако не е достатъчно добре завито, или да се задуши, ако пък са го повили твърде много. Когато Ярдена свиреше на кларнет, музиката й сякаш извираше от самата нея, а не от инструмента. Все едно минаваше през кларнета само да добие малко повече сладост и тъга, с която да те отнесе в един друг, тих и мирен свят, където няма врагове, нито битки, където няма срам и предателство и мислите ти са свободни от подобни тревоги.

Стига толкова, идиот.

С такива мисли стигнах до кафене „Ориент палас“. Един глас ми шепнеше да се обърна и да си ида вкъщи, преди да съм се забъркал в по-големи неприятности. Друг глас ми се присмиваше, че съм такъв страхопъзльо, а трети — властен и мощен — ме теглеше навътре. Така че се вмъкнах в бара и заобиколих играчите на билярдната маса, като се надявах, че не са ме забелязали. Едва потиснах желанието си да докосна с пръсти зеленото сукно. (И до ден-днешен, когато зърна сукно, с мъка възпирам копнежа да заровя пръсти в мекотата му.) Неколцина английски войници с червени барети (от ония, на които викахме „макове“) и прехвърлени през рамо шмайзери бъбреха с барманката. Тя се смееше всеки път, когато се накланяше през бара да им даде бири и хубавичък изглед от дълбоко отвореното си деколте. Аз обаче нито веднъж не я погледнах. Прекосих салона, изпълнен с цигарен дим, дъх на бира и клюки, и се приютих в задната зала. В дъното съзрях моя човек, седнал на една маса с мушама на цветя. Не беше точно такъв, какъвто го помнех. Изглеждаше чужд, по-сериозен, повече англичанин. Седеше приведен над някаква книга. Беше кръстосал възпълните си бедра, а униформата му беше мръсна и измачкана. Носеше широки войнишки шорти до коленете и широка негладена риза в зелено-кафяво. (Неговата униформа беше повече в зелено-кафяво, за разлика от жълто-кафявата продукция на местната конфекция, с която се обличаше и баща ми.) На двете му рамена сребристо блещукаше полицейският му номер. Бях го запомнил още първата нощ — 4479. Лесно запомнящ се номер. Пистолетът му отново беше изхлузен отзад, притиснат между задницата му и облегалката на стола. На масата имаше отворена Библия, речник, чаша с изветряла жълтеникава лимонада, още две книги, тетрадка, смачкана носна кърпа и пликче бонбони. Сержантът вдигна очи и ми се усмихна, лицето му беше розово и отпуснато, сякаш кожата му — с нездравия цвят на разтопен ванилов сладолед — беше в излишък. Шапката, която за малко бе нахлупил на главата ми онази нощ, сега лежеше на ръба на масата и изглеждаше по-авторитетно от самия сержант Дънлоп. Косата му беше кестенява и оредяваща, с безупречно права линия за път точно по средата. Така си представях вододелите, за които учехме по география.

По смътната му усмивка разбрах, че не си спомня за мен.

— Здравейте, сержант Дънлоп — рекох на иврит.

Той продължи да се усмихва, но започна по-често да премигва.

— Аз съм. Помните ли ме от полицейския час… Арестувахте ме на улицата, отведохте ме вкъщи и там ме освободихте. Предложихте ми да ме учите на английски, а аз — вас на иврит. И ето ме тук.

Сержант Дънлоп се изчерви и промълви:

— А, да. Да.

Явно още не си спомняше. Подсказах му:

— „Не оставяй момчето да се лута в тъмнината“. Не помните ли, сър? Преди седмица. Поправихте ме, че не се казва „връгове“, а „врагове“?

— О, да. Значи си ти. Сядай. И какво точно искаш?

— Предложихте ми да ви уча на иврит, а вие мен — на английски. Готов съм.

— А, това ли. Значи си дошъл да удържиш на думата си. Благословени тоз, що е чакал, и тоз, що е дошъл.

Така започнаха взаимните ни уроци. На втората ни среща се съгласих да ме почерпи една лимонада, въпреки че по принцип не трябваше да приемаме нищо от врага. Ни конец, ни дори връзка за обувки. Но като премислих, реших, че съм длъжен да спечеля доверието му и да приспя бдителността му, за да мога да измъкна от него необходимата информация. Единствено поради тази причина се насилих да изпия няколко глътки от лимонадата и да си взема от предложените ми вафлени бисквити.

Прочетохме заедно няколко глави от Царства и от Първа книга Самуилова. После ги обсъдихме на съвременен иврит. Сержантът с мъка ме разбираше. Думи като „жерав“, „молив“ или „риза“ го изпълваха с възхищение, защото откри, че произлизат от други, архаични думи. Аз пък научих от него, че в английския има едно глаголно време, което няма съответствие на иврит — сегашно продължително време. Глаголите в това време завършват на „ing“ — „инг“, което звучи като лекия звън на чаши. Всъщност точно това подобие на звънтящи чаши ми помогна да го разбера по-добре. Представях си мелодията на това „сегашно продължително“, неизменно съпътствана от тихия звън на чаши. Този звук се отдалечаваше и отдалечаваше, отслабваше, ставаше все по-тих и недоловим, избледняваше с разстоянието с такава празнична продължителност, която гали ухото чак до края, до финалното му отзвучаване. И докато трае той, докато изчезва и глъхне, докато се разпръсква и гасне, не правиш нищо друго, освен да се вслушваш в далечния му шепот. Ето това вслушване е най-точното определение за „сегашно продължително време“.

Когато разказах как асоциацията със звън на чаши ми е помогнала да уловя същината на сегашното продължително време, той се опита да ме похвали, но така се оплете, че му се наложи да вмъкне няколко английски думи, които аз не разбрах съвсем. Разбрах само, че за него, както за всеки като нас, бе по-лесно да изрази дадена представа, отколкото някакво чувство. В този миг аз също изпитвах едно определено чувство (смес от привързаност и свян), но го стаих, защото врагът си е враг, пък и аз не съм момиче. (И какво от това? Кое е онова, с което момичетата толкова ни привличат? Не е като звън на чаши или отражение в огледало, повече прилича на лъч светлина в огледалото. И докога тази светлина е забранена? Докато пораснем? Докато не останат врагове?)

След третата или четвъртата ни среща си стиснахме ръцете, защото на шпионите им е позволено да се здрависват с врага. Пък и защото успях да науча сержант Дънлоп каква е разликата в иврит между нямото и променливото „шва“. Никога не съм бил учител, а сега сержантът твърдеше, че съм първокласен учител, и това ми беше много приятно, въпреки че отвърнах: „Преувеличавате, сър“. (После трябваше да обяснявам еврейската дума за „преувеличавам“, защото я нямаше в Библията. Всъщност има вид щурец или скакалец със сходно име. Трябва да проверя дали има някаква връзка между тези думи.)

Сержант Дънлоп бе търпелив и даже малко отнесен учител. Но когато сменяхме ролите си, той ставаше тих и внимателен ученик. Когато пишеше на иврит, толкова се съсредоточаваше, че чак леко прехапваше език в ъгълчето на устата си като малко дете. Веднъж промърмори: „Исусе!“, но веднага се поправи смутен и каза на иврит: „Боже Всемогъщи!“ В края на четвъртия урок имах специална причина сърдечно да стисна ръката му. Бях успял да измъкна от него следната безценна информация:

— Със свършека на лятото — призна той — аз ще се върна в родната земя, защото дните на моя взвод в Йерусалим са преброени и бързо се изнизват.

Едва успях да скрия вълнението си под маската на учтивост и попитах:

— А кой е вашият взвод?

— Девети взвод, Северна дивизия на Йерусалимската полиция. Скоро всички англичани ще отпътуват от вашата земя. Вече сме изтощени. Ще дойде краят ни.

— Но кога?

— Когато в това същото време ще държиш на ръце син.

Какъв невероятен късмет, мислех си, че именно аз бях тук, а не Чита или Бен Хур. Те никога не биха разбрали: „Когато в това същото време ще държиш на ръце син“. А то означаваше просто след една година. Те щяха да се провалят, нямаше да узнаят тази съществена военна тайна! Сега трябваше незабавно да се свържа със СИС и дори с истинските нелегални. (Но как? Чрез баща ми? Или чрез Ярдена?) Сърцето ми се мяташе в гърдите като пантера в приземието. За първи път изскубвах толкова прекрасна и полезна информация и едва ли щях някога да имам друга възможност. И почти в същия миг отново почувствах отвратителния вкус на долното предателство — потръпването при звука на скърцащ по дъската тебешир.

— Какво ще стане след изтеглянето на англичаните, сержант Дънлоп?

— Каквото е казано в Книгата: „И аз ще браня този град, за да го спас“. „Врагове и неприятели не ще прекрачат портите на този град“. Или: „Старци и бабички ще седят по улиците на Йерусалим… и пак улиците на тоя град ще се напълнят с момчета и момичета, които ще играят там“.

Как можех да заподозра, че срещите ми с него вече са събудили съмнение? Че отделът за вътрешна сигурност към върховното командване на СИС следи всяка моя стъпка? Нито за миг не съм имал такива опасения. Твърдо вярвах, че Бен Хур и Чита се радват на успешния ми улов. Чак до въпросната сутрин, когато по заповед на Бен Хур, Чита изписа на стената под кухненския ни прозорец онези думи, които споменах в началото на тази история и които сега ми е трудно да повторя. А по обяд същия ден открих под вратата бележка да се явя в гората Тел Азра, за да се изправя пред военния съд по обвинение в предателство. Значи те не виждаха в мен „пантера в приземието“, а „змия в пазвата“.