Амос Оз
Пантера в приземието (26)

25.

Ето такава е нашата история: идва от мрака, постоява за малко и после пак се връща в мрака. И оставя след себе си спомен, в който се смесват болка и смях, тъга и радост. Каруцата с парафин продължаваше да преминава всяка сутрин, а продавачът на свещи седеше на капрата с отпуснати юзди в ръце, подрънкваше със звънчето си и напяваше протяжната идишка песен на своето старо конче. Момчето, което помагаше в бакалията на братя Синопски, си имаше една много странна котка, която навсякъде вървеше подир него и за нищо на света не го изпускаше от поглед. Господин Лазарус, берлинският шивач, който вечно кимаше и премигваше, недоверчиво поклати глава — че каква е тая толкова предана котка? Това сигурно е geist, дух, казваше той. Неомъжената доктор Грифиус се влюби в арменския поет и замина с него за Фамагуста, в Кипър. След няколко години се върна и донесе със себе си една флейта. Понякога се събуждах нощем и я чувах, а някакъв вътрешен глас ми нашепваше: „Никога не го забравяй, то е същината на нещата, всичко друго е само сянка“.

А какво е обратното на онова, което наистина се е случило?

Мама обикновено казваше:

— Обратното на това, което се е случило, е онова, което не се е случило.

А татко ми отговори:

— Обратното на това, което се е случило, е онова, което предстои да се случи.

Веднъж, четиринайсет години по-късно, когато се натъкнахме един на друг в едно малко рибно ресторантче в Тиберия, на брега на Генисаретското езеро, запитах същото и Ярдена. Вместо да ми отговори, тя прихна в своя звънък смях — оня смях, с който се смеят момичетата, на които им харесва, че са момичета, и които прекрасно знаят кое е възможно и кое — обречено. После си запали цигара и ми отвърна:

— Обратното на това, което се е случило, е онова, което е можело да се случи, ако ги нямаше лъжите и страхът.

Тези нейни думи ме върнаха към края на онова лято, към звука на кларнета й, към Чита с двамата му бащи, които продължиха да живеят заедно дори след смъртта на майка му. Към господин Лазарус, който отглеждаше кокошките си на покрива и след няколко години реши отново да се ожени, уши си тъмносин костюм от три части и покани всички ни на обяд с вегетарианско меню, но същата вечер след венчавката и тържествения обяд внезапно скочи през прозореца.

Към полицейски пристав №4479 и към пантерата в приземието. Към Бен Хур и към ракетата, която така и не изстреляхме към Лондон. А също и към парчето синя дъска, което сигурно и до днес още се носи по течението в кръговото си движение обратно към воденицата.

Каква е връзката между всички тези неща? Трудно е да се каже. Ами самата история? Извърших ли ново предателство спрямо всички тях с разказването на тази история? Или е точно обратното — може би щях да извърша предателство спрямо тях, ако не я бях разказал?