Амос Оз
Пантера в приземието (6)

5.

Бен Хур приличаше на лисица — с остро лице, блед, рижав и с жълто-кафяви очи. Не го харесвах. Дори не бяхме приятели. Между нас имаше нещо друго, далеч по-силно от приятелството. Ако Бен Хур ми заповядаше например да изгреба всичката вода от Мъртво море и кофа по кофа да я пренеса до най-далечната част на Галилея, щях да му се подчиня. При това единствено заради шанса, когато свърша работата, да го чуя как отронва от ъгълчето на устата си с типичния си провлачен говор: „Ти си ОК, Профи“. Бен Хур изговаряше думите така, както другите момчета мятаха камъни по уличните лампи. Почти не отлепяше зъбите си, къде ще си дава такъв труд! Понякога произнасяше началното „п“ с едно презрително придихание: „Профи“.

Сестра му Ярдена свиреше на кларнет. Един път тя проми раната на коляното ми и залепи отгоре й пластир. Тогава съжалих, че нямам рана и на другото коляно. Благодарих й, а тя избуха в звънък смях. После се обърна към някакъв несъществуващ зрител и му каза: „Виж го какъв е послушко!“ Нямах представа какво влага в тези думи и защо ме нарича „послушко“, но бях сигурен, че един ден ще разбера и тогава ще се окаже, че винаги съм знаел. Малко е сложно и трябва да намеря по-прост начин да го обясня. Ето така, например. Понякога имам смътна представа за нещо, много преди да придобия истински знания за него. Онази вечер, когато по случайност видях Ярдена да се преоблича, се почувствах като долен предател точно защото имах такава смътна представа. Онова, което дори не можах да видя добре, не спираше да се появява пред очите ми. Толкова се смущавах, че всеки път, щом гледката изникваше в съзнанието ми, изтръпвах сякаш съм чул рязкото скърцане на тебешир по черната дъска или пък съм усетил вкус на сапун по зъбите си. Сигурно такъв е вкусът в устата на подлите предатели в момента на предателството и веднага след това. Исках да й напиша писмо, да й обясня, че изобщо не съм имал намерения да я шпионирам, да й се извиня. Но как бих могъл? Още повече че оттогава нататък, когато се качвах в наблюдателницата си на покрива, не можех да забравя, че там отсреща е нейният прозорец и не бива да гледам в тази посока дори по случайност, дори и да се налага, когато изследвам хоризонта между Неби Самуил и Скопус.

Към нас с Бен Хур се присъедини и Чита Резник — момчето с двама бащи. (Единият непрекъснато и продължително пътуваше, а другият изчезваше от къщата им броени часове преди да се върне първият. Всички се подигравахме на Чита, наричахме го „въртяща врата“ и какво ли още не. Той се опитваше да се включи в майтапа, иронизираше майка си и двамата си бащи, правеше се на глупак, имитираше ги, разсмиваше ни с маймунски физиономии, стараеше се да наподоби вой на шимпанзе, но издаваните звуци приличаха по-скоро на скимтене.) Чита Резник ни беше момче за всичко. Тичаше да донесе топките, които прелитаха отвъд оградата. Пак той като шерп мъкнеше камарите багаж, когато се стягахме за експедиция до Тибет в търсене на снежния човек Йети. Пребъркваше джобовете си за кибрит, ластик, връзки за обувки, тирбушон, ножче или каквото ни трябваше. След като приключехме някоя грандиозна битка с танкове по килима, винаги Чита оставаше да прибира фигурките или да подрежда плочките на доминото, пуловете и жетоните на дамата по кутиите им.

Почти всеки ден, след като мама и татко отидеха на работа, се впускахме в такива танкови сражения. Провеждахме тренировъчни маневри в подготовка за оня ден, когато англичаните ще напуснат страната и ние ще трябва да отблъснем организираната атака на обединените арабски армии. Татко имаше цял рафт с книги по военна история. С помощта на тези томове и на картите по стените на коридора ние разигравахме най-тежките битки в човешката история — при Дюнкерк, Сталинград, Ел-Аламейн, Курск и Ардените. Усвоявахме важни уроци за надвисналата над нас неизбежна война.

В осем сутринта, още щом хлопнеше вратата зад родителите ми, набързо разчиствах кухнята, затварях прозорците и кепенците, за да предпазя апартамента от жегата и чуждите погледи, и строявах фигурките по килима в готовност за предстоящата битка. Използвах копчета, клечки кибрит, плочки от домино, жетони от дама, фигурите от шаха, карфици, флагчета и цветни конци, с които означавах границите или фронтовата линия. Подреждах бойните единици на различните сили в начална позиция. И зачаквах. Малко преди девет Бен Хур и Чита Резник почукваха на вратата първо два пъти бързо и силно, след малка пауза — един път по-тихо. Поглеждах през шпионката и после си разменяхме пароли. Отвън Чита питаше: „Свобода?“, а аз отвътре отвръщах: „Или смърт“.

Някой път по средата на битката Бен Хур обявяваше почивка и ни повеждаше в атака към хладилния шкаф в кухнята. Обожавах тези сутрини, особено онези редки мигове в тях, когато Бен Хур благоволяваше да процеди през стиснати устни: „Ти си ОК, Профи“.

Тогава не знаех, че тези думи имат стойност само ако си ги казваш сам, и то честно.

По това време една четвърт от ваканцията се беше изтърколила. Бяхме си направили изводи за грешките на Ромел и Жуков, Монтгомъри и Джордж Патън и съответните умозаключения как ние ще избегнем тези грешки в подходящия момент. Смъквахме от стената голямата карта на Палестина и околните държави, разстилахме я на пода и върху нея репетирахме изтеглянето на британските сили и отпора срещу обединените арабски армии. Бен Хур беше командирът, а аз — сивият кардинал. По някаква случайност и днес, когато пиша това, у дома има стена, окичена с карти. От време на време заставам пред тях, намествам си очилата (които въобще не приличат на кръглите стъкла на баща ми) и проследявам развоя на войните в Босна или Азербайджан, както ги описват в новините или по вестниците. Винаги някъде по света се води война. Понякога, докато разглеждам картите, откривам, че някоя от страните е сгрешила, че е пропуснала да използва дадена възможност да нанесе изненадващ удар по фланга.

В средата на лятото вече съставях план за създаване на еврейска армада с всичките й кръстосвани, подводници, самолетоносачи и фрегати. Възнамерявах да проуча възможностите за организиране на светкавична координирана атака срещу британските военноморски бази в Средиземноморието — Порт Саид, Фамагуста, Малта, Мерса Матру, Гибралтар. С изключение на Хайфа. Тук, естествено, те щяха да очакват нещо подобно. А дали имаше и други британски бази в този басейн? Смятах да попитам сержант Дънлоп при следващата ни среща в кафене „Ориент палас“. Щях да му задам този въпрос с невинното любопитство на запалено по географията хлапе. После, като размислих, се отказах от тази идея от страх, че може да събудя подозрението му и да изложа на опасност най-важния елемент за успеха на нашия план — изненадата.

По-добре да попитам татко.

Оказа се, че няма нужда да питам никого. Можех и сам да проверя. Да сверя свободно достъпните сведения на енциклопедията с още по-свободно достъпните данни от картите в атласа. Съпоставката на подобни свободно достъпни източници често разкрива неподозирано ценна информация. (Още вярвам в това. Понякога привидно небрежно питам някого например какъв е любимият му пейзаж. По-късно в разговора, да речем след половин час, случайно задавам въпрос на същия човек какъв е искал да стане като дете. После мислено съпоставям двата отговора и си правя изводи.)

Еврейската армада обаче така и не беше пусната по вода. Вместо това трябваше да се изправя пред военния съд и да отговарям по обвинения в предателство и издаване на тайни сведения на врага.

Помислих си: „Че то така и Робин Худ може да го обвинят в предателство!“ Така или иначе, само някой безкрайно дребнав човек би си направил труда да обвинява Робин Худ, макар че основания за това обективно съществуваха.

А какво в действителност е предателство?

Седнах на татковия стол и светнах лампата на бюрото му. Взех един продълговат лист от купчинката му и написах нещо от рода на: „Да се провери дали има някаква връзка между думата BOGED — «предател» и думата BEGED — «дреха, кожа». Срвн. «вълк в овча кожа».“ Предателят се прикрива така, както дрехите прикриват тялото. При това дрехите се скъсват тогава, когато най-малко очакваш. Пък и винаги, щом се навлечеш, навън пеква слънце, а когато излезеш леко облечен, свива страхотен студ. (Макар че, в интерес на истината, в случая предателството е от страна на времето, а не на дрехите.) В часовете по вероучение на господин Гихон учихме оня стих от Книга на Йов: „Но моите братя са неверни като потоци“. Не тихите реки на Украйна, за които мама говореше с толкова копнеж, а реките на Израел, предателските реки. През горещото лято, когато си най-жаден, ти предлагат парещ пясък вместо вода. А през зимата изведнъж потичат, точно когато се разхождаш по коритото им. Пророк Йеремия също се жалваше: „Домът Израилев и домът Иудин постъпиха с мене твърде вероломно, рече господ“. Освен това Йеремия също го бяха обявили за предател, бяха го осъдили и хвърлили в една яма.

Взех друго картонче и продължих да пиша: „Колкото до думата «долен», тя може да значи «подъл, безчестен» или пък «разположен по-долу, в основата, базисен, приземен». Тогава дали обратното на «долен» е «горд, честен» или е «горен, тавански?» От своя страна пък «горд» се свързва както с «горделив, високомерен», така и с «достоен». Бен Хур Тикочински е «високомерен» и в същото време е «подъл». (Ами аз — та аз дори не бях достатъчно «достоен» да пиша на Ярдена и да й се извиня, че я наблюдавах скришом.) Трябва да попитам сержант Дънлоп как е на английски «долен предател» и дали в техния език има връзка между «предателство» и «дрехи» или между «приземие» и «достойнство».“

Дали ще го видя пак?

Когато си зададох този въпрос, почувствах, че ми липсва. Естествено, дори за миг не съм забравял, че той е от лошите, един от враговете. Но не беше мой личен враг. Макар че беше мой. Лично мой.

Повече не мога да отлагам. Трябва да говоря за сержант Дънлоп, да разкажа за връзката ни. Колкото и да ми е трудно да го сторя.