Амос Оз
Пантера в приземието (8)

7.

Късно следобед един ден в началото на лятната ваканция се отправих сам-самичък да търся подходящо скривалище сред пещерите отвъд Санхедрия. В една от тях открих малка кухина, почти затрупана с купчина камъни и прахоляк. По-обстойният оглед извади на бял свят четири гилзи от куршуми за винтовка. По това заключих, че трябва да продължа изследването. Излязох обратно чак когато в пещерата съвсем се смрачи и от дълбините ме лъхна студ като докосване на мъртвец. Навън вече се спускаше нощ. Полицейският час беше опразнил улиците. Сърцето ми се разтуптя панически, сякаш търсеше къде да се скрие в гърдите ми.

Реших да се промъкна до вкъщи през задните дворове. Още в началото СИС беше разработила система от проходи между отделните дворове. Бен Хур издаде нареждането, аз го получих, разработих и го подобрих, а после го предадох като заповед на Чита Резник. Чита се зае със свързването на стратегическите точки и с маркирането на пътечките с дъски, камъни, щайги и въжета. Така че можехме лесно да се прехвърляме през огради и стени, да се шмугваме и измъкваме през лабиринтите на задните дворове и градини.

Внезапно съвсем наблизо проехтя изстрел. Истински изстрел — остър, пронизителен и ужасяващ.

Ризата залепна за гърба ми от страх. Кръвта ми пулсираше в слепоочията и в тила. Изплашен и задъхан, аз хукнах да бягам полуприведен като маймуна. Докато прескачах стобори и плетове, си ожулих коляното и си ударих рамото в някаква каменна стена, а маншетът на панталоните ми се закачи на една телена ограда. Скъсах го, както гущер къса опашката си, за да избяга. В плен на оградата останаха парцал от панталоните ми и късче одрана кожа.

Изскочих откъм задното стълбище на пощата. Тъмните й прозорци бяха с решетки. Тъкмо се канех да притичам по диагонал към другия край на улица „Цефания“, когато в очите ми блесна лъч от фенерче и ме заслепи. В същия миг нещо меко, студено и влажно като жаба ме докосна по гърба и се плъзна нагоре чак до косата ми. Замръзнах, както заек се вцепенява в секундата, преди да го сграбчат лапите на хищника. Ръката, която ме държеше за косата не беше силна, а голяма и мека като медуза. Такъв бе и гласът, който се обади иззад насочения лъч. Не типичния лаещ английски, а блудкаво като каша едносрично:

— Стой! — После продължи на школски иврит с лек английски акцент: — Где си се забързал?

Тромав и несръчен британски полицай. На двете му рамена блестяха метални значки с идентификационния номер. Шапката му беше килната назад. И двамата бяхме задъхани, а лицата ни плуваха в пот. Той носеше къси до коленете панталони и три четвърти войнишки чорапи. Между тях в тъмното се белееха пухкавите му пълнички колене.

— Моля, сър — казах аз на езика на врага, — много моля, пуснете ме да си ходя вкъщи.

Той отново отговори на иврит — само че не на нашия иврит:

— Не оставяй момчето да се лута в тъмнината.

После каза, че ще ме отведе до дома ми, но трябва да му кажа къде живея.

Не биваше да го правя, защото официалната ни политика повеляваше съпротива и неподчинение на техните заповеди с цел осуетяване действията на репресивния им апарат. Но нима имах избор? Ръцете му лежаха на раменете ми, а до тази вечер никога не ме бяха докосвали ръце на англичанин, нито пък аз бях докосвал ръце на англичанин. Във вестниците често се споменаваха ръцете на англичаните — като например: „Долу ръцете от оцелелите!“, „Отрежете наглата ръка, посегнала към последната ни надежда!“ или „Проклета да е ръката, която се здрависва с потисниците ни!“

А ето че вражеската ръка лежеше на рамото ми — само че беше лека като перце и мека като памук. Засрамих се, като да бях докоснат от момиче. (По това време смятах, че е срамно да те докосне момиче. Обратно, ако ти докоснеш момиче, то е геройство, възможно само в сънищата или по филмите. И ако все пак ти се присъни, по-добре е веднага да го забравиш.) Искаше ми се да кажа на англичанина да махне ръката си от тила ми, ама не знаех как. Пък и не бях съвсем сигурен, че наистина искам да я махне — улиците бяха пусти и злокобни, всички сгради тънеха в гробовен мрак, все едно бяхме на морското дъно. В тъмнината даже въздухът изглеждаше гъст и застрашителен. Недодяланият полицай осветяваше пътя ни с фенерче и на мен ми се струваше, че този тънък лъч върху паважа пред нас е най-сигурната ни защита срещу прокрадващото се в празния град зло. Англичанинът каза:

— И тъй, аз Стивън Дънлоп съм и бих дал всичко, що имам, за езика на пророците. Сърцето ми навеки свързано е с богоизбрания народ.

— Tank you kindly, sir — отвърнах аз, както ни бяха учили в училище. После веднага се засрамих. Добре, че никой никога нямаше да разбере за това. Срамувах се също, защото бях забравил, че първата съгласна на това „thank you“ трябва да се произнася с език между зъбите, така че да се получи характерният английски звук — нещо средно между „т“ и „с“, иначе излизаше, че съм казал „танк“ вместо „благодаря“.

— Домът ми е в град Кентърбъри, сърцето ми — в Йерусалим. Летят бързо дните ми тук, скоро ще се вдигна и у дома ще се завърна, тъй също, както дойдох.

Напук на здравия разум, напук на всички принципи, напук на бунтуващата ми се съвест той изведнъж ми стана симпатичен. (Дали този британски полицай, който заставаше на наша страна въпреки заповедите на краля си, трябваше да се нарече предател?) В трите си поеми, които бях написал за героите от времето на цар Давид и показах на Ярдена, използвах същия приповдигнат тон. Добре, че сержантът беше попаднал на мен, а не на Бен Хур или Чита Резник, които щяха да го спукат от подигравки заради превзетите му слова.

Така или иначе, все пак трезвият ум ми нашепваше да съм нащрек и да не съм толкова лековерен. Защото, както ни учеше господин Зерувавел Гихон: „С уста си врагът се преструва, а в сърце си коварство крои“, те са „пълни с лукавство и измама“ (Какво ли всъщност означава „лукавство“?), а „ръцете им са омърсени с кръв“. А и най-често използваният от татко израз, който употребяваше в нелегалните позиви срещу англичаните, беше: „коварния Албион“.

Срам ме е да си призная, но въпреки това ще го направя — съвсем лесно можех да избягам! Можех да се отскубна от прегръдката му и да се шмугна в най-близкия двор. Полицаят бе тромав, невнимателен, приличаше на учителя по вероучение господин Гихон — объркан, но добронамерен. Дори най-малката стръмнина по улица „Цефания“ го караше да се задъхва и пухти. (По-късно разбрах, че страдаше от астма.) Не само че можех да избягам, но ако наистина бях пантера в приземието, щях да грабна пистолета му, който на всичкото отгоре не висеше на хълбока му, както подобаваше, а се беше изсулил отзад на кръста. При всяка крачка на сержанта пистолетът се поклащаше и го шляпваше лекичко отзад. Също като незатворена врата, която се хлопва при всеки повей на вятъра. Просто бях длъжен да му грабна пистолета и да офейкам. Или пък, като го докопам, да го насоча срещу него, право между очите му (мисля, че и той беше късоглед) и да извикам на чист английски: „Горе ръцете!“ или по-добре: „Не мърдай!“ (Гари Купър, Кларк Гейбъл и Хъмфри Богарт щяха да се справят и с една вързана ръка с петдесет такива лесни врагове.) А аз, признавам, вместо да го надвия и обезоръжа, вместо да извоювам за народа ни един драгоценен пистолет, внезапно съжалих, че пътят до вкъщи не е малко по-дълъг. Чувствах, че желанието ми е подло, че би трябвало да се срамувам от него. И наистина се срамувах.

Сержантът рече с мекия си акцент:

— В Книгата на пророк Самуил пише: „и момчето си е просто момче“. Моля, не се страхувай от злина. Аз съм странник, който люби Израел.

Прецених думите му и реших, че съм длъжен да му кажа голата истина заради себе си и заради народа ми. И затова отвърнах на английски:

— Не се сърди, сър, моля. Но с теб ще бъдем връгове, докато не ни върнете земята.

Ами ако ме арестуваше за тези дръзки думи? Нямаше значение. Не можеха да ме уплашат със затворите, ешафодите и бесилките си. За миг си припомних правилата, научени от Бен Хур Тикочински по време на съвещанията ни в щабквартирата — четирите начина за устояване на разпит с мъчения.

Почти физически почувствах как сержант Дънлоп се усмихва в тъмното, а когато отново проговори на иврит, сякаш някое голямо добро куче ме близна по лицето:

— Скоро всички в Йерусалим ще се радват на спокойствие, благоденствие и мир зад стените и дворците на този град. А на английски, млади момко, се казва „врагове“, не „връгове“. Затуй не ще се противиш, надявам се, да те поканя при нова среща с теб взаимно да си преподаваме на другия езика? И как е името ти, млади момко?

Хладнокръвно и бързо претеглих положението от всички страни. От татко знаех, че в критичен миг интелигентният човек успява да обобщи всички данни, които му представя ситуацията, преценява ги и отчита кое е възможно и кое — наложително. Претегля вариантите рационално и хладнокръвно и едва тогава избира по-малката злина. (Освен изразите „определено“ и „несъмнено“ татко често използваше и „рационално“ и „истински“.) Изведнъж си припомних нощта на пристигането на имигрантите. Героите от Съпротивата ги пренесли на гръб от акостиралия кораб. На брега обаче ги обградила цяла английска дивизия и тогава нелегалните унищожили документите си за самоличност, смесили се с имигрантите и британците нямало как да установят кой е тукашен и кой е бежанец. После англичаните ги наблъскали един в друг и ги овързали с бодлива тел. Викали ги един по един да ги разпитват — име, адрес, занятие. И на всички въпроси бежанците и нелегалните отговаряли с един и същ горд отговор: „Аз съм евреин от земята на Израил“.

Затова сега бях твърдо решен да не кажа името си, дори да ме измъчват. В момента обаче, от тактически съображения, предпочетох да се преструвам, че не съм разбрал въпроса. Сержантът любезно повтори:

— Ако искаш, нека се виждаме от време на време в кафене „Ориент палас“. Там аз прекарвам свободното си време. От твоята уста ще уча аз иврит, а за отплата с уроци по английски ще те възмездя. Името ми е Стивън Дънлоп. А как е твоето, младежо?

— Аз съм Профи. — И добавих смело: — Евреин от земята на Израил.

Какво значение имаше — Профи беше само прякор. Помня, в един филм — май че беше „Мълниеносен огън“ с Оливия де Хавиланд и Хъмфри Богарт — врагът залови Хъмфри Богарт. Ранен, брадясал и окъсан, с тънка струйка кръв, стичаща се от ъгълчето на устните му, той се изправи пред разпитващите го с лека усмивка — любезна и подигравателна. Хладнокръвното му поведение изразяваше фино презрение, което похитителите не можеха да пречупят.

Сержант Дънлоп може би не разбра защо заявих „евреин от земята на Израил“, вместо да му кажа името си. Но не възропта. За миг пухкавата му ръка се плъзна от гърба към яката ми, потупа ме леко по врата и се спря на рамото ми. Татко рядко слагаше ръка на рамото ми. А когато го правеше, това означаваше: помисли пак, прецени нещата рационално, да, наистина, и се постарай да промениш мнението си. Докато ръката на сержант Дънлоп ми внушаваше, че в такава тъмна нощ за двама души е по-добре да са заедно, дори и да са врагове.

За британците татко казваше: „Онези нагли празноглавци, които се държат, сякаш светът е техен“. Веднъж мама рече: „Те са най-обикновени млади мъже, замаяни от бирата и от носталгия по дома, закопнели за жени и отпуска“. (Аз не знаех какво означава „закопнели за жени“ и не разбирах защо това трябва да ги оправдава. Или пък да оправдава жените. Напротив!)

Спряхме под уличната лампа на ъгъла между „Цефания“ и „Амос“, за да може полицаят да си поеме дъх. Той почна да си вее на запотеното лице с шапката. Изведнъж я нахлупи на главата ми, засмя се и после я върна обратно на своята. За момент ми заприлича на издута гумена кукла. Но не и на празноглавец. При това и за миг не бях забравил, че не бива да мисля за него другояче, освен като празноглавец.

Той рече:

— Нещо не стигам дъх.

Веднага съзрях възможност да си върна, задето по-рано ме поправи на английски. Казах му:

— На иврит, господине, ние не казваме „не стигам дъх“, а „не ми стига дъх“.

Той отдръпна ръка от рамото ми, извади пъстра кърпа и избърса потта от челото си. Сега беше най-подходящият момент да избягам. Или да грабна пистолета му. Защо останах да стърча като чучело в пустата нощ на кръстовището между улиците „Цефания“ и „Амос“, сякаш са ме пратили да придружавам изкуфелия си чичо, в случай че забрави накъде е тръгнал? Защо в този миг, когато сержантът „нещо не стигаше дъх“, почувствах желание да изтичам и да му донеса чаша вода? Ако предателството се познава по оня вкус на лимон или сапун в устата или пък по настръхването, както когато по дъската заскърца тебешир, то тогава в оня миг аз бях поне малко предател. Въпреки че, не отричам, изпитвах и някакво скрито удоволствие. Сега, когато разказвам тази история след повече от четирийсет и пет години, когато еврейската държава съществува и неведнъж е побеждавала враговете си, пак ми се иска да прескоча този момент.

От друга страна, си спомням за него с нежност.

Вече написах — и тук, и на други места, — че всичко на този свят има две страни (освен сянката). Помня с удивление, че в този странен миг наоколо беше пълен мрак с безброй неуморими сенки и само малкото островче бледа светлина от фенерчето на полицая блещукаше пред нас. Но двамата със сержант Дънлоп не бяхме сенки. Това, че не избягах, не беше сянка, а просто факт на „не-избягване“. И това, че не му грабнах пистолета, си беше само „не-грабване-на-пистолета“. В този миг в главата ми се роди една идея, сякаш изведнъж ми просветна.

Да, наистина.

Определено.

Несъмнено.

Ще приема предложението му.

Ще се срещам с него в кафене „Ориент палас“ и там, под маската на уроци по английски и иврит хитро ще измъкна от него важна секретна информация за разположението на вражеските сили и за плановете на тяхното потисническо управление. И така щях да бъда сто пъти по-полезен на Съпротивата, отколкото ако побягна или дори ако задигна пистолета. Щях да стана шпионин. Разузнавач. Таен агент, предрешен като дете, запалено от уроци по английски. От този момент щях да действам така, все едно играя шах.