Амос Оз
Пантера в приземието (20)

19.

Никога няма да забравя страха, който като със стоманени клещи пристегна подплашеното ми сърчице. Много рано сутринта, веднага след вестникарчето, но още преди млекаря — зората още не беше пукнала, една британска бронирана кола с високоговорител обиколи улиците и ме събуди. По-точно събуди всички ни. От колата на английски и на иврит съобщиха, че полицейският час започва от шест и половина сутринта и ще трае до ново разпореждане. Ако хванат някого навън, ще стрелят без предупреждение.

Бос и гурелив, аз се промъкнах в леглото на родителите ми. Бях вкочанен, но не от студ, а от мрачното предчувствие, което ме задушаваше като прегръдка на питон: Ще го открият! И то веднага. Що за нелепо скривалище! Че то дори не е скривалище като скривалище. Просто един светлокафяв пакет сред редицата книги с малко по-светлокафяви подвързии. При това изпъква сред останалите, защото е по-дебел, по-широк и по-висок — също като бандит, който е навлякъл расо и се е присламчил към върволица от монахини. Татко и мама ще ги затворят в Руския лагер или ще ги хвърлят в тъмницата в Агра. Може и да ги депортират, оковани с белезници, в Кипър, Мавриций или Еритрея. А може и чак на Сейшелските острови. Думата „заточение“ ме прониза в гърдите като кама.

И какво щях да правя сам-самичък в този апартамент, като така добре знам колко бързо той може да се преобрази от малко и уютно кътче в огромен и зловещ замък особено през нощта, ами през идните седмици и години съвсем сам вкъщи, сам в целия Йерусалим, винаги сам, защото дядовците и бабите ми и по двете линии, а също и всичките ми лели и чичовци са били убити от Хитлер. Сигурно и мен ще ме убият, когато дойдат и ме измъкнат от окаяното ми скривалище в шкафа, където прибираме метлата. Някой пиян британски войник, който мрази евреите, или пък някоя кръвожадна шайка араби. Защото ние сме малцина и следваме правия път, и винаги сме го следвали, но винаги сме били малцина, оградени отвсякъде, без едничък приятел в този свят. (С изключение на сержант Дънлоп? А нали ти отиде да го шпионираш и да измъкваш от него тайна информация? Предател с предател. Ти си обречен.)

Няколко минути лежахме заедно така, тримата. Без да говорим. После се разнесе татковият тих глас и сякаш тъмнината в стаята се изпълни с присъствието на здравия разум:

— Вестникът. Все още остават тридесет и две минути. Определено имам време да изляза и да прибера вестника.

Мама промълви:

— Моля те, не отивай. Остани тук.

Аз взех нейната страна, като се опитах гласът ми да звучи повече като неговия, а не като нейния:

— Наистина татко, не отивай. Определено не е много разумно да поемаш такъв риск заради един вестник.

Той се върна след минута, все още навлечен в синята си пижама и обут в черните си сандали без пета — снизходително усмихнат, сякаш се бе върнал от джунглата, където бе ходил на лов за лъвове заради нас. И подаде вестника на мама.

Помогнах им да сгънат леглото и то, веднага след като беше прибрано, вече изглеждаше като съвсем невинно канапе. Сякаш казваше: „Аз въобще не съм подозрително, да не вземете да си помислите, че отвътре съм нещо друго, че крия двоен матрак, възглавници, чаршафи и една нощница? Няма такава работа!“

Разпръснах петте възглавници върху канапето, като внимателно ги разредих. После оправих и моето легло. Успяхме да се измием и облечем, да разчистим и подредим, да постелем покривката на масата, дори да скрием чехлите на мама под канапето — като през цялото това време по някакво негласно споразумение се стремяхме да не гледаме към кафявия пакет. А той по неизвестна причина през нощта беше решил да се преобрази в извънредно подозрителен предмет — стърчеше сред съкровищата на световната литература на полски също като недодялан войник на сутрешна проверка в офицерското училище. Мама се готвеше да подреди цветята във вазата, татко се беше заел да подменя хартията в попивателната на бюрото, а мен ме изпратиха да разчистя масата в кухнята. И в този момент на вратата се почука. Някакъв глас учтиво попита на английски има ли някой вътре. Татко отвърна почти веднага, също на английски и също доста любезно:

— Един момент моля.

После отвори вратата.

С изненада открих, че бяха само трима — двама обикновени войници (единият от тях имаше белег от изгорено по лицето си — червен като месото, което взимахме от месарницата) и един млад хърбав офицер с тясно и продълговато лице. И тримата носеха дълги шорти и зелено-кафяви чорапи, които им стигаха почти до коленете. Двамата редници бяха въоръжени с шмайзери, чиито дула сочеха в пода, сякаш бяха свели поглед от срам — и с основание! Офицерът носеше пистолет, също с цевта надолу. Приличаше досущ на този на сержант Дънлоп. (А може би тези тримата са негови познати или приятели? Какво ще стане, ако им кажа, че и аз съм му приятел? Дали няма да преустановят претърсването и дори да седнат да закусват с нас? И така да можем да поговорим с тях, да им отворим най-после очите колко несправедливости ни причиняват.)

Татко произнесе думите: „Моля, заповядайте“ с подчертана любезност. Слабичкият офицер за миг се стъписа, сякаш татковата учтивост превръщаше претърсването на апартамента ни в извънредно грубо варварско действие. Помоли да ги извиним, че ни безпокоят толкова рано сутринта. Оправда се, че е длъжен да направи бърз оглед на дома и да се увери, че всичко е такова, каквото трябва да бъде, и без повече да му мисли, прибра пистолета си в кобура и го закопча.

Последва известно колебание от тяхна и наша страна — никой не знаеше как да се държи и какво да прави. Имаше ли още нещо, което трябваше да си кажем, преди да започне претърсването?

Когато ме преглеждаше в клиниката на улица „Овадия“, младата доктор Грифиус винаги се затрудняваше да намери най-точните думи, с които да ме помоли да се съблека. Мама и аз стояхме търпеливо и я изчаквахме да събере кураж и дрезгаво да изрече следното на нейния немски иврит: „Моля, свали всички дрехи, само няма нужда сваля гащи“. И по всичко личеше, че й е ужасно неудобно да произнася думата „гащи“. Сякаш смяташе, че трябва да има някаква друга, не толкова грозна и не толкова обидна дума (всъщност мисля, че е права). Малко след създаване на израелската държава доктор Грифиус се влюби в един арменски поет и замина с него за Кипър. Три години по-късно се върна сама и отново се появи в нашата клиника. Но се беше променила външно — изглеждаше някак си огорчена и отслабнала. А всъщност не беше отслабнала. Просто се беше смалила и съсухрила. Само че, както вече споменах, не мога да живея, дори не мога да заспя, ако няма ред, и затова Магда Грифиус, нейният сляп арменски поет, флейтата, която донесе със себе си от Фамагуста, странните звуци, които понякога изтръгваше от нея в два или три часа посред нощ, а също вторият й съпруг, който внасяше бонбони и беше изобретил лек срещу забравянето, както и въпросът с подходящите и неподходящите думи за интимните части от тялото и от облеклото — всички тези неща ще трябва да почакат за някоя друга история.

Преизпълнен с уважение, офицерът се обърна към татко, както учтив ученик заговаря учителя си:

— Извинете ни. Ще се постараем да бъдем максимално кратки, но междувременно ще ви помоля да не напускате това място.

Мама го попита:

— Може ли да ви предложа чаша чай?

Офицерът отвърна с явно съжаление:

— Не, благодаря ви. Тук съм по служба.

Татко я скастри на иврит с обичайния си вежлив и отмерен глас:

— Престараваш се. Нямаше нужда от това.

По мое мнение претърсването изобщо не беше задоволително от професионална гледна точка. (Крадешком се бях промъкнал сантиметър по сантиметър с няколко крачки напред до края на антрето, откъдето можех да наблюдавам по-голямата част от апартамента.)

Войниците надникнаха под леглото ми, отвориха гардероба, избутаха встрани дрехите по закачалките, поровиха в сгънатите ризи и бельото ми по рафтовете и чекмеджетата, хвърлиха по един бърз поглед в кухнята и съвсем бегло надникнаха в банята. Спряха се много обстойно върху хладилния шкаф, огледаха го отгоре, отдолу и отзад. Почукаха на две места по стената, а през това време офицерът разглеждаше татковите карти. Войникът с обгореното лице откри изгубена кукичка за окачване на палта и я стисна да провери дали е здрава, но офицерът го смъмри, че ако не внимава, може да я счупи. Войникът се подчини и я остави на мира. После тримата влязоха в спалнята на мама и татко и ние ги последвахме. Очевидно офицерът беше забравил, че трябваше да стоим в дъното на коридора. Огромната ни библиотека напълно го стъписа и той неуверено запита баща ми:

— Извинете, но това да не е някакво училище? Или религиозен дом?

Татко побърза да му предложи да го запознае с библиотеката. Мама му прошепна: „Не се увличай“. Но напразно. Баща ми вече се носеше по нарастващата приливна вълна на желанието да поучава и заобяснява на английски:

— Това е изцяло лична библиотека. Използвам я за изследователски цели.

Офицерът изглежда не го разбра напълно, защото учтиво попита дали баща ми не е книжар или пък книговезец.

— Не, аз съм учен. — Татко наблягаше на всяка дума, изговаряше ги сричка по сричка на своя славяно-английски. И добави: — Историк съм.

— Интересно — отбеляза офицерът и лицето му почервеня, сякаш са го смъмрили.

След миг, когато повъзвърна самоуважението си и когато вероятно си припомни ранга и задачата си, той повтори по-твърдо:

— Много интересно.

После попита дали в библиотеката има книги на английски. Въпросът му жегна баща ми, но в същото време и го въодушеви. Сякаш бяха хвърлили барут в пламтящ огън. Със запитването си нахалният офицер беше засегнал честта му на учен и колекционер и едновременно с това беше накърнил историческата репутация на нашия народ като един от най-образованите в света. Какво си мисли тоя надут неверник — че е попаднал в колиба в някое малайзийско село? Или в шатра на някое угандийско племе?

Изведнъж, преливащ от ентусиазъм, сякаш е призван да защити устоите на еврейството и ционизма, татко започна да вади една след друга английските книги от библиотеката, гръмко да обявява заглавието и датата на публикуването им и да ги струпва в ръцете на офицера — все едно официално запознаваше отдавнашните си гости с новопристигналия участник в увеселението.

— Лорд Байрон, единбургско издание. Милтън. Шели и Кийтс. А тук има издание на Чосър с коментар. Робърт Браунинг, ранно издание с ограничен тираж. Целият Шекспир, Джонсън, Стивънс и Рийд. А тук, на този рафт е убежището на философите. Ето Бейкън, Мил, Адам Смит, Джон Лок, епископ Бъркли и несравнимия Дейвид Хюм. А ето едно луксозно издание на…

Офицерът се поуспокои и даже от време на време се осмеляваше да протегне ръка и внимателно да докосне кориците на тези свои сънародници. През това време татко триумфално кръстосваше напред-назад между лавиците и посетителя, отвсякъде вадеше книги и му ги подаваше. Мама отново се опита да го възпре, правеше му отчаяни физиономии от мястото си до канапето, сигнализираше, че в следващия миг той сам, със собствените си ръце ще ни навлече беля.

Напразно.

Татко беше забравил всичко — беше забравил за пакета, за Съпротивата, за страданията на нашия народ, беше забравил за онези, които с всяко поколение воюват срещу нас, за да ни унищожат. Беше забравил за мама и за мен. Беше някъде отвъд, сред невъобразимите върхове на екстаза от великата си мисия — само ако успее най-после да убеди англичаните, тези образовани и морални по принцип хора, че ние, техните подчинени, страдащи в този отдалечен край на Британската империя, сме един чудесен, образован, цивилизован, културен, ценящ поезията и философията народ, то тогава те мигом ще се преобразят и неразбирателствата ни ще изчезнат. И после, когато всичко е речено и сторено, най-после ще бъдем свободни — ние и те — да седнем лице в лице и да си поговорим за нещата, които разнищват целта и смисъла на живота.

Един или два пъти офицерът се опита да вземе думата, да попита нещо или може би просто искаше да се сбогува с нас и да продължи със задълженията си, но никоя сила на света не беше в състояние да спре татко. Глух и сляп за всичко, баща ми продължаваше пламенно и усърдно да разкрива съкровищницата на своята света обител.

На слабичкия офицер му оставаше единствено от време на време да промърморва: „Да, наистина“ или „Колко интересно!“ като омагьосан. Двамата войници в коридора започнаха да си шепнат нещо. Този с изгореното лице глупашки зяпаше мама. Другият пък се подсмихваше и се почесваше. Мама беше сграбчила края на пердето и пръстите й отчаяно стисваха гънките му една след друга — и на всяка гънка се спираше, мачкаше я, после я разпъваше и после пак я мачкаше.

Ами аз?

Аз трябваше да намеря някакъв скришен начин да предупредя татко, който постепенно приближаваше английския офицер към смъртоносната лавица. Но как? Най-доброто, което можех да сторя, е да не гледам в посоката, в която не биваше да се гледа. Изведнъж пакетът в кафява хартия се поддаде на порива да ни предаде — започна да изглежда още по-подозрителен, да изпъква сред редицата книги като обикновен камък сред наниз от брилянти, да издава, че не е на мястото си, че е различен от другите по цвят, плътност и тежест.

И в този миг отново ме връхлетя изкушението. Също както се случваше понякога в гръмовните часове по вероучение при господин Гихон — започва с някакво усещане в гърдите, едно леко гъделичкане в гърлото, което даже не си заслужава да се спомене. Спира и почва, пак спира и пак почва. После се усилва и притиска носоглътката ми. Тогава напразно се опитвам да устоя още една минута, още една секунда, напразно хапя устни, стискам зъби и напрягам мускули — смехът бликва от мен като водопад, руква навън и аз трябва на бегом да изляза от класната стая. Същото се случи и през тази сутрин, когато ни претърсваха. Само че не беше гъделът на смеха, а гъделът на предателството. Съблазън.

Също както когато усещаш, че ти предстои да кихнеш — усещането започва да се стича някъде от мозъка, почва да те щипе в основата на носа, та чак докато очите ти се насълзят. Дори и да се опиташ да го потиснеш, ясно е, че няма надежда, че е неизбежно. Така и аз започнах да насочвам врага към пакета, който от Съпротивата ни бяха помолили да скрием, пакета, който вероятно съдържаше взривното устройство на еврейската атомна бомба, която да ни освободи сега и вовеки веков от орисията вечно да сме беззащитните агънца, оставени на вълчата милост.

— Топло — казах аз.

След малко добавих:

— Много топло. Топло. Хладно. Още по-хладно. Студено. Леденостудено.

А след още малко:

— Топло. Много топло. Горещо. Па̀ри!

Не мога да го обясня. Дори и днес. Може би е било смътно желание най-сетне да се случи предопределеното. И да спре да виси като дамоклев меч над главите ни. Както при ваденето на мъдрец — да се свърши най-после с тая мъка.

Защото е непоносима.

Така или иначе, чувството ми за отговорност взе връх. Не изрекох гласно тези „горещо“ и „студено“, казвах си ги само наум, иззад стиснатите си устни.

Британският офицер внимателно положи върху масичката за кафе планината от книги, които се бяха струпали в ръцете му и стигаха почти до брадичката му. Два пъти благодари на баща ми, извини се отново на мама за неприятностите и безпокойството и шепнешком сгълча единия от войниците, който прокарваше пръст по една от картите на стената. Когато си отиваха, вече на вратата, но преди да я затворим зад тях, офицерът се обърна, погледна ме и внезапно ми намигна, сякаш искаше да ми каже:

„Е, какво да се прави?“

И после си отидоха.

След два дни отмениха денонощния полицейски час и отново остана само вечерния. Из квартала се разнесе слухът, че в апартамента на господин Виткин, оня господин Виткин от банката „Баркли“, са открили пистолетен пълнител, зареден с патрони. Казваха, че го извели с белезници на ръцете и го изпратили в Руския лагер. А след още няколко дни пакетът в кафява хартия изчезна от рафта със съкровищата на световната литература. Изпари се. На лавицата не остана никаква следа или празнина. Сякаш всичко е било само сън.