Амос Оз
Пантера в приземието (15)

14.

Татко ме беше учил в кризисни моменти да си правя стройни планове. Ето какви бяха възможните начини за действие според плана, който си съставих. Написах ги на един бял лист, взет от бюрото на татко.

Първо: да спечеля Чита на моя страна. (С марки. Или с монети. Може и с обещанието да му разкажа на части някой трилър.) После да подложа на гласуване отстраняването на Бен Хур от поста главнокомандващ.

Второ: да разпусна СИС. После да основа ново съпротивително движение и в него да включа нови бойци.

Трето: да избягам в пещерите в Санхедрия и да живея там, докато бъде доказана невинността ми. Или да разкажа всичко на сержант Дънлоп, тъй и тъй нямах какво да губя повече. Тогава ще тикнат в затвора Бен Хур и Чита, а мен ще ме вземат в Англия, където ще почна нов живот с променена самоличност. Там ще си създам нови връзки, ще завържа приятелство с министрите от правителството и със самия крал. А когато съзра възможност, ще нанеса решителен удар право в сърцето на режима им и ще освободя страната си от тях. Аз сам. Сам-самичък. А на Бен Хур и Чита ще дам унизителна амнистия.

Или не.

По-добре да изчакам.

Ще се въоръжа с търпение и ще си държа очите на четири. (Все още продължавам да си давам такива съвети. Не ги спазвам обаче.)

Ще чакам притихнал. Ако Бен Хур плете интриги, за да ми навреди, ще го преживея. Но няма да предприемам никакви стъпки, които може да отслабят или унищожат Съпротивата. След отмъщението им, след наказанието (Какво друго са способни да ми измислят?), със сигурност пак ще дойдат при мен с молба да се присъединя към тях. В крайна сметка какво могат да сторят без мен? Те са въздух под налягане. Мухи без глави. Но аз няма да се съглася лесно. Ще ги накарам да ме молят. Да ме умоляват. Да просят за прошка. Да си признаят, че са постъпили несправедливо.

— Татко — попитах същата вечер, — какво ще направим, ако при нас дойде британският комисар, да речем, или самият английски крал и си признае, че са постъпили несправедливо с нас? И ако ни помолят за прошка?

Мама отговори:

— Разбира се, че ще им простим. Как иначе? Би било прекрасно!

— Албионци! — рече татко. — Първо трябва внимателно да проверим доколко са искрени. Дали нямат някоя задна мисъл. На всичко са способни.

— Ами ако германците дойдат да ни молят да им простим?

— Това е по-трудно — каза мама. — Ще трябва да почакат. Може би след много, много години. Може би ти ще им простиш. Аз обаче не мога.

Татко мисли дълго. Накрая ме докосна по рамото и рече:

— Докато ние, евреите, сме малцина и сме слаби, албионците и всички останали неверници ще продължават да ухажват арабите. Когато станем силни, когато се народим и можем да се отбраняваме, да, наистина, тогава е възможно да дойдат и да говорят с нас по-любезно. Британците, германците, руснаците, целият свят ще се изрежда да ни се кланя. Ние естествено ще ги приемаме учтиво, няма да отблъскваме протегнатите ръце, но и няма да бързаме да се хвърляме на врата им, сякаш са завърнал се след дълго отсъствие роден брат. Напротив. Ще се отнасяме с респект и подозрение. Между другото за нас е по-добре да се съюзим с арабските ни съседи, а не с европейските народи. В крайна сметка потомците на Измаил са ни кръвни братя. Естествено всичко това е още далеч напред, твърде далеч. Спомняш ли си за Троянската война? Четохме за нея заедно през зимата? И прословутото: „Пази се от данайците, дори когато идват с дарове“. Е, можеш да замениш данайците с англичаните. А що се отнася до германците, стига те самите да не си простят, някой ден може и да им простим. Но ако се случи така, че те сами си простят, ние никога няма да им простим.

Аз не се предадох:

— Добре, в крайна сметка ще простим ли на враговете си или не?

(В този момент в главата ми витаеше един образ, една конкретна представа, ясна до последния детайл — как татко, мама и сержант Дънлоп седят в тази стая в събота сутрин. Пият чай и си бъбрят на иврит за Стария завет и археологическите забележителности на Йерусалим, спорят на латински или старогръцки за „елините, които идват с дарове“. Аз и Ярдена сме в ъгъла на тази картина — тя свири на кларнет, а аз лежа на килима в нозете й като щастлива пантера в приземието.)

Мама отвърна:

— Да, ще им простим. Да не им простим, е по-лошо от отрова.

Искаше ми се да ида и да помоля Ярдена да ми прости за онова, което бегло зърнах, без да искам. А също и за мислите, които ме спохождаха от тогава. Но как да го сторя? За да я помоля за прошка, първо трябва да й разкажа как се е случило. А пък самата история си е едно предателство. Значи ако помоля Ярдена да ми прости, то ще е нещо като предателство на предателството. Много е заплетено. Дали предателството на предателството отменя първото предателство? Или го прави два пъти по-тежко?

Бива си го този въпрос.