Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Амос Оз
Заглавие: Пантера в приземието
Преводач: Милена Трандева
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: Милениум
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Печатница: Монт ООД
Редактор: Владимир Молев
Технически редактор: Добромира Георгиева
Художник: Михаил Танев
Коректор: Румяна Стефанова
ISBN: 978-954-515-112-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4490
История
- — Добавяне
2.
След закуска родителите ми побързаха да хванат автобуса за работа. Аз останах сам с цяла вечност свободно време пред мен, тъй като беше лятната ваканция. Първо се захванах да разтребя масата и да прибера всяко нещо на мястото му — в хладилника, кухненските шкафове и мивката. Обичах да оставам сам вкъщи по цял ден, без да имам никакви задължения. После измих чиниите и ги обърнах с дъното нагоре да изсъхнат. След това обиколих всички стаи и затворих прозорците и кепенците на апартамента, за да го превърна в уютно сенчесто кътче до вечерта. Слънцето и прахолякът на пустинята можеха да повредят книгите на татко, които запълваха етажерките по стените, а някои от тези томове бяха изключително редки екземпляри.
Прочетох сутрешния вестник, внимателно го сгънах и го оставих на кухненската маса. Прибрах мамината брошка в кутийката й. Правех всичко това не защото бях жалък предател, а защото обичам да е подредено. И до днес ми е навик сутрин и вечер да обикалям къщата и да я слагам в ред. Даже преди пет минути, докато описвах как съм затварял прозорците и кепенците, се сетих, че трябва да затворя вратата на банята. Затова спрях да пиша и отидох да го направя. Всъщност тя май предпочиташе да остане отворена, ако се съди по сърдитото й скърцане, когато я затварях.
През цялото лято мама и татко излизаха в осем часа сутринта и се връщаха в шест вечерта. В хладилния шкаф имах приготвен обяд, така че дните ми бяха ясни и безбрежни като хоризонта. Например, можех да подхвана игра с фигурките на войници, заселници, топографи или строители на пътища и на укрепления и така с тях върху килима, стъпка по стъпка да укротя природните стихии, да победя врага, да покоря девствените пространства, да построя градове и села и да прокарам пътища между тях.
Баща ми работеше като коректор и нещо като помощник-редактор в едно малко издателство. Обикновено оставаше до два-три през нощта в сенките на обграждащите го книжни лавици, тялото му потъваше в мрака, само сивата му коса плуваше в облака светлина от нощната лампа на бюрото, сякаш той се мъчеше да се изкатери по склоновете на струпаните от двете му страни планини от книги, а всъщност попълваше картончета и изписваше листчета с бележки за великата си книга за историята на евреите в Полша. Баща ми беше принципен и задълбочен мъж, ревностно отдаден на каузата на справедливостта.
Майка ми, от друга страна, обичаше да вдига пред очите си полупразна чаша с изстиващ чай и да се взира през нея в синкавата светлина на прозореца. Понякога долепяше чашата до бузата си, сякаш да се стопли от допира й. Мама преподаваше в един дом за сираци, успели да се спасят от нацистите в манастири или в отдалечени селища и пристигнали тук, както казваше тя, „от мрака на долината на смъртната сянка“. После тутакси се поправяше и уточняваше: „Идват от място, където хората се отнасят като вълци един към друг. Дори и бежанците. Дори и децата“. В съзнанието ми отдалечените селца неволно се свързваха с ужасяващи хора вълци и с „мрака на долината на смъртната сянка“. Обожавах думите „мрак“ и „долина“, защото те веднага извикваха представата за долина, забулена в тъмнина и осеяна с манастири и изби. Обожавах също така „смъртната сянка“, защото не разбирах какво значи. Когато го произнасях, чувах някакъв дълбок тътен. Също като звука от най-ниския клавиш на пианото, който дълго, след като е отзвучал, оставя следа от приглушено ехо, сякаш се е случило бедствие или нещастие и няма връщане назад.
Върнах се в кухнята. Бях прочел във вестника, че живеем в съдбоносен период и затова трябва да впрегнем всичките си морални усилия. Пишеше също, че действията на Великобритания „хвърлят тежка сянка“ и еврейският народ е длъжен „да издържи изпитанието“.
Излязох от вкъщи, като се оглеждах през цялото време, както в Съпротивата, за да се уверя, че никой не ме следи. Например, странен мъж със слънчеви очила скрит зад вестник и притулен във входа на някоя от отсрещните кооперации. Улицата изглеждаше погълната в собствените си занимания. Зарзаватчията издигаше стена от празни щайги. Момчето, което работеше в бакалията на братя Синопски, дърпаше скрибуцаща ръчна количка. Бездетната стара пани Островска премиташе тротоара пред входната врата на къщата си, вероятно за трети път тази сутрин. Доктор Грифиус седеше сама на балкона и пишеше. Тя беше стара мома и татко й помагаше да събере материал за мемоарите, в които щеше да разкаже за живота на евреите в родния си град Розенхайм в Бавария. Продавачът на свещи и парафин бавно отмина в своята каруца, отпуснал юздите в скута си. Той подрънкваше със звънче и напяваше тъжна идишка песен на своето конче.
Застанах отпред и почнах внимателно и задълбочено да изследвам надписа с черна боя: PROFI BOGED SHAFEL — ПРОФИ Е ДОЛЕН ПРЕДАТЕЛ, сякаш можех да открия някой малък детайл, който да хвърли повече светлина. Дали от бързане или от страх, последната буква от думата BOGED — „предател“, вместо на D приличаше повече на R и образуваше BOGER — „възрастен“, което ме превръщаше от предател във възрастен. Онази сутрин бих дал всичко на света, за да съм възрастен.
Чита Резник беше сторил като Валаам.
В един от часовете учителят ни по вероучение господин Зерувавел Гихон ни обясни следното:
— Да сториш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благослов. Например, когато британският министър Ърнст Бевин каза пред парламента в Лондон, че евреите са изключително упорит и непреклонен народ, той направи като Валаам.
Господин Гихон имаше навика да изпъстря уроците си с остроумия, които никак не бяха забавни. Най-често за мишена на шегите и духовитостите си взимаше съпругата си. Например, когато искаше да илюстрира оня пасаж за бичовете и скорпионите от Трета книга Царства, той рече:
— Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бичове, а жена ми вкъщи ме наказва със скорпиони.
Или:
— На едно място в Еклесиаста, седма глава, се споменава: „… както пращи тръни под котел“. Иначе казано, като госпожа Гихон, когато се мъчи да пее.
Един път по време на вечеря се обадих:
— Нали познавате моя учител Гихон? Той във всеки час поругава жена си.
Баща ми погледна към мама и рече:
— Синът ти несъмнено не знае какво говори.
Той много си падаше по думата „несъмнено“. А също и по думите „определено“, „очевидно“, „да, наистина“.
Мама отвърна:
— Вместо да го обиждаш, защо поне веднъж не се опиташ да разбереш какво иска да каже? Никога не го изслушваш. Нито пък мен. Или когото и да било. Интересуват те само новините по радиото.
— Всичко на този свят — кротко подхвана татко, без да се остави да го въвлекат в кавга — има поне две страни. И това го признават всички, с изключение на някои френетични души.
Нямах и представа какво значи „френетични души“, но със сигурност знаех, че сега не е подходящ момент да питам. Затова ги оставих да се гледат един друг мълчаливо почти цяла минута — понякога мълчанието им беше като борба за надмощие — и едва тогава заявих:
— Освен сянката.
Баща ми ме стрелна с един от скептичните си погледи над наполовина смъкнатите на носа очила и поклати няколко пъти глава. Този поглед изразяваше онзи стих, който бяхме учили в часовете: „Докле очаквах, че лозето ще роди добро грозде, то даде диво грозде“. После сините му очи блеснаха над очилата в неприкрито разочарование от мен, от младото поколение като цяло и от образователната система, на която е била поверена пеперуда, а после е върнала какавида.
— Каква сянка? На теб умът ти е в сянка.
Мама се намеси:
— Пак гледаш да му запушиш устата. Защо вместо това не пробваш да разбереш какво се опитва да ти каже? Сигурно има нещо наум.
Татко отвърна:
— Правилно. Да, наистина. Добре, тогава кажете, Ваше Величество, какво намеквате тази вечер? Коя е мистериозната сянка, за която благоволявате да ни съобщите? „Сянката на планините ти се струва човеци“ или „Както ратай копнее за сянка“?
Станах и тръгнах да си лягам. Не му дължах никакво обяснение. И въпреки това му отговорих:
— Освен сянката, татко. Преди малко ти каза, че всичко в този свят имало поне две страни. И си почти прав. Но забравяш, че сянката например има само една страна. Ако не ми вярваш, провери сам. Можеш дори да направиш няколко експеримента, ако толкова се съмняваш. Ти самият си ме учил, че изключението потвърждава правилото и че не бива да обобщаваме. Явно си забравил какво си ме учил.
След това почистих масата и отидох в стаята си.