Амос Оз
Пантера в приземието (5)

4.

Ето как съм запомнил Йерусалим през последното лято на британското управление: каменен град, разпръснат по ниски хълмове. Не толкова град, колкото изолирани квартали, разделяни от осеяни с камъни и бодили полета. Британските бронирани коли понякога спираха по кръстовищата с полузатворени визьори, сякаш примижаваха с очи срещу слънцето. А картечниците и оръдията им стърчаха отпред като изпънат показалец: Хей, ти!

Призори момчетата обикаляха улиците и разлепяха позиви на Съпротивата по стените и уличните стълбове. В съботните следобеди в задния ни двор се събираха гости да поспорят и се проточваше цяла процесия от чаши с горещ чай и подноси с курабийки, правени от мама (аз й помагах, като изрязвах с формичка звезди, и цветя от мекото тесто.) В споровете родителите ми и гостите често използваха думи като преследване, избиване, избавление, разузнаване, наследство, нелегалност, имиграция, обсада, демонстрации, хаджи Амин, екстремисти, кибуци, наложената от британците забрана за нови имигранти, Хагана, самоограничения, селища, банди, световната съвест, размирици, протести, нелегални имигранти. От време на време някои от гостите се поувличаха, най-често един иначе тих и блед мършав мъж с цигара между треперещите си пръсти и риза, закопчана догоре. Джобовете му винаги бяха натъпкани с бележници или отделни хвърчащи листчета. Той избухваше гневно и крещеше: „като агнец на заколение“ или „закриляни евреи“, после бързаше да поправи лошото впечатление и добавяше: „В никакъв случай не бива да допускаме да ни разделят, пази боже, всички сме в един кюп“.

Оборудваха празното перално помещение на покрива с мивка и електричество и там се нанесе господин Лазарус, шивач от Берлин. Той беше дребен, често мигаше и кимаше и въпреки жегата винаги ходеше облечен с опърпано сиво сако и жилетка. Около врата му като огърлица висеше зелен шивашки метър. Хората казваха, че жена му и дъщерите им били убити от Хитлер. А той как ли беше оцелял? Носеха се какви ли не слухове, но нищо не се знаеше със сигурност. Аз лично се съмнявах, че някой може да знае, щом самият господин Лазарус не беше казал нито думичка за случилото се. Той окачи табела на входа на кооперацията — половината написана на немски, от който нищо не разбирах, а другата половина — на иврит. Беше помолил мама да му помогне. Табелата гласеше: „Майстор шивач и крояч от Берлин. Приема всякакви поръчки. Извършва преправяния. Последна мода. Разумни цени. Възможност за кредит“.

След ден-два някой скъса немската част на табелата. Така де, нямаше да търпим езика на убийците тук.

Баща ми откри някаква стара вълнена жилетка на дъното на гардероба и ме прати при господин Лазарус с молба да смени копчетата и да позатегне тегелите.

— Да, наистина, тя е доста стара и май дори не става за носене — каза татко, — но той сигурно е петимен за къшей хляб, а ще го обидим, ако му подхвърляме милостиня. Така ще му дадем работа. Може да смени копчетата за няколко пиастри и да почувства, че е полезен.

Мама се обади:

— Да, добре, нови копчета. Но защо пращаш момчето? Иди ти, поговори с него, покани го на чаша чай.

— Определено — отвърна баща ми малодушно. В следващия момент добави по-решително: — Да, наистина. Определено трябва да го поканим.

Господин Лазарус беше оградил най-далечния ъгъл на покрива със стари табли от легла, които бе укрепил и свързал с тел. Така се оформяше нещо като кафез или клетка, която той застла със слама от стари тюфлеци. После донесе отнякъде дузина кокошки и помоли мама да добави в текста на табелата му на иврит: „И продажба на пресни яйца“. Но никога не би продал никоя от кокошките си да я заколят и изядат дори за празник. Напротив, говореше се, че господин Лазарус бил дал име на всяка от тях и нощем ходел да ги проверява дали са добре. Един ден с Чита Резник се скрихме зад варелите с вода и чухме как той спори с кокошките си ма немски. Говореше им, обясняваше им, настояваше нещо, дори по едно време им изтананика някаква мелодия. Понякога по заръка на мама отнасях горе къшей сух хляб или стара леща. Докато хранех кокошките, господин Лазарус идваше, хващаше ме за рамото с върховете на пръстите си, а после изведнъж отдръпваше ръка, сякаш се е опарил. Много хора по това време си говореха сами. Или на някого, дето го няма.

На покрива, точно зад кокошарника на господин Лазарус, си направих малка наблюдателница, от която чудесно виждах всички околни сгради. Прикрит зад варелите с вода, можех даже да надзърна във военния лагер на британците. Често стоях там да ги шпионирам по време на вечерната им проверка и си отбелязвах всичко в една тетрадка. После насочвах към лагера им пръст като снайпер и с един-едничък поразяващо точен изстрел ги помитах без остатък.

От наблюдателницата си на покрива виждах чак далечните арабски села, накацали по склоновете на възвишенията, по Елеонския хълм и Скопус. Отвъд тях се простираше пустинята, а далеч на югоизток се спотайваше възвишението на Злия съветник, където беше разположена резиденцията на британския комисар. През това лято доизкусурявах плана си как да превземем резиденцията с щурм едновременно от три страни. Дори си бях написал предварително нещата, които без колебание щях да кажа на комисаря, щом го заловим и го доведем на разпит тук, в наблюдателницата.

Един ден от покрива наблюдавах прозореца на Бен Хур, защото подозирах, че го следят. Само че видях не него, а по-голямата му сестра Ярдена, която застана в средата на стаята и няколко пъти се завъртя на пръсти като балерина. После бързо разкопча пеньоара си и се преоблече в рокля. Но преди това зърнах няколко тъмни петна по бялата й кожа — по едно под всяка мишница и едно по-голямо точно под корема. В следващия миг роклята се спусна от врата до коленете й като завеса и скри всичко. Стана толкова бързо, че не съумях да разбера какво съм видял, не сварих да отместя поглед, дори не успях да затворя очи. Наистина щях да затворя очи, по всичко трая само един миг. И в този миг си помислих: „Ей сега ще умра. Заслужавам да пукна“.

Ярдена си имаше годеник. Имаше си и бивш годеник, а също така я ухажваха един ловец от Галилея, някакъв поет от Скопус и един друг срамежлив обожател, който така и не се престраши да й каже нещо повече от „Добро утро!“ или „Какъв прекрасен ден!“ През зимата й бях показал няколко свои стихотворения и след ден-два тя ми каза: „Ти все ще пишеш“. Тези думи са ми по-скъпи от много други, които чувах през годините след това, защото наистина от тогава все пиша.

Същата вечер твърдо реших да говоря с Ярдена или поне в писмо да й се извиня и да й обясня, че не съм искал да я видя гола и че всъщност нищо не съм видял. Но не го сторих, защото не бях сигурен дали е забелязала, че се крия на покрива. Може би не ме е зърнала? Молех се да не е, но в същото време се надявах на обратното.

Знаех наизуст всички квартали, селца, възвишения и кули, които се виждаха от моята наблюдателница. В бакалията на братя Синопски, на опашката пред клиниката или отсреща на Дорзионовия балкон, пред вестникарската будка „Шиболет“ хората се събираха и осъждаха границите на бъдещата еврейска държава. Дали ще включва Йерусалим? Ще обхваща ли и британската военноморска база в Хайфа? Ами Галилея? А пустинята? Някои изразяваха надежда, че цивилизованият свят ще прати свои сили да спрат избиването ни от кръвожадните араби. (Всяка нация си имаше постоянен епитет — нещо като име и презиме: коварния Албион, покварената Германия, далечния Китай, Съветска Русия, богатата Америка. Долу на брега на морето беше „оживеният Тел Авив“, а в по-отдалечената Галилея — „зараждащият се Израел“. Арабите пък бяха кръвожадни. Дори за света имаше няколко постоянни епитета в зависимост от ситуацията или контекста — цивилизованият свят, свободният свят, белият свят, лицемерният свят. Понякога хората казваха: „Светът знаеше, но си мълчеше“, а друг път: „Светът ще въздигне глас в наша защита“.)

По това време, та чак до изтеглянето на британските сили и провъзгласяването на еврейската държава бакалите и зарзаватчиите отваряха сутрин в седем и затваряха вечер в шест заради полицейския час. Комшиите — Дорзионови, доктор Грифиус, ние и родителите на Бен Хур, се събирахме у доктор Бустер, защото той имаше радио. Седяхме мълчаливи в полумрака и слушахме новините по „Гласът на Йерусалим“. Понякога късно вечер много тихо включвахме нелегалните радиопредавания на „Гласът на борещия се Цион“. Случваше се да оставаме и след новините, за да изслушаме обявленията за изчезнали роднини. Можеше да споменат някого, когото смятахме за загинал в Европа, а пък да се окаже, че все пак е оцелял и е успял да измине пътя до Обетованата земя или поне до някой от британските лагери за бежанци в Кипър.

Докато траеше радиопредаването, в стаята се възцаряваше една особена тишина — също като полюшвани от вятъра завеси в мрака. Когато обаче изключеха апарата, всички почваха да говорят. Не спираха да говорят. Какво станало, какво щяло да стане, какво можело или трябвало да стане, какво трябва да направим, какви шансове са ни останали. Говореха, сякаш се страхуваха, че ако млъкнат за миг, ще се случи нещо ужасно и непоправимо. Затова в моментите, когато мълчанието надникваше иззад аргументите в спора, те побързваха да го смълчат.

Всички купуваха вестници и когато привършеха своя, го заменяха за нечий друг — „Давар“, „Хамашкиф“, „Хацофе“ и „Хаарец“ преминаваха от ръка на ръка. И понеже тогава дните бяха по-дълги от сегашните, а вестниците имаха само по четири страници, привечер се налагаше да препрочитат онова, което до втриване бяха чели сутринта. Събираха се на групички на тротоара пред бакалията на братя Синопски и сравняваха написаното в „Давар“ за моралната сила на евреите с позицията на „Хаарец“ за важната роля на търпението — да не би пък да са пропуснали нещо съдбовно между редовете при първото и второто четене?

Освен господин Лазарус в квартала живееха и други бежанци — от Полша, Румъния, Германия, Унгария и Русия. Повечето от нас не се наричаха „бежанци“, нито „заселници“ или пък „граждани“. Ние бяхме просто „общност“, тоест с по-висок ранг от „бежанци“, но по-нисък от „заселници“, за да се различаваме както от англичаните и арабите, така и от нелегалните. Каква всъщност бе отликата? Почти всички — бежанци, заселници и нелегални — говореха с гърлено „р“ и ликвидно „л“, освен ориенталците, които произнасяха „р“-то с вибрации, а всички гутурали — дрезгаво. Родителите ни искаха ние, децата, да израснем като една нова, по-добра еврейска раса, народ от здравеняци, бойци, защитници на отечеството. Затова ни тъпчеха с пилешко, плодове и черен дроб, че когато дойде време, да въстанем смели и загорели и да попречим на врага отново да ни „поведе като агнец на заколение“. Понякога те потъваха в тиха носталгия за родните си места. Запяваха песни на непознат за нас език, после ни ги превеждаха в общ смисъл, за да узнаем и ние, че е имало едно време реки и ливади, гори и поля, сламени покриви и пеещи в мъглата звънчета. Защото в Йерусалим познавахме само безплодните стърнища, опърлени от лятната жега, къщите от камък и валцувана ламарина и слънцето, което безмилостно изпепеляваше всичко — все едно и оттук вече беше минала войната. Ослепителната светлина прежуряше от сутрин до здрач.

Случваше се някой да попита: „Какво ще стане сега?“, а друг да му отговори: „Да се надяваме на най-доброто“ или „Ще продължаваме нататък“. Понякога мама оставаше за пет-десет минути приведена над кутията със стари снимки и знаех, че е по-добре да се преструвам, че не забелязвам. Хитлер беше избил родителите и сестра й Таня в Украйна, а също и всички други евреи, които не успели навреме да се доберат до тук. Веднъж татко рече:

— Наистина не разбирам. Просто невероятно. И целият свят си мълчи.

Баща ми също понякога жалееше за родителите и сестрите си, но без да плаче. В такива мигове оставаше почти по половин час в твърде неудобната скована поза на крайно упорит човек, който определено има право. Взираше се отблизо в окачените по стените на коридора географски карти като генерал в своята щабквартира. Взираше се и мълчеше. По негово мнение трябваше да изгоним британските окупатори и да образуваме такава еврейска държава, която да приюти всички преследвани и гонени евреи по света. Казваше: „Тази държава ще бъде убедителен пример за целия свят, модел за справедливост дори към арабите, ако изберат да останат и да живеят сред нас. Да, въпреки всичко, което арабите са ни причинили, когато са били подстрекавани и насъсквани срещу нас, ние ще се отнесем към тях с пословична щедрост и определено тя няма да е плод на слабост. Когато най-после основем еврейската държава, никой злодей по света не ще посмее да унижава или убива евреи, защото тогава ще имаме достатъчно дълга ръка да го поразим“.

В четвърти или пети клас един ден внимателно пречертах с молив картата на света от татковия атлас върху копирна хартия и отбелязах границите на бъдещата еврейска държава — малко зелено петънце между пустинята и морето. От тази зелена точка изтеглих дълга ръка, която се протягаше през континенти и морета и завършваше с юмрук, за да може да поразява навсякъде. Дори в Аляска. И отвъд Нова Зеландия.

— Какво сме направили — попитах веднъж по време на вечеря, — че всички толкова ни мразят?

Мама отвърна:

— Мразят ни, защото винаги сме следвали правия път. Не могат да ни простят, че и на мравките път правим.

Помислих си следното, но не го казах гласно: „От това следва, че не си струва да следваш правия път“, а също: „Това обяснява отношението на Бен Хур. Аз следвам правия път, пък и на мравките път правя. Но от днес нататък започва нова ера — ерата на пантерата“.

Татко каза:

— Това е един доста неясен проблем. В Полша например ни мразят, защото сме много по-различни и по-особени — говорим, обличаме се и се храним различно от околните. Няколко мили по-нататък, отвъд границата, в Германия, ни мразят заради точно обратната причина — защото се храним, обличаме се и говорим също като всички останали. И антисемитите се възмущават: „Вижте ги, опитват се да приличат на нас. Ама наистина вече не можем да различим кои са евреи и кои — не“. Такава ни е съдбата — оправданията за омразата се менят, но не и самата омраза. Тя неизменно остава. И каква е поуката?

— Че ние не бива да ги мразим — отвърна мама.

Татко премигна няколко пъти бързо със сините си очи зад очилата и каза:

— Не бива да сме слаби. Слабостта е грях.

— И все пак, какво сме сторили? — настоях аз. — С какво толкова сме ги разгневили?

— Попитай враговете ни, не нас — отвърна татко. — А сега ще бъде ли така добър Ваша Светлост да вземе сандалите си от под стола и да ги прибере на мястото им. Не, не там. Нито пък там. Казах на мястото им.

Нощем в далечината се чуваха изстрели и експлозии. Силите на Съпротивата излизаха от тайните си лагери и нападаха възловите пунктове на британското управление. В седем вечерта затваряхме вратите и прозорците и се заключвахме до сутринта. В града имаше полицейски час. Само лекият вечерен бриз се разхождаше по пустите улици и витите каменни стъпала. Понякога се стряскахме от издрънчаването на кофите за смет, преобърнати в тъмното от уличните котки. Нощем Йерусалим замираше и чакаше. У дома почти през цялата вечер цареше мълчание. Татко ни обръщаше гръб. Откъсваше се от нас и потъваше в облака светлина, хвърляна от нощната лампа на бюрото му, гмуркаше се в своите книги и картончета и писалката му започваше да скрибуца в тишината. Понякога скрибуцането спираше, поколебаваше се за миг, после се подновяваше — сякаш копаеше тунел. Татко проверяваше, сравняваше, методично събираше разпилените части на записките, които водеше като наброски към великата книга за историята на евреите в Полша. Мама пък седеше в люлеещия се стол и четеше. От време на време захлупваше книгата в полата си и се заслушваше в някакъв недоловим за мен звук. Аз обикновено се разполагах на килима в краката й и след като погълнех вестника, се залавях да скицирам военни планове за внезапно нападение на Съпротивата над стратегическите управленски места в Йерусалим. Дори и в съня си побеждавах врага. Продължих да сънувам битки още няколко години след това.

През това лято организацията СНС се състоеше от трима бойци. Бен Хур бе главнокомандващ и шеф на Специалния отдел за вътрешна сигурност. Аз бях заместник-командир. Чита Резник бе редник, но и основен претендент за повишаване в чин, ако организацията се разшири. Освен заместник-командир аз бях и мозъкът на организацията: аз я бях създал в началото на ваканцията и й дадох името СИС (съкратено от „Свобода или смърт“). По моя идея почнахме да събираме пирони, да ги огъваме и да ги разпиляваме по шосето към британския военен лагер, за да пукаме гумите на камионите. Аз измислих лозунгите, които Чита трябваше да изпише с тлъсти черни букви по стените на съседските къщи: БРИТАНЦИТЕ СА ЛОШИ — ХВЪРЛЕТЕ ГИ В КОША!, ПРЕЗ ОГЪН И ВОДА — В БОЙ ЗА СВОБОДА!, КОВАРЕН АЛБИОН, ПАЗИ СЕ ОТ ЦИОН! (Израза „коварен Албион“ го бях чул от татко.) Планът ни за лятото бе да завършим измайсторяването на нашата тайна ракета. В една изоставена колиба отвъд задния двор на Чита бяхме складирали електромотор от стар хладилник, части от мотопед, няколко метра жици, фитил и детонатор, батерия, колби и шест шишенца лакочистител, от който смятахме да извлечем ацетон за експлозива. В края на лятото ракетата трябваше да е готова и тогава щяхме да я прицелим в Бъкингамския дворец, където живееше английският крал Джордж. Възнамерявахме да му изпратим решително и гордо писмо със следния ултиматум: „Имаш срок до Деня на изкуплението да се махнеш от страната ни. Иначе нашият Ден на Страшния съд ще стане вашия Ден за разплата!“

Как ли щяха да отвърнат британците на това заплашително писмо, ако съдбата ни беше отпуснала още две-три седмици време и бяхме успели да довършим ракетата? Сигурно щяха да проявят разум и да се изметат от тук, спестявайки и на нас, и на тях самите доста кръвопролития и страдания. Само че още в средата на лятото тайната ми връзка със сержант Дънлоп бе разкрита. Бях се надявал тя да продължи завинаги и никой да не разбере за нея. Именно в резултат на това се беше появил надписът под кухненския прозорец и бях получил заповедта да се явя същата вечер на уреченото място в гората Тел Азра, където да се изправя пред Военния съд по обвинение в предателство.

Всъщност, предварително знаех, че съдебният процес ще е проформа. Никакви обяснения, извинения или разкаяния не можеха да ми помогнат. Както винаги и всякога се е случвало в нелегалните организации, ако веднъж те нарочат за предател — край. Оставаш си такъв. И е безсмислено да се защитаваш.