Амос Оз
Пантера в приземието (23)

22.

Същността на предателството не се състои в това предателят изведнъж да скочи и да напусне здравата общност на преданите на делото. Само повърхностните предатели правят така. Истинският, дълбокият предател е онзи, който вътрешно е прав. В самата си сърцевина. Онзи, който е най-отдаден, най-предан, най-привързан. Онзи, който най-много прилича на другите и дори във всичко е повече от тях. Онзи, който наистина обича тези, които предава, защото какво предателство ще е, ако няма любов? (Признавам, че това е много сложна материя, която е предмет на друга история. Един добре организиран човек или ще зачеркне тези редове, или ще ги превърне в подходящ разказ. Така или иначе аз няма да ги зачеркна. Вие, ако искате, ги прескочете.)

Лятото свърши. В началото на септември започнахме седми клас. И влязохме в нова фаза — опитвахме се да конструираме субконтинентална подводница от празни петролни варели, която ще може да плава в морето от разтопена лава под земната кора и от там да нанася изненадващи удари и да разрушава цели градове направо изотдолу, под основите им. Бен Хур бе капитан на подводницата, а аз както обикновено бях помощник-капитан, изобретател, главен инженер и отговорник по навигацията. Чита Резник, като артилерийски офицер, събираше десетки метри стари жици, а също и бобини, батерии, превключватели и изолирбанд. Планът ни беше да стигнем с подводницата до кралския дворец в Лондон. Чита си имаше и друга, лична цел — да използва подводницата, за да хване двамата си бащи, които се редуваха да прекарват по две-три седмици с майка му, и да ги отведе на някой пустинен остров. Той обичаше и уважаваше майка си и му се искаше да я оставят малко на спокойствие, защото в младостта си тя е била известна оперна певица в Будапеща и сега от време на време я налягаше меланхолията. (Някой беше написал с червена боя на тяхната стена: „На Чита Резник много му е сладко — че другите са само с един татко. Добре си е и майката на Чита — не на един, на двама разчита тя“. Чита се опита да го изчегърта с пирон, да го измие със сапун, да го боядиса отгоре — но напразно.) В часовете по вероучение господин Гихон ни преподаваше как вавилонците са превзели Йерусалим и нашия храм и са ги сринали до земята. Както винаги реши да се пошегува за сметка на жена си и каза, че ако госпожа Гихон беше живяла в Йерусалим по това време, вавилонците едва щели да отърват кожата. После използва възможността да обясни израза „отървавам кожата“.

Мама каза:

— В дома има едно момиченце, сираче, казва се Хенриета. На пет-шест годинки. Цялата е в лунички. Изведнъж реши, че съм майка й, вика ми „мамо“, не на иврит, а на идиш. На всички разказва, че съм нейната майка, и аз не знам какво да правя. Дали да й обясня, че не съм й майка, че нейната майка е мъртва — но сърце не ми дава за втори път да я лиша от майка. Или пък да я оставя, да изчакам, докато порасне. Но пък тогава възниква проблем с другите деца, нали ще ме ревнуват?

Татко отвърна:

— Да, трудно е. От морална гледна точка. Във всеки от случаите някой ще страда. Ами помисли за моята книга — кой ще я чете? Че те всички са мъртви.

Не заварих сержант Дънлоп в „Ориент палас“. После, след празниците го търсих три пъти, но пак не го открих. Не го срещнах и когато дойде есента и ниските облаци се надвесиха над Йерусалим, за да ни напомнят, че не всичко на света е лято, подводници и бойци от Съпротивата.

Помислих си: Той сигурно е открил чрез сложна мрежа от информатори и двойни агенти, че съм го предавал. Или понеже казах на Ярдена за него, тя пък е казала на ранения боец от онази нощ, той е съобщил на Съпротивата и те са го отвлекли. Или обратно — може би от Централния следствен отдел са ни следили, когато се срещахме, и сержант Дънлоп е бил отведен в затвора за предателство, а може и да са го отзовали от любимия му Йерусалим и са го заточили в някой далечен и затънтен край на Британската империя — в Нова Каледония, Нова Гвинея или може би в Уганда или езерото Танганайка.

Какво ми остана от него? Само Библията на иврит и английски, която той ми даде. Още я пазя. Не можех да я занеса в училище, защото съдържаше Новия завет, а господин Гихон казваше, че той е антиеврейски (но аз го прочетох и между другите неща открих историята на предателя Юда).

Защо не написах писмо на сержант Дънлоп? Първо, защото той не ми остави никакъв адрес. Второ, защото се боях, че ако получи писмо от мен, това може да му навлече големи неприятности и може да го накажат още по-строго. Трето, какво щях да му кажа?

Ами той? Той защо не ми писа? Защото не можеше. В крайна сметка дори не му бях казал името си. („Аз съм Профи — бях заявил, евреин от земята на Израил“. А това не е достатъчно за пощенски адрес.)

Къде си сега, Стивън Дънлоп, срамежлив мой враг? Къде си — в Сингапур или Занзибар? Намери ли си друг приятел на мое място? Не приятел, а учител и ученик. Но дори и това не е точно. Как да го наречем тогава? Какво беше онова, което ни свързваше? Аз и до днес не мога да си обясня. А ти спомняш ли си нещо от домашните, които ти давах?

Говоря, както мога.

Имам неколцина познати, които живеят в Кентърбъри. Преди десет години им писах и ги помолих да се опитат да го открият.

Без успех.

Някой ден ще събера една чанта багаж и лично ще отида в Кентърбъри. Ще преровя старите телефонни указатели. Ще разпитам в църквите. Ще проверя в общинските архиви. Полицейски пристав №4479. Стивън Дънлоп, астматик, обича да клюкарства, розов и мек като памук Голиат. Самотен и нежен враг. Вярващ в пророците. Вярващ в знаците и чудесата. Ако по някакво чудо, Стивън, тази книга попадне в ръцете ти, моля те, обади ми се. Или поне ми прати пощенска картичка. С няколко реда на иврит или на английски, както предпочиташ.