Амос Оз
Пантера в приземието (19)

18.

На следващата сутрин, още щом вратата хлопна зад родителите ми, се приближих на един дъх разстояние до лавицата, без да я докосвам. Опитах се да установя дали пакетчето не изпуска слаба миризма на химикали или поне далечен навей на някакъв мирис. Но усетих само ароматите на библиотеката — мирния дъх на лепило, прах и отдавна отминали дни. Върнах се в кухнята да разчистя остатъците от закуската. Измих чиниите и ги обърнах с дъното нагоре да съхнат. Обиколих всички стаи, затворих кепенците и прозорците, за да предпазя дома от посегателствата на лятото. След това като патрул почнах да кръстосвам пространството между входната врата и скривалището, напред и назад — пантера в приземието. Бях абсолютно неспособен да се върна към вчерашните планове за атака на губернаторската резиденция. Кафявият пакет, дегизиран като томче от литературната съкровищница на полски, невинно подремваше на лавицата и ме привличаше неудържимо като кутията на Пандора.

В началото изкушението беше слабо и въздържано, едва осмеляващо се да ми намекне какво точно цели. Но постепенно набра смелост, стана по-ясно изразено, прокрадна се към сандалите ми, близна ме по пръстите на краката, погъделичка дланите на ръцете ми, нагло посегна към мен и безсрамно ме дръпна за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищото, от неясното парливо усещане в носа и постепенно така се разраства, че е невъзможно да го спреш. Отпървом невинно те кара да провериш обстановката, после преминава в леки талази от бледо и неопределено вълнение и преди да си се усетил, изцяло те завладява, както при включване на електрическа печка — отначало реотаните й са сиви, но тихо започват да пукат, а после внезапно просветват по-ярки и скоро пламват, поаленели от гняв, — и така се изпълваш с безразсъдство и лекомислие: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“ Такива са смътните, но властни и необуздани мисли дълбоко в теб, които те увещават и придумват: Хайде де, защо пък не? Само ще приближиш пръсти до хартията, в която е увито тайното пакетче. Само ще го почувстваш, даже няма да го докоснеш, само да усетиш с връхчетата на пръстите си дали не изпуска някаква невидима съставка. Дали е топло? Или е студено? Дали пък не вибрира като от електричество? В крайна сметка какво лошо има в това да го докоснеш само веднъж, и то съвсем лекичко? Само веднъж? Съвсем бързо. Така или иначе това е само опаковъчна хартия — хартия като всяка друга — твърда (или мека?), гладка (или едва доловимо грапава като зеленото сукно на билярдната маса?) и равна (или може би има някакви невидими релефи, по които пръстите ти ще отгатнат неподозирани тайни?). Нима ще го повредиш с едно пипване? С едно съвсем, съвсем леко докосване, което дори не е същинско докосване. Сякаш посягаш да изпробваш повърхността на пейка или ограда, на която има табела „Пази се от боята!“

А всъщност защо да не е нещо повече от докосване — едно внимателно опипване? Леко. Както ръцете на лекаря бавно и внимателно палпират корема, за да открият къде боли, дали е мек или подут? Или както внимателно притискаме с пръсти плода на крушата — дали е узрял? Или е още твърд? Полуузрял? Пък и какво лошо има в това да сваля пакетчето от лавицата за известно време? За десетина секунди, дори по-малко, колкото да го претегля на ръка? Да видя дали е леко, или е тежко? Дали е плътно? Дали е твърдо? Дали е като лексикон? Или е като списанията с хартиени подвързии? Или пък е като чуплив стъклен предмет, увит в слама, памук или талашит, така че да усещаш твърдостта на предмета вътре, но всъщност да докосваш само меката опаковка? Или пък е пълно с нещо непознато, което е толкова тежко, че не можеш да го удържиш — като ковчег, пълен с олово? А може да се окаже меко като козина или перушина, да се нагажда според пръстите ти през кафявата опаковъчна хартия, да се поддава на ръцете ти — като възглавница, като плюшено мече, като пухкава котка? Може да бъде какво ли не! Едно недоловимо докосване, една лека целувка с върховете на пръстите, бърз допир — като мъгла, като устни, а после съвсем неусетно придвижване на пръстите, което дори не е поглаждане, а след него едно съвършено внимателно опипване — много бързо и после изключително леко да го поизвадя, за да мога да усетя и двете страни на пакета, да докосна с пръсти опасната хартия. А после — защо пък не, по дяволите — да взема пакета от лавицата и да го поддържа в ръце известно време, сякаш съм боец, понесъл на ръце ранения си в битка другар. Само, за бога, трябва да внимавам да не се блъсна в мебелите, да не го ударя, да не позволя да ми се изплъзне от ръцете. И, небеса, да не забравя на коя страна беше обърнат. И да не забравя да използвам носната си кърпичка, за да не оставя отпечатъци, а после да я сменя, в случай че тя е попила някакви вещества от него.

Оказа се, че пакетът е хладен, доста твърд и продълговат — точно като книга, увита в хартия, — гладък, но не хлъзгав. На тежест също беше колкото една дебела книга — по-лека от конкорданса, но по-тежка от географския справочник.

С това, надявах се, слагам точка на мъките. Освобождавам се. Изкушението получи своето и сега трябва да ме остави на мира, да си отиде удовлетворено, а аз най-после да се захвана със своята работа.

Нищо подобно.

Точно обратното.

Също като глутница хрътки, които, веднъж надушили прясна кръв и опили се от нея, се превръщат във вълци, така и моето изкушение ме връхлетя с нова сила, десет минути след като бях оставил пакета обратно на мястото му. Сега ме атакува от нов фланг:

Да повикам Бен Хур. Да го накарам да се яви тук.

Да го посветя в тайната какво крием у дома. Ако не ми повярва, ще му покажа пакета и ще го смая. Най-после ще мога със собствените си очи да видя как привидното безразличие на леопарда отстъпва място на слисването и изумлението. Как тънките му тиранични устни, обикновено твърде мързеливи да се отворят, сега ще зяпнат от учудване. И тогава изведнъж цялата афера с кафене „Ориент палас“ ще се разпръсне като утринна мъгла при първите слънчеви лъчи. После ще го накарам да се закълне, че на никого няма да каже за това, което е видял. Дори и на Чита. Но дори и тогава ще му позволя за миг да зърне пакета и след това тозчас да забрави за него.

Само че той няма да забрави. Никога. И тогава под надвисналата заплаха от затвор, която ще грози и двама ни, за вечни времена ще ни свързва силно и искрено приятелство. Като Давид и Ионатан. Заедно ще шпионираме и ще събираме тайни сведения. Дори заедно ще учим английски от сержант Дънлоп, защото, който владее езика на врага, той владее и начина му на мислене.

Изведнъж силно и непреодолимо почувствах, че тук, в този апартамент, докато стоя сам-самичък през целия ден, аз съм единственият владетел на една природна стихия, кротко стаена в напълно невинен наглед пакет, замаскиран сред литературните шедьоври на рафта.

Не. И дума не може да става да викам Бен Хур. Ще го направя сам. Без него.

Някъде към обяд едно ново, нетърпимо изкушение забушува в гърдите и корема ми: Сега всичко е в твои ръце. Оттук насетне, ако наистина пожелаеш, можеш да постигнеш всичко. Зависи от волята ти. Вземи този пакет. Би могъл да поставиш на негово място някой друг, същия като него — например книга, увита и подобна хартия, и да я пъхнеш на рафта между литературните съкровища. И никой няма да забележи. Дори баща ти.

А ти, сине човешки, грабни това унищожително устройство, пъхни го в ученическата си чанта и го отнеси право в губернаторската резиденция. На паркинга ще го нагласиш с парче жица под колата на британския комисар. Или пък остани там, при портала и когато излиза, хвърли го в краката му.

Или друго: Млад евреин от Йерусалим се самовзривява, за да подбуди съвестта на света и да протестира срещу насилието над родната му земя.

Или може би невинно да помоля сержант Дънлоп да остави пакета като подарък в щаба на Централния следствен отдел? А, не, може и сержантът да бъде ранен или да пострада по друг начин.

А може и да прикача устройството към върха на нашата ракета и да заплаша, че ще залича цял Лондон от географските карти, ако Йерусалим не бъде освободен.

И да прескоча Бен Хур и Чита. Ще видят те тогава.

Продължих така чак до един часа, когато ново ужасяващо изкушение надигна в мен злокобната си глава. Започна да ме човърка и дълбае като къртица. (В речника открих точната дума за това всеизсмукващо и непрестанно растящо изкушение, което отхвърля всякакви задръжки и ни поддава на мамещия грях: „съблазън“. Нещо като кръстоска между „саблезъб“, „блаженство“ и „боязън“).

Това блазнещо влечение неумолимо ме обземаше, притискаше сърцето и диафрагмата ми направо през ребрата, проникваше в най-стаените глъбини на тялото ми, нагло се настаняваше там, нахалстваше, настояваше, умоляваше и подкупващо ми намигаше, трескаво ми нашепваше какви ли не прелъстителни обещания за наслади, тайни и удоволствия, които никога не съм вкусвал и за които само съм мечтал:

Да оставя пакета, където си е — между шедьоврите на световната литература. Да не го докосвам даже с пръст.

Да изляза. Да заключа апартамента. И веднага да отида в „Ориент палас“.

Ако него го няма там, да зарежа всичко. Това ще е знак.

Но ако той е там, ще продължа. Това ще е знак, че така е трябвало да се случи, че тази прекомерна сладост е следвало да се излее най-после и да приеме някакъв образ.

Да му кажа какво е скрито вкъщи.

Да го попитам какво да правя.

Съблазън.

Малко преди четири часа дойде мигът, в който почти се бях решил.

Но успях да се удържа. Вместо да отида в „Ориент палас“, аз отидох в кухнята и изядох едно кюфте и малко боб от хладилния шкаф. А също и няколко картофа — все студени. Нямах търпението да си ги притоплям.

После излязох от дневната и отидох в моята стая. Затворих вратата зад себе си и легнах. Но не на леглото, а на студения под в малкото пространство между леглото и гардероба. И там, под накъсаните от летвите на кепенците лъчи, които се процеждаха като стълбица от редуващи се светлини и сенки, четох книга в продължение на час и половина. Вече я бях чел — в нея се разказваше за Магелан и Васко да Гама, за острови и заливи, за вулкани и хълмове, обрасли с гъсти гори.