Амос Оз
Пантера в приземието (14)

13.

Процесът за предателството в гората Тел Азра продължи по-малко от петнайсет минути, защото се страхувахме да не закъснеем след полицейския час. Нямаше разпит с мъчения, нито артилерийски обстрел с обиди и хули. Беше си просто един хладно учтив процес. Чита Резник откри заседанието с думите:

— Да стане обвиняемият!

(В кино „Едисон“ бяха прожектирали филм с Гари Купър, в който той играеше шериф разбойник от Монтана. Сегашното заседание срещу мен пресъздаваше светкавичния процес срещу шерифа във филма.)

Бен Хур Тикочински, председател на съда, прокурор, следовател, единствен свидетел и законодател, произнесе следното, без да мръдне устните си:

— Профи. Член на върховното командване. Заместник-командир и началник-щаб. Главен член на нашата организация. Способен боец. Заслужил редица специални похвали.

Измърморих:

— Благодаря ти, Бен Хур. (Толкова бях горд, че чак в гърлото ми заседна буца от вълнение.)

Чита Резник се обади:

— Обвиняемият ще говори тогава, когато му се даде думата. Сега обвиняемият да мълчи.

Бен Хур го сряза:

— Ти също да мълчиш, Чита.

След известна пауза Бен Хур изрече следното безкрайно болезнено изречение само от две думи:

— Колко жалко.

Последва ново мълчание. След това замечтано, почти съчувствено продължи:

— Ние, съдът, имаме три въпроса. В зависимост от честността, с която бъде отговорено на тях, съдът ще определи какво наказание да наложи. Затова в интерес на обвиняемия е да бъде възможно най-точен. Какъв бе мотивът? Какво знае врагът? Какво бе възнаграждението за предателството? Съдът очаква кратки отговори по същество.

Аз отвърнах:

— Добре, ето как стоят нещата: първо, не съм предател. Дори напротив. Измъкнах от врага важна информация под прикритието на уроци по английски и иврит. Това е… по първия въпрос.

Чита Резник извика:

— Лъже! Той е долен предател и лъжец.

Бен Хур го прекъсна:

— Чита, последно предупреждение. Обвиняемият да продължи. По-кратко, моля.

— Добре. Второ, нищо не съм му издавал. Дори не му казах името си. Определено дори и косвено не съм споменавал за съществуването на тайната съпротивителна организация. Да продължавам ли?

— Ако не си се преуморил…

Чита се усмихна сервилно и нервно предложи:

— Нека го притисна малко, а? Да го поступам пет минутки. После всичко ще си изпее.

Бен Хур отвърна:

— Противен си ми, Чита. Говориш като някакъв невръстен нацист. Вземи онзи камък, фашист такъв… Не, не този, а онзи ей там. Така, сега го пъхни и устата си. Точно така. Затвори я. Може би най-после в съда ще се възцари тишина до края на процеса. Предателят може да завърши речта си, освен ако вече не я е приключил.

— По третия въпрос — промълвих аз, като си налагах да не гледам към Чита, който премяташе камъка в устата си. Бях решил да не отклонявам поглед от тези немигащи жълти лисичи очи. — Нищо не съм приемал от врага. Ни конец, ни дори връзка за обувки. Такива са принципите ми. Свърших. Не съм предател, а шпионин. И стриктно спазвах инструкциите.

— Малко поизлъга — тъжно рече Бен Хур. — Това с конеца и връзката за обувки. Но сме ти свикнали. Добре говори, Профи.

— Оправдан ли съм? Свободен ли съм?

— Обвиняемият свърши с речта си. Сега да мълчи.

Последва нова пауза. Бен Хур Тикочински мотаеше три клончета из ръцете си. Четири-пет пъти се опита да ги подпре като триножник, но всеки път те рухваха. Извади джобното си ножче, скъси едната, подряза другата и накрая успя да ги закрепи в идеална геометрична постройка. Но не прибра ножчето, а се опита да балансира с него върху гърба на дланта си. Острието сочеше към мен и проблясваше. Накрая той каза:

— Настоящият съд дава вяра на твърденията на предателя, че е изкопчил важни сведения от врага. Настоящият съд приема, че обвиняемият не е издавал информация за организацията. С възмущение съдът отхвърля лъжливите показания на предателя, че не е приемал възнаграждение. Обвиняемият е получил вафлени бисквити, лимонада, една наденичка, уроци по английски и Библия, която включва Новия завет, който обижда нашия народ.

— Не ми е давал никаква наденичка — почти шепнешком отвърнах аз.

— Предателят изпада в подробности. Губи времето на съда с разни маловажни дреболии.

— Бен Хур! — викът изскочи отчаян от гърдите ми. Вик на протест срещу несправедливостта. — Какво съм ти направил? Никому нищо не съм издавал. Дори думица. Не забравяй, че аз основах тази организация и аз те направих командир. Сега вече — край. Всичко свърши. Разпускам СИС. Играта свърши. Чувал ли си някога за Драйфус? Емил Зола, писателя? Разбира се, че не си. Обаче вече не ми пука. Разпускам организацията и си отивам вкъщи.

— Прав ти път, Профи.

— Отивам си и ви казвам, че ви презирам. И двамата.

— Отивай си.

— Не съм предател. Не съм издайник. Това са клевети и злословия. А ти, ти, Бен Хур, имаш мания за преследване. За такива като теб има обширни статии в енциклопедията.

— Ами? Защо не си тръгваш тогава? Само плямпаш, че си отиваш, а пък не мърдаш от мястото си, сякаш си пуснал корени. А ти, Чита, да не си се побъркал? Спри да дъвчеш този камък. Да. Можеш да го извадиш. Не, не го хвърляй. Запази си го, че може пак да ти потрябва.

— Какво ще правите с мен?

— Ще видиш, Профи. Само че го няма в енциклопедията ти.

Почти безгласно изрекох:

— Но аз нищо не съм издал.

— Вярно.

— И нищо не съм взимал от него.

— Това е вярно донякъде. Само отчасти.

— Тогава защо, кажете ми?

— Защо ли? Предателят е изчел пет енциклопедии и още не разбира защо? Да му обяснявам ли? Какво ще кажеш, Чита? Да му отворя ли очите какво е сторил? Да? Добре тогава. Нали не сме нацисти. Настоящият съд смята, че трябва изчерпателно да обоснове своето решение. Добре, тогава. Защото обичаш врага, Профи, затова. Да обичаш врага, Профи, е по-лошо, отколкото да издаваш тайните. По-лошо е дори от това да предадеш нелегалните. По-лошо е, отколкото да изпяваш информация. По-лошо от това да продаваш оръжие на враговете. По-лошо е дори и от това да идеш да се биеш на тяхна страна. Да обичаш врага, е върхът на предателството. Хайде, Чита, да тръгваме. Скоро ще почне полицейският час. Пък и не е здравословно да дишаме същия въздух като предателя. От днеска ти, Чита, ставаш заместник-командир. Само гледай да си държиш устата затворена.

(Аз? Да обичам Стивън Дънлоп? Стомахът ми се сви на топка и цялото му съдържание бе изтикано надолу, сякаш пропадах в кладенец. Имах усещането, че в стомаха ми се е отворила дълбока дупка — друг стомах, в който всичко се изливаше. Да обичам? Него? Пълна лъжа. Върхът на предателството? Тогава защо мама каза, че „този, който обича, не може да бъде предател“?)

Бен Хур и Чита вече се бяха отдалечили. Извиках гръмогласно:

— Вие сте луди! Побъркани! Че аз го мразя тоя Дънлоп, тая разплута медуза. Мразя го! Ненавиждам го! Презирам го!

(Предател. Лъжец. При това долен.)

Само че гората беше пуста. Върховното командване си беше отишло. Скоро щеше да се мръкне и да почне полицейският час. Аз обаче няма да се върна вкъщи. Ще отида в планината и ще стана отшелник. Ще живея сам. Завинаги. На никого и на нищо няма да принадлежа. И значи няма да стана предател. Който принадлежи, става предател.

Боровете шумоляха, кипарисите шептяха: „Млъкни, долен предател“.