Амос Оз
Пантера в приземието (13)

12.

Вечер, когато угаснеха лампите, обикновено оставах да лежа заслушан в тъмното. Отвън, от другата страна на стената, се възцаряваше един празен и злобен град. В него дори добре познатата ми градина с наровото дърво и града от кибритени кутийки, който бях построил в подножието му, нощем бяха чужди: принадлежаха на полицейския час и на злото. Малки групи бойци се придвижваха от двор в двор на път към опасните си задачи. Британски патрули, въоръжени с фенерчета и полицейски кучета, кръстосваха пустите улици. Шпиони, детективи и предатели се мъчеха да се надхитрят. Плетяха мрежите си. Крояха изкусни клопки. Тротоарите бяха призрачно осветени от обвитите в кълбета лятна мъгла лампи. Извън нашата улица, отвъд пределите на квартала се простираха други и други пусти улици, алеи, стъпала и арки — всички до една пропити от хилядооката тъмнина и пронизвани от кучешкия лай. В нощта дори отсрещната кооперация изглеждаше отделена от нас с непроницаема тъмна река. Сякаш Дорзионови, госпожа Островска, доктор Грифиус, Бен Хур и сестра му Ярдена живееха от другата страна на планина от мрак. Там, отвъд същата планина от мрак, останаха вестникарската будка „Шиболет“ и бакалията на братя Синопски, защитена от два катинара и метални кепенци. Фразата „отвъд същата планина от мрак“ можеше да бъде почувствана с върха на пръстите, сякаш е дебело черно сукно. Над нас таванът на господин Лазарус тънеше в мрак и кокошките му плътно се притискаха една в друга. В онези нощи всички хълмове около Йерусалим си бяха „планини от мрак“. Какво ли имаше отвъд тях? Каменни селца, накацали около минаретата. Пусти долини, в които прибягват лисици и вият чакали. А по някой път и хиени. И кръвожадни главорези. И гневни духове от отминали дни.

Лежах свит на кълбо с широко отворени очи, докато тишината се насити и сгъсти до непоносимост. И тогава почваха пронизителните изстрели. Понякога бяха само далечни заблудени единични гърмежи откъм Йоз или Исавия. Друг път проехтяваше остър залп някъде откъм Шейх Яра. Или прокънтяваше стакатото на автоматичен откос откъм Санхедрия. Дали не бяха нашите? Бойците от Съпротивата? Смелчагите, които си разменяха сигнали с просветване на фенерче от покрив на покрив? Понякога след полунощ се разнасяше поредица тежки експлозии от южната част на града по посока на германската колония и дори по-далеч, откъм долината Хином или Абу Тор, или пък от лагера Аленби, или дори чак от хълмовете Мар Илияс на пътя за Витлеем. Неясен тътен плъзваше по земята, пролазваше под дебелия асфалт на пътищата към основите на сградите. Раздрънчаваше стъклата на прозорците, изкачваше се чак до пода под леглото ми и то хладно потръпваше.

Единственият телефон в околността беше в аптеката. Понякога, късно нощем ми се струваше, че долавям настойчивото звънене на този телефон през трите улици, които ни деляха. Дочувах зов за помощ от там, където нямаше жива душа. А най-близкото радио се намираше в апартамента на доктор Бустер, шест сгради по-нататък в източна посока. Нямаше как да узнаем какво се е случило, преди да се съмне. Дори и ако британците тихомълком се изнесяха от Йерусалим на пръсти и ни оставеха на произвола на арабските пълчища. Дори и ако орди въоръжени главорези тръгнеха към града. Дори и ако бойците от Съпротивата завземеха резиденцията на британския комисар.

Зад другата стена — в спалнята на родителите ми — също цареше мълчание. Мама сигурно четеше книга, загърната в пеньоара си, или съставяше списък на покупките за дома, в който работеше. Татко обикновено оставаше до един, а понякога до два часа, прегърбен, и единствено главата му се очертаваше като с ореол от снопа светлина на нощната лампа, докато той съсредоточено попълваше картончета с данни, необходими за книгата му за историята на евреите в Полша. Понякога с молив си водеше бележки в полетата на книгите: „Доказателството е неубедително“. Или: „Може да се интерпретира по друг начин“. И дори: „Тук авторът определено греши“. Понякога скланяше уморената си горда глава и прошепваше на някой том от лавиците с книги:

— И това лято ще отмине. Ще дойде зимата. А тя никак няма да е лека.

— Не говори така, моля те — обаждаше се мама.

А татко отвръщаше:

— Защо не идеш да си сипеш чаша чай. Може да ти помогне да заспиш. Толкова си уморена.

В гласа му имаше известна нерешителност и някаква среднощна нежност. А денем винаги говореше като съдия, който произнася присъда.

Един ден се случи чудо. Една от кокошките на господин Лазарус снесе няколко яйца, легна върху тях да ги мъти и не след дълго се излюпиха пет писукащи пиленца. Въпреки че до кокошарника не беше припарвал петел. Мама подметна няколко шеговити забележки, но татко я смъмри:

— Стига, престани, детето може да те чуе.

Господин Лазарус отказа да продаде пиленцата. На всяко даде име. По цял ден с леко учудено изражение кръстосваше нажежения от слънцето покрив, все така навлечен в жилетката си и преметнал шивашки метър през врата. Почти нямаше поръчки. Затова прекарваше времето си в разговори на немски с кокошките, гълчеше пиленцата, после им прощаваше, разпръскваше им семенца, тананикаше им люлчини песни, подменяше сламата и стърготините, току се навеждаше да вземе любимото си пиленце, притискаше го до гърдите си и го залюля ваше като бебе.

Татко каза:

— Останал ни е малко хляб и една чиния супа…

А мама го прекъсна:

— Вече му изпратих. Момчето му ги занесе заедно с овесената каша от вчера. Трябва да продължаваме да твърдим, че ги пращаме за кокошките, за да не го обидим. А после? Какво ще стане с него?

Той отвърна:

— Ще правим, каквото можем, и ще се надяваме.

Мама поклати глава:

— Ето, пак говориш като по радиото. Стига, престани, детето може да те чуе.

Всяка вечер, след като се нахранехме и почнеше полицейският час, тримата сядахме в кухнята и играехме на „Монопол“. Мама стискаше чаша чай в ръка и попиваше топлината й, въпреки че бе лято. Или пък избирахме марки и ги лепяхме в албума ми. Татко обичаше да си припомня разни неща за различните държави, на които попадахме. Мама топеше марките в съд с вода, за да се отделят от хартията. След двайсетина минути аз бръквах с пръсти в съда, все едно ловях рибки. После ги нареждах върху попивателна хартия да се отцедят. Марките лежаха по очи както в онази снимка на италианските военнопленници, заловени от фелдмаршал Монтгомъри в Западната пустиня. На нея затворниците седяха в редица върху парещия пясък със завързани зад гърба ръце и лица, скрити между коленете им.

После татко се заемаше с разпознаването на изсъхналите марки. Откриваше ги в дебелия английски каталог, който имаше на корицата си уголемена рисунка на черния лебед от най-известната и най-ценна марка в света, въпреки че номиналът й бе само едно пени. Подавах му в отворената си шепа прозрачните ъгълчета за прикрепване и го гледах в устата. Той говореше за някои държави с учтива ненавист, за други — с респект. Разказваше ми за населението им, за икономиката, за главните градове, природните ресурси, археологическите находки, политическите режими, културните ценности. Говореше най-вече за великите художници, музиканти и поети, които по негово мнение почти до един бяха евреи, с еврейско потекло или поне наполовина евреи. Понякога ме докосваше по главата или по раменете, търсеше подходящите думи, за да изрази потулваната си обич, и накрая казваше:

— Утре с тебе ще отидем в ученическата книжарница. Ще ти купя цветни моливи или каквото си избереш. Личи си, че не си достатъчно щастлив.

А веднъж ми довери:

— Ще ти кажа едно нещо, една тайна, която на никого не съм доверявал. Нека си остане само между нас. Аз съм малко далтонист. Случват се такива неща. Този недъг ми е по наследство. Затова ще трябва ти да гледаш някои неща и вместо мен. Да, наистина. В крайна сметка ти си интелигентен и имаш развито въображение.

Имаше думи, които татко използваше, без да съзнава, че те натъжават мама. Например, когато споменаваше Карпатите. Или думата „камбанария“. А също и „опера“, „файтон“, „балет“, „корниз“, „жартиери“. (Всъщност какво точно е „корниз“? Или „фронтон“? А „ветропоказател“? А „портал“? Как точно изглежда „пажът“? Или „канцлерът“? Или „жандармът“? Или „звънарят“?)

Както твърдо се бяхме договорили, мама или татко идваха в стаята ми точно в десет и петнайсет да се уверят, че съм загасил нощната лампа. Понякога майка ми оставаше за пет-десет минути, приседнала в края на леглото ми, и си припомняше разни неща. Веднъж ми разказа как, когато била малко момиче на осем години, в Украйна, една сутрин седнала на брега на реката близо до воденицата. По водата плували патици. Описа ми как реката правела завой и изчезвала в гората. Там изчезвали и всички неща, които водата носела — кора от дървета или отронени листа. В двора на воденицата тя намерила парче от счупена дъска, боядисана в светлосиньо. Хвърлила я в потока. Понеже реката идвала откъм гората и пак в нея изчезвала, мама си мислела, че след всички завои и извивки водата описва кръг и пак се връща при воденицата. Затова седнала на брега и чакала два или три часа парчето дъска да опише пълен кръг и да се върне при нея. Но само патиците се завръщали.

В училище я учели, че водата винаги тече надолу, защото такива са природните закони и не може иначе. Но в миналото хората са вярвали и в други природни закони. Например, смятали са, че земята е плоска и слънцето обикаля около нея, а звездите са закачени в небето да ни наблюдават. Може би пък сегашните природни закони също са временни и скоро да бъдат заменени от други?

На следващия ден мама пак се върнала на брега, но синята дъска я нямало. През всички следващи дни мама продължавала да идва при реката и да чака по половин-един час. Съзнавала, че фактът, че дъската не се е върнала, не доказва нищо. Реката сигурно добросъвестно описвала своя кръг, но дъската вероятно се е закачила някъде, заседнала е в брега или нещо друго. Или в плитчините. Или пък вече няколко пъти е минала оттук, покрай воденицата, но през нощта или докато са обядвали. Дори може дъската да е преминала надолу по течението, докато мама е седяла на брега, но за миг е откъснала погледа си да се порадва на прелитащите птици и така да я е изпуснала. Защото там често прелитали големи ята от различни птици, независимо дали е есен, пролет или лято и без връзка с миграциите. Пък и кой би могъл да каже колко време отнема на водата да опише пълен кръг и да се върне при воденицата? Седмица? Година? Може би повече? А може би, когато след полицейския час през лятото на 1947-а мама седеше на леглото ми и ми разказваше за онова парче дъска от детските й години, в този момент то все още се носеше по водите на същата река в Украйна или пък през долините на Карпатите, покрай простряното пране, покрай чешмите, корнизите и камбанариите. Кой би могъл да каже кога то стига най-далечната си точка и почва връщането си назад? Може би след десет години? Или седемдесет? Или след сто и седем? Къде ли беше синьото парче дъска сега, когато мама ми разказваше за него, двадесет години след като го е хвърлила в реката? Къде ли се намират останките му? Треските от него? Изгнилите му отломки? Със сигурност трябва поне нещичко да се е запазило. Трябва нещичко да се е съхранило от него, дори сега, когато пиша тона седемдесет години след онази сутрин, в която мама го е пуснала в потока.

В деня, когато същото това парче дъска се завърне на мястото, откъдето е било пуснато — там, при воденицата, ние няма да го видим. Нас вече няма да ни има. Но ще го видят други очи — очите на някой мъж или жена, които дори няма да подозират, че носещото се по водата синьо късче дърво е поело своя път точно от тук. И че сега се завръща.

— Колко жалко — рече мама. — Ако някой види моя знак да плува по реката покрай воденицата, ако въобще някой го забележи, откъде ще знае, че това е моят знак, моето доказателство, че всичко се движи в кръг? Пък и човекът, който се случи там в този момент и види завърналото се парче дъска, може да реши да го приеме за свой знак, с който да провери дали реката наистина се движи в кръг. А после, когато синьото късче завърши новата си обиколка, този човек също няма да го има. На негово място ще стои някой друг и също нищичко няма да подозира. Ето, затова реших да ти го разкажа.