Амос Оз
Пантера в приземието (22)

21.

Защо тази нощ заключих отвътре вратата на стаята си? И сега, повече от четирийсет години по-късно, пак не знам. Дори ми е по-малко ясно, отколкото тогава. (Съществуват няколко начина и степени на незнание. Също както прозорецът, освен отворен и затворен може да бъде полуотворен или само едното му крило да е отворено, или пък да е леко открехнат, а може да има капаци отвън или плътни завеси отвътре, или направо да е закован с пирони.)

Заключих вратата на стаята си и се съблякох с твърдото намерение да не допусна в главата си и най-малката мисъл за Ярдена, която от другата страна на стената може би също се събличаше в този момент и откопчаваше едно след друго гладките кръгли копчета на леката си рокля без ръкави. Бях решил да не мисля нито за копчетата близо до врата й, нито за другите, които стигаха до коленете.

Светнах нощната лампа до леглото и започнах да прелиствам някаква книга, но ми беше трудно да се концентрирам. („Вместо да надзърташ, научи се да си искаш“. Какво ли искаше да каже с това? Ами с това, че съм „момче на думите“? И как така? Не виждаше ли, че съм пантера в приземието?)

Оставих книгата настрани и угасих лампата, защото наближаваше полунощ. Вместо съня дойдоха мислите и за да ги отпъдя, отново светнах и взех книгата. Това също не ми помогна.

Тази нощ беше непрогледна и дълга. Дори и цирикането на щурец не смущаваше полицейския час. Нямаше никакви изстрели. Лека-полека подводниците от книгата започваха да се замъгляват, да плават все по-бавно покрай мъгливите брегове. Морските води бяха топли и ласкави. После изведнъж се превърнах в планинско момче, което си строи колиба от валма мъгла, но внезапно се разнесе драскане или стържене по нея, сякаш изхвърлен в плитчините кит отърква тялото си в пясъчното дъно. Опитах се да го прогоня, но ме събуди силно „Шшшшт!“. Отворих очи и открих, че съм задрямал на светната лампа. Шъткането от съня ми отекна отново. И после пак.

Светкавично седнах в леглото, нащрек и напрегнат като крадец. Нямаше никакви китове и никакви предсмъртни гърчове в плитчините, това си беше драскането по вратата, което чаках цяло лято. Съвсем леко, но настоятелно и продължително драскане. Определено идваше откъм входа, от предната врата. Сигурно е някой ранен боец от Съпротивата, потънал в кръв. Трябва да превържем раната му и да му постелем да легне на походното легло в кухнята, а призори той щеше да си тръгне. Ами татко? А мама? Заспали ли са? Не чуват ли настоятелното драскане по вратата? Не трябва ли да ги събудя? Или пък сам да отворя? Ама тях ги няма, не са тук. Заминаха. Само Ярдена е тук, а аз и обещах с честната си дума, че няма да напускам стаята си. Спомних си как веднъж, когато бях почти десетгодишен, тя почисти и превърза раната ми и как съжалявах, че не съм си ожулил и другото коляно.

В този момент се разнесоха стъпки, леки и бързи стъпки от боси крака по коридора. Щракване на резето и превъртане на ключа в ключалката. Шепот. И нови стъпки. Бърз приглушен разговор, този път откъм кухнята. Драсване на клечка кибрит. Кратко шуртене на вода от крана. И други звуци, които не беше лесно да определя от мястото си в кревата. После отново се възцари пълна тишина. Дали не сънувах? Дали не трябваше да стана, да наруша обещанието си, да отида и да видя какво точно ставаше там?

Тишина.

Призрачни стъпки.

Изведнъж отекна шумът от казанчето в тоалетната. А после свистенето на стичащата се по тръбите вода. Отново се чуха неясни гласове и боси крака преминаха покрай вратата на моята стая. Това определено беше Ярдена, която шептеше на ранения боец: „Чакай малко, млъкни, почакай“. След това прозвуча остро скърцане от спалнята на родителите ми — какво, мебелите ли местеха? Или отвориха чекмедже? Внезапно се чу сподавен смях или може би стон, сякаш идваше изпод вода.

Ако аз съм ранен боец от Съпротивата и току-що съм се изплъзнал от опасно преследване, дали ще имам силата на духа да се смея, също като този мъж, докато почистват и промиват раните ми с парещ и щипещ спирт и здраво ги превързват с бинт?

Дълбоко се съмнявам. А междувременно смехът от другата страна на стената премина в пъшкане и стонове, няколко мига по-късно Ярдена също изстена. Последваха нови звуци и шепот. След това настана тишина. Измина доста време и от далечината проехтяха няколко изстрела с голям интервал между тях, сякаш и те самите вече се бяха уморили. После явно съм заспал.