Амос Оз
Пантера в приземието (11)

10.

Още щом ме освободиха от домашен арест, предложих на Бен Хур да свика общо събрание на членския състав на СИС в скривалището ни в гората Тел Азра. Без излишни подробности докладвах, че съм открил важен източник на секретни сведения и поисках официално разрешение да продължа с шпионската задача. Чита Резник възкликна:

— Охо!

Бен Хур хвърли към Чита лисичи жълто-кафяв поглед, не каза нито „да“, нито „не“ и дори не ме погледна. Накрая, като разглеждаше ноктите си, сякаш говореше на тях, той се произнесе:

— Върховното командване трябва непрестанно да е осведомявано за развоя на събитията.

Разтълкувах тези думи като висше позволение и специални правомощия да се заема с мисията. Отвърнах:

— Определено. Веднага щом има някакъв развой.

После изтъкнах, че във филма „Пантера в приземието“ на Тайрън Пауър дори му предоставиха пълната свобода да изчезне в сенките и да се снабди с нова идентичност за самостоятелната си тайна мисия, нали така? Чита кимна:

— Така беше. И той първо се представяше за контрабандист на диаманти, а после за собственик на цирк.

— Цирк… — намеси се Бен Хур. — Това е най-подходящо за Профи. Но пък изобщо не съм сигурен, че пантерата ще му отива.

И за миг не си бях представял, че ще ме поставят под наблюдение. Че отделът за вътрешна сигурност ще влезе в действие още същия ден. Бен Хур мразеше да не е информиран.

У него имаше някаква неутолима жажда. Дори лицето му я издаваше — с мимиките, с гласа. Например, когато играехме футбол (той беше десен защитник, а аз — коментатор), през почивката с удивление го наблюдавахме да изпива една след друга по шест-седем чаши газирана лимонада, после дълго смучеше вода направо от крана на чешмата и накрая пак изглеждаше неутолимо жаден. Винаги. Не мога да го обясня. Съвсем наскоро се натъкнах на него в чакалнята на летището. И двамата чакахме един и същи полет. Той носеше дипломатическо куфарче, беше обут с обувки от крокодилска кожа, а на ръката му, внимателно сгънат, бе преметнат скъп шлифер. До него бе поставен пътнически сак, пристегнат с катарами, украсени със сребърните букви на известна марка. Вече не се казва Бен Хур Тикочински. Сега е господин Бени Такин, собственик на верига хотели. Но все още изглежда все така неутолимо жаден.

Жаден за какво? Бих искал да знам.

Може би е така, защото хора като него са осъдени вечно да бродят в своята вътрешна пустиня — с жълти, безводни дюни и необятно море от подвижни пясъци. А нея и „големи води не ще могат да я угасят, и реки не ще я залеят“. И до ден-днешен такива хора ме привличат като с магнит, точно както когато бях дете. Но с течение на годините се научих да се пазя от тях. По-точно, да се пазя не толкова от тях, колкото от магнетичното им привличане.