Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (8) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Руската Вандея

В своите речи вождовете на Октомврийската революция често пъти търсят аналогии и примери в историята на Великата френска революция. В началото на 1918 г., по-малко от половин година след победоносното Октомврийско въстание, настъпват събития, които ги карат да си спомнят за Вандея — обширна област в Западна Франция между Бретан и Лоара. През юни 1793 г. Вандея въстанала. Новото никога не се приема едновременно от всички. За неграмотните селяни, насъсквани от притиснатите до стената богати собственици и от фанатичното духовенство, революцията изглеждала като някакво загадъчно чудовище, което изяждало безразборно всичко хванало корен и станало навик в живота им. Кървавите междуособици обхванали Бретан, Нормандия, Поату, Бордо, Лимож. Вандея станала епицентър на провинциалната контрареволюция. „Вандея се превърнала — отбелязва П. А. Кропоткин — в гнойна рана на републиката“^[1], станала символ на жестоката гражданска война, подсилвана от чуждестранната намеса. В Съветска Русия зрее руска Вандея…

Отдихът е кратък. Още през март-април 1918 г. започва чуждестранната военна интервенция, която възражда надеждите на буржоазията и помешчиците за реванш. Навсякъде метежи, контрареволюционни акции на бялото офицерство, казаците, кулаците и националистите. Разорената от четиригодишната война страна се оказва не само в огнен обръч — тя цялата е в пламъка на войната. Републиката няма граници.

В Париж, Лион, Берлин, Токио, Вашингтон и в десетки други столици по света са уверени, че Русия е в агония. Това време съвпада с една от най-големите емигрантски вълни. Буржоа, помешчици, индустриалци, професори, значителна част от творческата интелигенция, високопоставени чиновници, напускат Русия. В статиите, изказванията и обръщенията си мнозина от тях не само описват ужаса, настъпил в страната след заграбването на властта от „тържествуващата простащина“, но и предричат скорошен край на съветите. М. И… Калинин, отговаряйки няколко години по-късно на публикациите в белогвардейския в. „Дни“, пише в „Известия“: „Сега вие сте жертвите, понасящи несгодите, донесени ви от гражданската война, но и вашите несгоди, колкото и да ви се струват големи, са капка в морето на народното страдание от 1914 до 1917 година. Вие не виждахте мъките на народа, заглушавахте ги с патриотическия си вой…“^[2]

Краят на съветската власт изглежда близък. Още повече че започва истинско изтребване на комисари. В Петроград есерът Леонид Кенегисер поваля Мойсей Урицки; през юли белогвардейците убиват Семьон Нахимсон, прочутия комисар на латвийските стрелци. Комисарят по продоволствието в Туркестанската република Александър Першин загива в Ташкент от ръцете на метежници. На 18 май Фьодор Подтьолков и Михаил Кривошликов, прочути донски болшевики, увисват на белоказашка бесилка. Бившият генерал-лейтенант от царската армия Александър Таубе, преминал на страната на революцията и назначен за началник на Сибирския щаб, попада в ръцете на белогвардейците, бива измъчван и убит. Но най-страшният удар през 1918 г. контрареволюционерите нанасят в Москва. След като Ленин произнася реч пред работниците от завод „Михелсон“, есерката Фани Каплан стреля в него.

Кървава межда разцепва Русия. Вандеята на гражданската война; когато брат тръгва срещу брата, баща стреля срещу синове, залива многострадална Русия. Думите на Жан Жорес, отправени към Вандея през 1793 г., сякаш са написани и за гражданската война в Русия: „Колко много бесни страсти пламват в градовете, усетили острието на ножа почти до самото си сърце! Каква омраза ще лумне утре! Колко репресии и против врага, и против ония, които бъдат заподозрени, че са му били съучастници, помогнали му с активни действия или с инертността си!“^[3] По ожесточеността и непримиримостта си гражданската война в Русия е равна по сила на дълбоката класова ненавист, разделяща народа на два враждуващи лагера. Пленените почти никога не остават живи. В лазаретите белите вдигат на щиковете си ранените червеноармейци. Милосърдие в схватките няма. По фронтовете пирува тифусът. В овразите разстрелват заложници. Цената на живота спада. Класовият зов е по-силен от състраданието, милостта, мъдростта и разсъдливостта. Страната е залята от кръвта на синовете й. Война водят не само въоръжените сили на съперничещите си класи, в нея фактически участва и голяма част от населението. Главен катализатор и вдъхновител на тази война става чуждестранната военна интервенция. „Световният империализъм — отбелязва В. И. Ленин, — който всъщност предизвика у нас гражданската война, именно той е виновен за нейното протакане…“^[4]

ВЦИК обявява Съветската република за военен лагер, създава Революционен военен съвет (Реввоенсовет) на републиката начело с Троцки. За главнокомандващ въоръжените сили е назначен И. И. Вацетис, сменя го С. С. Каменев. В отговор на белия терор започва червен терор.

В гражданската война Сталин е по-забележим. Изпълнява поръчения на Централния комитет, те са по-сложни и по-отговорни. Към средата на 1918 г. на десния фланг на Източния фронт важна роля започва да играе Царицин. Не толкова от военни съображения, колкото поради продоволствените трудности изпращат Сталин в Царицин като извънреден пълномощник на ЦК по продоволственото снабдяване. На 31 май Ленин подписва постановления на Съвета на народните комисари (СНК) от 29 и 30 май 1918 г. за съвместното назначаване на Й. В. Сталин и на А. Г. Шляпников за ръководители на продоволствената дейност в Южна Русия, овластени с извънредни права.^[5] Изтощителната примка на глада все по-здраво се затяга около жизнените артерии на политическите и промишлените центрове в Русия. Изглежда, че Ленин си е съставил вече мнение за този народен комисар в съветското правителство като за един вдъхващ надежди изпълнител. От идването си в Петроград често му се случвало да се среща с този скъп на думи кавказец. Той рядко задава въпроси, публично не подлага на съмнение взиманите от ЦК решения, заема се с всяко поръчение. Изглежда, че е доволен от отредената му роля на незабележим, но изпитан функционер. Сталин посреща пак така спокойно изпращането му в Царицин. Преди да замине на юг, съобщават му, че в допълнение на постановлението на СНК Ленин е наредил на отговорното длъжностно лице в Народния комисариат по военните въпроси (Наркомвоен) С. И. Аралов да сформира отряд от 400 души (от тях непременно 100 латвийски стрелци), който да бъде изпратен заедно със Сталин.^[6]

Наложило се обаче Сталин още с пристигането да решава военни задачи: Царицин се оказва в плътен обръч от казашко обкръжение. И във военния съвет на окръга влиза и Сталин. За кратко време военният съвет успява да обедини разпилените части, да извърши мобилизация, да сформира няколко нови дивизии, редица специални части и колона бронирани влакове, да създаде опълчение от работнически отряди. По молба на Сталин Ленин изпраща бърза телеграма до Главното управление на водния транспорт с предписание незабавно и безпрекословно да изпълнява всички заповеди и нареждания на извънредния пълномощник на Съвета на народните комисари Й. В. Сталин.^[7]

Положението на Царицин се заздравява, когато от Донбас към града си пробиват път части от бившата 5-а армия под командването на Ворошилов. Интересно е да се отбележи, че Сталин не изпраща донесенията си на Троцки, макар че оперативно е подчинен на него, а през главата на главнокомандващия и на председателя на Революционния военен съвет на републиката се обръща често направо към Ленин, и то по дребни въпроси. За повечето телеграми на Сталин е характерна липсата на задълбочени обобщения, политически оценки, прогнози. Те са, ако може така да се каже, крайно емпирични. В резултат на приетите от Центъра и от военния съвет мерки Царицин се подготвя в кратко време за обсада. Въпреки че на Деникин помага предателят Носович, военен специалист, бивш царски полковник, щурмът срещу Царицин не донася успех на белогвардейците. По-късно градът, както и други места, където Сталин е бил по време на гражданската война, добиват не просто легендарно, а направо митично значение в нашата история.

Тъй като няма оперативни и тактически познания, в критичните моменти на битката за Царицин Сталин прибягва до диктаторски похвати, до „твърдата ръка“. В записка до Центъра той пише: „Не оставям на мира и ругая всички, които трябва, надявам се, скоро ще възстановим положението. Можете да бъдете уверени, че няма да пощадим никого, нито себе си, нито другите, но въпреки всичко хляб ще дадем. Ако нашите военни «специалисти» (некадърници!) не спяха и не безделничеха, линията нямаше да бъде разкъсана и ако тя бъде възстановена, няма да е благодарение на военните, а въпреки тях.“^[8] Измяната на Носович и на редица други бивши офицери от царската армия засилва и без това подозрителното отношение на Сталин към военните специалисти. Народният комисар, овластен с извънредни пълномощия по въпросите на снабдяването с продоволствие, не скрива недоверието си към тях. По негова инициатива голяма група военни специалисти е арестувана. Един шлеп е превърнат в плаващ затвор. Мнозина са разстреляни. Сталин има и последователи. Не без основание В. И. Ленин в речта си по военния въпрос пред VIII партиен конгрес осъжда „партизанството“ и недвусмислено заявява, че „на преден план трябва да бъде редовната армия, трябва да се премине към редовна армия с военни специалисти“^[9]. Сталин не възразява публично на Ленин, на дори в края на 30-те години съсловната принадлежност на който и да е командир от Червената армия към царското офицерство в миналото се разглежда като утежняващо обстоятелство.

Революционният военен съвет на Южния фронт в състав Й. В. Сталин, К. Е. Ворошилов, председателя на Царицинския съвет С. К. Минин и командващия фронта П. П. Ситин не работи задружно. Сталин смята, че дори незначителните решения трябва да се приемат само колективно, а Ситин, като командващ, се опитва в съответствие с военната логика да избягва безкрайните „съгласувания“ и „уточнения“ при вземането на решения. Сталин подмята на Москва, че Ситин не заслужава доверие. Ситин отговаря с докладна записка до Революционния военен съвет на републиката. В нея твърди, че Минин, Сталин и Ворошилов ограничават дейността му като командващ фронта и искат всички, дори дребните въпроси да се съгласуват с военния съвет, което усложнява рязко оперативното управление.^[10] Сталин надделява: в началото на ноември 1918 г. Ситин е отзован от поста командващ.

В последна сметка Сталин се налага военните специалисти да бъдат непрекъснато под контрол. Той знае, че Троцки държи на тях. Още тогава между двамата избухват често пъти телеграфни схватки, които слагат началото на дълбоката взаимна антипатия, преминала по-късно във вражда и в края на краищата в омраза.

Сталин не си прави труда да посещава окопите, лазаретите, сборните места и наблюдателните пунктове. Той е постоянно в щаба, подава едно през друго бързи съобщения, вика комисарите и командирите, изисква донесения и сводки, заплашва с трибунал, изпраща хора за контрол. Още в годините на гражданската война прибягва неведнъж към крайни мерки — нареждания за разстрел на саботьори, подозрителни военни специалисти и лица, които по негово мнение пречат На работата. Така било в Царицин, в Перм и в Петроград. В речта си пред VII конгрес на партията Ленин открито говори за извършваните по нареждане на Сталин разстрели в Царицин и за разногласията между тях по този въпрос.^[11] Военните обстоятелства са такива, че със задна дата невинаги е възможно да се оцени правилно необходимостта от едни или други мерки. Вандея била кървава. Кървава е и гражданската война. В тази война Сталин се чувства по-уверено, отколкото през Октомври 17-а година. Прилича на комисаря на Конвента^[12] Карие, описан от Ж. Мишле, който смятал за нещо естествено необузданото развихряне на жестокостите и насилията в името на крайната цел. Още тогава, в гражданската война, Сталин повярвал във всемогъществото на насилието, което според него е винаги оправдано по отношение на враговете.

Неговият стил на работа не се харесва на мнозина. Най-проницателните командири не можели да не почувстват още тогава, че този човек има „железен юмрук“, че е трудно да бъде „тласнат“ към случайно решение, да се повлияе на замисъла му. Интересно в това отношение е писмото на Антонов-Овсеенко от 19 май 1919 г. до Централния комитет на РКП(б). Той се оплаква от „несправедливото отношение към него като командващ Украинската армия“. Отбелязвайки, че Центърът слабо го подкрепя в дейността му, той все пак пише, че „Лев Давидович разбира това“ (става дума за Троцки), но че „стига само другарят Сталин да тропне с крак, и украинските другари преминават от интриги към работа“. С това Антонов-Овсеенко косвено потвърждава способността на Сталин да влияе върху състоянието на нещата на фронта.

Понеже не познава тънкостите на оперативното изкуство, Сталин набляга главно на дисциплината, пролетарския дълг и революционната съзнателност, често пъти заплашва с „революционно възмездие“. След Царицин Сталин се почувствал значително по-уверен сред своите съратници в Централния комитет и в Съвета на народните комисари. Сега той е доста известен сред партийните ръководители, членовете на ЦК и военните кръгове. Наистина, когато е по фронтовете и изпълнява поръченията на Ленин, не проявява кой знае какви особени „военни способности“. Няма никакви обективни свидетелства, като например оценка на оперативната обстановка, изводи за съотношението на силите или издигане на някаква оригинална стратегическа идея, които да потвърдят неговите „големи способности“. „Насилственият“ стил, вкоренил се по-късно като командно-бюрократичен, може да смята за свой кръстник преди всичко Сталин. Оперативните становища на Сталин са твърде опростени, да не кажем примитивни. Ето един пример за неговите обичайни фронтови указания. По време на разговора по пряката телефонна връзка между члена на Революционния военен съвет на Южния фронт Й. В. Сталин и члена на Революционння военен съвет на 14-а армия Г. К. Орджоникидзе през октомври 1919 г. Орджоникидзе доложил, че армията му се готви да си върне обратно град Кроми. Нужни били подкрепления. Сталин отговаря:

„Смисълът на нашата последна директива е в това да ви се даде възможност отново да съберете тия полкове в една група и да унищожите най-добрите полкове на Деникин. Повтарям — да унищожите, защото става дума за унищожаване. Завземането на Кроми от противника е епизод, който винаги може да се поправи, основната задача обаче е да не се изпращат полковете от ударната група поединично, а противникът да бъде разбит с обединена масивна група в едно определено направление.“^[13]

Натискът, заплахата със сила в неговите указания винаги се усещат, а това не може да се приеме за проява на военно изкуство от страна на ръководителя, макар че през 30-те години и по-късно са написани много книги и са защитени дисертации именно за пълководческото му изкуство. Особено апологетични са работите на К. Е. Ворошилов за Сталин като за „най-великия пълководец на всички времена“. А всъщност нали той не е военен ръководител, а политически представител на Центъра, пълномощник, в редица случаи член на Революционния военен съвет. За победата в гражданската война мнозина членове и кандидат-членове на ЦК допринесли повече от Сталин. Това са преди всичко. Л. Д. Троцки, С. И. Гусев, И. Н. Смирнов, И. Т. Смилга, Г. Я. Соколников, М. М. Лешевич, Л. П. Серебряков, А. С. Бубнов, К. Х. Данишевски…

Така или иначе, личното участие на Сталин в гражданската война е отбелязано не само като изпълняване на неговите задължения на комисар на два народни комисариата — по въпросите на националностите и на държавния контрол, — но и несъмнено в политическо, пропагандистко и чисто във военно отношение. В хода на гражданската война Ленин често използва Сталин като пълномощник на ЦК, изпратен за инспектиране, проверка, оправяне на работите и получаване на подробна информация. Така например през юни 1918 г. Ленин телеграфира на Сталин, че разпорежданията на правителството за потопяването на корабите от Черноморския флот трябва да бъдат безпрекословно изпълнени, в противен случай виновните ще бъдат обявени извън закона. В телеграмата се предлага на Сталин да изпрати в Новоросийск отговорен човек, способен да приведе в изпълнение тази заповед.^[14] Изказвайки се същия месец на конференцията на професионалните съюзи и фабрично-заводските комитети в Москва, Ленин в отговор на въпроса за съдбата на Черноморския флот обяснява ситуацията и добавя: „Народните комисари Сталин, Шляпников и Расколников ще пристигнат скоро в Москва и ще ни разкажат какво е станало.“^[15]

Когато инструктира и напътства Сталин, преди да го изпрати на фронта, той вижда в него не само член на ЦК, но и един от представителите на многонационалната страна, чиято съдба извънредно много зависи от съюза на Русия с другите съветски републики. Готвейки проекта за постановление на Политбюро на ЦК на РКП(б) за защитата на Азербайджан, Ленин собственоръчно написва: да се възложи на Сталин чрез Оргбюро^[16] „да се измъкнат отвсякъде колкото може максимален брой мюсюлмани комунисти за работа в Азербайджан“^[17].

Сталин изпълнява нееднократно ролята на политически ръководител в отделните етапи на гражданската война. Така например по време на първия контрареволюционен опит да се ликвидира съветската власт с метежа на генерал Краснов Сталин по поръчение на Ленин и заедно с Дзержински, Орджоникидзе, Подвойски, Свердлов и Урицки участва в организирането на отбраната на Петроград и мобилизирането на силите за разгромяване на метежниците. По предложение на Ленин Сталин изпълнява и конкретни задачи по привеждането на войските на Петроградския гарнизон в бойна готовност, за строежа на отбранителни линии и за създаването на отряди на Червената армия в заводите и фабриките.

Още тук мнозина се убеждават в пробивността и неотстъпчивостта на Сталин, диктуващ директиви и отдаващ нареждания с глас, който не търпи възражения. Но едновременно с това наблюдателните партийни членове забелязват и неговата отмъстителност и злопаметност. През декември 1918 г. Сталин заедно с Ворошилов обвинява в дезорганизираност члена на Революционния съвет на Южния фронт А. И. Окулов. По настояване на Сталин Ленин взима решение: „Предвид на крайно изострилите се отношения между Ворошилов и Окулов смятаме за необходимо Окулов да бъде заменен с друг.“^[18] Въпреки че се е съгласил в случая със Сталин, на VIII конгрес на партията Ленин се изказва в защита на Окулов: „Другарят Ворошилов стигна до такива чудовищни неща като това, че Окулов бил разнебитил армията. Това е чудовищно. Окулов провеждаше линията на ЦК. Окулов ни докладваше, че там се е запазила партизанщината.“^[19] През юни 1919 г. в Петроград Сталин пак се спречква с Окулов, който искал Петроградският военен окръг да бъде подчинен на командването на Западния фронт. В резултат на настойчивите искания на Сталин, като извънреден пълномощник на ЦК на РКП(б) и на Съвета по отбраната в Петроград, Ленин възлага на земестник-председателя на Революционния военен съвет Склянски да изпрати от негово име телеграма Окулов да бъде отзован, „за да не се разрасне конфликтът“^[20]. В края на 30-те години Сталин всичко ще припомни на Окулов.

Вероятно Ленин започва да привлича активно Сталин в гражданската война още от момента, в който бива ликвидиран метежът на Духонин. Когато на 9 ноември 1917 г. Ленин пряко по телефона се свързва с главната квартира на Духонин, до него са Сталин и Криленко. Монархистът Духонин не изпълнил нарежданията на съветското правителство. Тогава след кратко съвещание още тук, до прекия телеграф, Ленин предава в главната квартира кратка заповед: Духонин се отстранява от поста главнокомандващ армията и на негово място се назначава народният комисар по военните въпроси прапоршчик Н. В. Криленко. След един ден новият главнокомандващ с отряд от 500 бойци заминава за главната квартира. Въпреки опитите на Криленко и на някои други да бъде предотвратена саморазправата Духонин е убит.

Ленин и Революционният военен съвет на републиката използват Сталин и за разследване на причините за пораженията и катастрофите в отделни участъци на фронта. Това било необходимо, понеже не само неорганизираността характеризирала действията на войските в редица направления, но понякога и преките предателски действия на отделни временни спътници на революцията, на замаскирали се монархисти и белогвардейци. През декември 1918 г. 3-а армия претърпява голям неуспех в района на Перм. Това създава сериозна опасност Колчак да се съедини с контрареволюционните сили на север и с части на английските, американските и френските войски, окупирали значителни територии край Мурманск и Архангелск. ЦК на РКП(б) командирова въз Вятка специална комисия начело със Сталин и Дзержински да изясни причините за пораженията и да вземе необходимите мерки. Упълномощените пратеници действат решително и без протакане. Групата лица, за които се установява, че са виновни за пораженията, са предадени на военен трибунал. Слабо подготвените командири и комисари се отстраняват от ръководството на войските. Набляга се върху разширяването на политическата работа с червеноармейците, укрепването на дисциплината, подобряването на материалното осигуряване. Сталин, който винаги се отнася с подозрение към командирите военни специалисти, използвайки действителните факти за измяната на неколцина бивши офицери, действа сурово и безжалостно.

Като последица от взетите мерки 3-а армия (съвместно с 2-ра) с януарското си контранастъпление успява да възстанови позициите си. В донесението си до Центъра Сталин пише, че „в резултат на взетите мерки боеспособността на войските е възстановена. В тила на армията се извършва сериозна чистка в съветските и партийните учреждения. Във Вятка и в околийските градове са организирани революционни комитети. Губернската извънредна комисия е прочистена и е попълнена с нови хора“.

Оценките на Сталин са както винаги категорични. Ето например как оценява Революционния военен съвет на 3-а армия. Съветът „се състои — пише Сталин — от двама членове, от които единият (Лашевич) командва; що се отнася до другия (Трифонов), така и не можаха да се изяснят нито функциите му, нито ролята му; той не следи за снабдяването, не наблюдава органите за политическо възпитание на армията и изобщо нищо не прави. Фактически никакъв Революционен военен съвет на Трета армия не съществува“^[21].

В изводите на доклада си Сталин, без да споменава името на Троцки, недвусмислено говори за слабата роля на „някои ръководители“ на Революционния военен съвет на републиката, ограничаващи се само с даването на „общи нареждания“. Но се наложило да се оправят и някои крайности на Сталин. По негово нареждане голяма група длъжностни лица са изправени пред военния трибунал. На заседанието си на 5 февруари 1919 г. ЦК разглежда доклада на пълномощниците и решава: „Всички арестувани от комисията на Сталин и Дзержински в 3-а армия да се предадат в разпореждане на съответните учреждения.“ В тая командировка Сталин по-отблизо опознава Дзержински и като че ли започва да изпитва уважение към него заради сериозното му отношение към работата и решителността му. А Сталин повече от всичко цени решителността и волята, още повече че никога не е страдал от недостиг на тия качества.

Понякога решителността му се проявява в категоричните му изисквания и към Центъра. В писмо до Ленин от фронта, изпратено на 3 юни 1920 г., той иска в най-скоро време да се ликвидира Кримският фронт. Нужно е, пише Сталин, „или да се осъществи действително примирие с Врангел и с това да се създаде възможност да бъдат изтеглени от Кримския фронт една-две дивизии, или да се отхвърлят каквито и да било преговори с Врангел, да не се чака моментът Врангел да се засили, да се удари по него сега и като бъде разбит, да се освободят сили за Полския фронт. Сегашното положение, недаващо ясен отговор на въпроса за Крим, става нетърпимо.“ Направо върху това писмо Ленин пише на Троцки: „Това е явна утопия. Няма ли да ни струва прекалено много жертви? Ще погребем безброй наши войници. Трябва десет пъти да обмислим и претеглим. Предлагам да се отговори на Сталин: «Вашето предложение за настъпление към Крим е толкова сериозно, че сме длъжни да се запознаем и го обмислим извънредно предпазливо. Изчакайте отговора ни. Ленин. Троцки.»“^[22]

Като получава записката отговор на Троцки, в която се казва, че Сталин, обръщайки се направо към Ленин, нарушава създадения ред (според Троцки трябвало да доложи командващият Югозападния фронт А. И. Егоров), Ленин добавя: „Тук май има и малко каприз. Но трябва бърже да се обсъди. А какви са извънредните мерки?“^[23]

Въпреки опитите на Ленин да уреди отношенията между Сталин и Троцки, те са хладни и опънати.^[24] Бъдещият генерален секретар преживява болезнено нарастващата популярност на Троцки и я смята за незаслужена. По време на едно от редките му завръщания в Москва в Революционния военен съвет на републиката му показват няколко телеграми с близко съдържание. Ще цитирам една от тях:

„До председателя на Революционния военен съвет др. Троцки.

В първата годишнина от Октомврийската революция… гражданите от село Кочетовка, Зосимовска община, Тамбовска губерния, постановиха да се преименува селото, като му дадоха Вашето име — село Троцкое. Молим да ни разрешите да наричаме нашето село със скъпото за нас име на вожда и вдъхновителя на Червената армия.

Председател на совдепа^[25] С. Нечаев“

Впрочем първите преименувани градове в Съветска Русия (днешните Гатчина и Чапаевск) още в гражданската война се наричат Троцк.

Във военната преписка на Ленин се срещат на няколко пъти фрази, изразяващи удивление от докачливостта на Сталин и склонността му да влиза в дребнави спорове. Така например на една от телеграмите на Ленин за необходимостта да се помогне на Кавказкия фронт Сталин отговаря: „Не ми е ясно защо грижата за Кавфронта ляга най-напред на мене… Грижата за укрепването на Кавфронта лежи всецяло върху Реввоенсъвета на републиката, членовете на който, по мои сведения, са напълно здрави, а не върху Сталин, който и без това е претрупан с работа.“^[26] Той е недоволен и напомня на Ленин, че е „и без това претрупан с работа“. Отговорът на Ленин е твърд и лаконичен:

„20 февруари 1920 г. На Вас ляга грижата за ускоряването на прехвърлянето на подкрепления от Югозападния фронт към Кавказкия фронт. Трябва изобщо по всякакъв начин да се помогне, а не да се водят препирни за ведомствените компетенции.

Ленин“

Но и по-късно в донесенията на Сталин твърде ясно звучат капризни нотки. На 4 август същата година Ленин изпраща на Сталин телеграма:

„За утре в шест часа вечерта е насрочен пленум на ЦК. Постарайте се да изпратите дотогава Вашето заключение за характера на затрудненията на Будьони и на фронта срещу Врангел, както и за нашите военни перспективи на тези два фронта. От Вашето заключение може да зависят особено важни политически решения.

Ленин“^[27]

Сталин е обезкуражен. От една страна, той, изглежда, не иска да поеме отговорност за възможните „особено важни политически решения“, а от друга — никога не е притежавал способността да предвижда. В телеграмата си отвръща, че „войната е игра и е невъзможно всичко да се вземе предвид“, а по същината на Лениновото предложение отговаря:

„Аз не зная за какво собствено Ви е нужно моето мнение, защото не съм в състояние да Ви предам исканото от Вас заключение и се ограничавам със съобщаването на голи факти без тълкуване.

Сталин“^[28]

Да, той е един изпълнител на директивите на Центъра. Но когато от него се иска нещо повече, отколкото той самият желае да даде, в отговорите и поведението му открито проличават обида, недоумение, подхранвани от капризност, която така точно е схванал Ленин още в годините на гражданската война.

Ще си позволя да направя едно отстъпление. В архивите се е запазила обширна входяща кореспонденция, адресирана до Л. Д. Троцки. Особено много му е писал А. А. Йофе, негов отдавнашен привърженик и съмишленик. В едно от дългите си писма (повече от 20 страници) Йофе фактически моли Троцки да му издейства някакъв влиятелен пост, по възможност народен комисар на Работническо-селската инспекция (РКИ). Йофе пише, че „докато Сталин в интерес на работата може да бъде освободен от поста народен комисар на РКИ, защото ще бъде полезен на всеки пост, а в РКИ не работи, то все пак Чичерин не бива да се освобождава от поста народен комисар на външните работи, защото никъде няма да бъде по-полезен…“ Трудно е да се разбере защо Сталин щял „да бъде по-полезен на всеки пост“ — защото „не работи“ или защото Йофе е имал предвид потенциалните възможности на народния комисар.

Йофе писал и на Ленин. И получил следния отговор:

„Първо. Грешите, като повтаряте (нееднократно), че «Цека — това съм аз». Така може да се пише само в състояние на голямо нервно раздразнение и преумора…

Второ. Как да се обяснят нещата? С това, че съдбата така Ви е отредила. Виждал съм го при много партийни работници. Пример — Сталин. Той, разбира се, непременно би направил нещо за себе си. Но «съдбата» не му даде ни веднъж за три и половина години да бъде нито народен комисар на РКИ, нито народен комисар по националностите. Това е факт…

Стискам Ви крепко ръката

Ваш Ленин“^[29]

В хода на гражданската война Сталин е изпращан, както и мнозина други партийни работници от Центъра, още няколко пъти на различни фронтове като пълномощник и специален пълномощник на Централния комитет. Така например през пролетта на 1919 г. в района на Петроград се създава тежко положение. Юденич и войските на Антантата замислят за кратко време да превземат люлката на революцията. Отбраната на Петроград била възложена на 7-а армия и на Балтийския флот. Превъзхождащите сили на контрареволюцията наближават Красное село и Гатчина. Главното командване на Червената армия прехвърля към Петроград силни части от други фронтове. Сталин, с мандат на извънреден пълномощник, се намира постоянно или в Петроградския съвет, или в щаба на войските на отбраната. Както винаги неговите методи на работа са диктаторски: отстраняване на несправилите се, предаване на съд ония, за които смята, че са виновни за създалото се положение, дирижиране на снабдяването, „раздрусване“ на управляващите органи. В щаба на Западния фронт, както и в 7-а армия, е разкрит заговор. Заговорниците, разбира се, са разстреляни. Митингаджийската разхайтеност бавно отстъпва пред стегнатостта в работата и революционната решителност. В съответствие с възванието „В защита на Петроград“ ръководителите на отбраната на града Ремезов, Томашевич, Позерн, Шатов, Петерс, пристигналият Сталин и други партийни работници подготвят града за отпор против контрареволюцията. За отбраната на Петроград Сталин, както и Троцки, е награден с орден „Червено знаме“.

По-рано нещата винаги се представяха така: там, където е изпращан Сталин, обстановката се подобрявала. Това едва ли е вярно. Ще добавим още, че обикновено Сталин пътувал с група и осъществявал директивите на Ленин и на Централния комитет. Чисто във военен план заслугите му са повече от скромни. Но още от 1918 г. колегите му в ръководното ядро на партията са знаели: това е човек, който е не само себеотрицателен, но и специалист по наказателните „извънредни мерки“. Забелязали са и това, че още тогава у него се прокрадват нотки на самовъзхваляване. От Петроград Сталин съобщава с телеграма до Центъра: „След «Красная горка» е ликвидирана и «Серая лошадь». Оръдията там са в пълен ред. Извършва се бърза проверка на всички фронтове и крепости.

Морските специалисти уверяват, че завземането на «Красная горка» откъм морето преобръща цялата морска наука. На мене остава само да оплаквам така наречената наука…

Считам за свой дълг да заявя, че и занапред ще действам по същия начин въпреки цялото ми благоговение пред науката.“^[30]

Когато Сталин се връщал от поредното си пътуване, в ЦК му възлагали текущи въпроси. Редица телеграми от фронта сочат, че още по онова време Сталин притежава определена реална власт. Така например на 15 ноември 1921 г. в телеграмата си Троцки поставя пред Сталин задача: „Необходимо е твърдо и окончателно да се регулира въпросът за задкавказките национални бригади и военни складове.“ След това той подчертава необходимостта да се прокарат чрез Политбюро три решения в тази област. Това е една от редките телеграми на Троцки до Сталин. Всеки от тях се правел, че уж „не забелязва“ другия. Взаимната нетърпимост се поражда наскоро след запознанството им. Негласно Сталин продължава да смята Троцки за меншевик. Не му харесват самоувереността, красноречието, авторитетът, умението му „да се покаже“. Възмущава го и това, че председателят на Революционния военен съвет на републиката се разхожда по фронтовете със специален влак, съпровождан от един, ако не и от два бронирани влака, както и от специален многоброен отряд млади червеноармейци, стегнати в кожени облекла. Комфорта, с който се ограждал Троцки, Сталин смята за предизвикателство. Но нейде в душата си завижда на председателя (и едновременно го ненавижда) за сладкодумството му, за енергията и популярността му. Когато Троцки публично заявява: „Не може да се строи армия без репресии. Не може да се водят на смърт човешките маси, без да има в арсенала на командването смъртно наказание“^[31], Сталин не осъжда тази линия. В себе си е съгласен с нея. В критични ситуации самият той прибягва към такива мерки, а и не само той. На 12 май 1920 г. членът на Революционния военен съвет на Югозападния фронт донася:

„До председателя на Революционния военен съвет на републиката др. Троцки

На фронта на 14-а армия имаше случаи на позорно бягство на части по време на настъплението на поляците. Дадена е заповед да се разстрелва всеки десети от бягащите.

Берзин“^[32]

Вандеята на гражданската война е жестока и към враговете, и към своите. Както си спомня Носович, бивш началник-щаб на Севернокавказкия военен окръг (избягал по-късно при белите), Сталин не проявява никакви колебания, ако е уверен, че пред себе си има врагове. Така например в Царицин са арестувани инженер Алексеев, двамата му синове и няколко бивши офицери, обвинени за участие в контрареволюционна организация. Резолюцията на Сталин е лаконична: „Разстрел.“… И хората са разстреляни веднага, без съд. За Сталин това е в реда на нещата, той е убеден в „универсалността“, в сигурността на наказателните мерки, гарантиращи нужния политически „резултат“.

На заседание на ЦК на РКП(б), състояло се на 25 октомври 1918 г., освен другите въпроси се обсъжда и писмото на Сталин за саботаж в снабдяването на 10-а армия. Той категорично иска да се предадат на съд пред военния трибунал командващият фронта и членовете на военния съвет. Заседанието на ЦК, ръководено от Свердлов, решава обаче „никой да не се привлича към съдебна отговорност, а да се възложи на др. Аванесов да извърши разследване и да доложи за резултатите в ЦК“. Аспирациите на Сталин са отхвърлени.

Почувствал сила, възможност да влияе върху събитията и текущите процеси, макар и да са с локално значение, но достатъчно забележими и важни, в много случаи Сталин започва да проявява характера си, който в бъдеще ще стане източник на много беди. Така например като член на Революционния военен съвет на Южния фронт той не е на едно мнение с члена на Революционния военен съвет на републиката Смилга по въпроса за направлението на главния удар срещу войските на Деникин. В разсъжденията си е рязък, груб, нетолерантен. За него е важно не само да отстоява мнението си, но и едновременно да унижи опонента си. Вместо търпеливо да обсъди с колегите си (та нали всички са членове на съвета) плюсовете и минусите на едни или други предложения, Сталин заема непримирима позиция, близка до озлобено отхвърляне на другите становища. Тук му е мястото да спомена, че три години по-късно в една от последните си записки Ленин отбелязва проявите на озлобеност у Сталин при решаването на важни въпроси. Но „озлоблението изобщо — ще отбележи Ленин — играе в политиката обикновено най-лоша роля“^[33]. Ако не се съгласяват и спорят с него, Сталин призовава на помощ авторитета на Центъра, указанията и директивите на Москва, изразява съмнение в благонадеждността на опонентите си. На практика всички, с които е влизал в конфликт по време на гражданската война (а те не са малко), след две десетилетия скъпо заплащат за това. Сталин е злопаметен.

Тъй като доста дълго е член на Революционния военен съвет на Югозападния фронт, той твърде бързо намира общ език с командващия фронта А. И. Егоров, бъдещ маршал на Съветския съюз, изтъкнат военачалник. По време на кървавата чистка през 1937 г. Егоров ще бъде репресиран със знанието и одобрението на Сталин. На неговото писмо за милост Сталин изобщо не реагира, макар Егоров да му припомня, че в гражданската война неведнъж заедно „са сърбали зелева чорба от една паница“. Но има и случай (извънредно рядък случай!), когато Сталин се застъпва за Егоров. В Москва се разглежда предложението на Троцки Егоров да бъде освободен от поста командващ фронта за неуспехите в Крим. Поискват мнението на Сталин. То се оказва твърде своеобразно и излиза далеч извън рамките на отговора на въпроса.

„Москва ЦК РКП, до Троцки

Категорично възразявам против замяната на Егоров с Уборевич, който още не е узрял за такъв пост, или с Корк, който не става за командващ фронта. Крим изпуснаха Егоров и главнокомандващият заедно, тъй като главнокомандващият беше в Харков две седмици преди настъплението на Врангел и си замина за Москва, без да забележи разложението сред Кримската армия. Ако е чак толкова нужно да бъде наказан някой, трябва да бъдат наказани и двамата. Аз смятам, че по-добър от Егоров засега не можем да намерим. Би следвало да бъде сменен главнокомандващият, който се мята между крайния оптимизъм и крайния песимизъм, плете се в краката на командира на фронта и го обърква, не умеейки да даде нищо положително.

14 юни 20 г.

Сталин“^[34]

Сталин „защитава“ Егоров, най-вече защото предложението за освобождаването на командира на фронта е на Троцки. А що се отнася до ония, които „изпуснали“ Крим, то нали сред тях е и Сталин… Още през 1920 г. Сталин можел безапелационно да заяви, че главнокомандващият С. С. Каменев „се плете в краката“. Моралната ощетеност на Сталин отдавна е негов житейски атрибут. С укрепването на положението му тя ще става все по-опасна и по-зловеща. Като проследява тази еволюция, човек се пита: а имал ли е Сталин изобщо понятие за съвест?

От гражданската война го познават отблизо не само Егоров, но и мнозина други съветски пълководци, родени от революцията — М. В. Фрунзе, М. Н. Тухачевски, И. П. Уборевич, А. И. Корк… След първите големи успехи в борбата против буржоазнопомешчическа Полша през 1920 г. войските на Червената армия, както е известно, претърпяват сериозно поражение. След време, почти след двайсет години, Сталин ще изкара виновни Егоров, Тухачевски и други военачалници заради тяхната „престъпна мудност, продиктувана от предателски замисли“. На него и през ум не му минава, че като член на военния съвет на фронта и той носи пълна отговорност и за успехите, и за пораженията на войските.

Когато на 2 август 1920 г. Политбюро на ЦК на РКП(б) взима решение да отдели кримския участък на Югозападния фронт в самостоятелен Южен фронт, военният съвет на фронта внася предложение да бъдат предадени на Западния фронт 12-а, 14-а и 1-ва конна армия. Тази операция не може бързо да се осъществи. А на 13 август Егоров и Сталин донасят на главнокомандващия, че армиите на фронта са вече въвлечени в боевете в района Лвов — Рава Руская и „в дадените условия смятаме вече за невъзможно да се изменят основните задачи на армиите“^[35].

Когато обаче главнокомандващият С. С. Каменев изпраща до командването на Югозападния фронт нова директива за предаването на 12-а и 1-ва конна армия на Западния фронт, Сталин отказва да я подпише. Подписва я само членът на военния съвет Р. И. Берзин. Докато се разиграват тия препирни, договаряния и съгласувания, моментът е изпуснат. Извеждането на 1-ва конна армия от Лвовското направление започва едва на 20 август и тя не успява да окаже помощ на Западния фронт. Разбира се, вината за стратегическия пропуск е у Революционния военен съвет на републиката, главнокомандващия и командването на фронта. Но нали още на 5 август Сталин се съгласява с предложението трите армии да бъдат предадени на Западния фронт? А в решителния момент попречва за това, което довежда до тежки последици. Сталин не полага никакви усилия да се осъществи собственото му предложение, утвърдено в Москва. Той е също толкова виновен за големия неуспех, колкото Троцки, Тухачевски, Егоров и други длъжностни лица. Но, естествено, Сталин и не мисли да признава собствената си грешка. У него още оттогава започват да се зараждат кълновете на „непогрешимостта“.

Ленин и тоя път посочва, че при оценката на каквито и да било ситуации никога не бива да се отстъпва от истината. Анализирайки изворите на неуспеха, той казва, че „когато наближихме Варшава, войските ни се оказаха дотолкова изтощени, че не им стигаха силите да продължат с победите си, а полските войски, подкрепяни от патриотичния подем във Варшава, чувствайки се в страната си, намериха поддръжка, намериха нова възможност да тръгнат напред. Оказа се, че войната даде възможност да се дойде почти до пълния разгром на Полша, но в решителния момент не ни стигнаха силите“^[36]. Твърде характерно е, че по-късно военните летописци, когато подчертават „особените“ заслуги на Сталин за „прелома“ на Южния, Източния и Северозападния фронт, никога не споменават за ролята му в полската кампания. Там той не се проявява откъм положителната си страна. Обективните закони на общественото развитие, на военното изкуство „не се задействат“ само от присъствието на когото и да било, ако не бъдат осигурени съответните условия за реализирането им.

Без да вземаме предвид всичко онова страшно и непростимо, което Сталин ще извърши по-късно, и без да го смятаме за злодей по рождение, можем да приемем, че е имал определени заслуги в гражданската война. Но това са заслугите на пълномощника, на човека за поръчки. Не е имал никакъв „решаващ принос“, както след години започват да пишат някои. Заедно с това не бива да се пренебрегва фактът, че той от самото начало на революцията влиза във висшите органи на партията — първо в Бюрото на ЦК, после в Политбюро и в Оргбюрс. Постепенно, лека-полека, особено към края на гражданската война, положението му укрепва, той става един от основните членове на ръководното партийно ядро.

Внимателният анализ на дейността на Сталин през ония години показва, че отстъпва по качества на мнозина партийни лидери. Като теоретик не е нищо повече от един популяризатор, не изпъква с ораторско изкуство, което е важно в моменти на исторически революционни сътресения; никой не може да каже за него, че това е сърдечен и добър човек. Явно Сталин е лишен от ония морални качества, които причисляваме към добродетелите. Но той притежава нещо друго, което не притежават Зиновиев, Каменев, Троцки, Риков, Томски, Бухарин и други вождове на революцията и на младата социалистическа държава. Сталин неочаквано за мнозина проявява рядка целенасоченост и всеотдайност в името на конкретната идея. При преследването на поставените от ръководството цели волята, настойчивостта, твърдостта и решителността му правят впечатление на хората, с които работи. Не може да не се забележи, че като ръководител Сталин се формира в значителна степен през годините на гражданската война: почувствал какво значи власт, схванал механизма й в центъра и в периферията, уверил се, че натискът, хващането за гушата, принудата в критичните моменти са в състояние да дадат желаните резултати.

Много от партийните ръководители принадлежат към интелигенцията или, както веднъж саркастично подмята Сталин (вече в края на 20-те години), „са писатели“. Той никога не развива публично тази своя мисъл, най-вече защото Ленин е също и „интелектуалец“, и „писател“, и „емигрант“. Но гениалността му е толкова голяма, че Сталин, макар по-късно да издига концепцията за „втори вожд“, който винаги е бил „редом с Ленин“, не е смеел никога да отправи каквато и да било лична пряка критика срещу действителния, безспорния вожд на партията и революцията. Когато Ленин го критикува (по въпросите за „автономизацията“, монопола на външната търговия, работата по фронтовете и по други въпроси), Сталин обикновено се съгласява мълчаливо с Лениновите аргументи. Духовната, интелектуалната власт на Ленин над Сталин е очевидна.

Кой знае дали, ако смъртоносната болест не беше издебнала толкова рано Владимир Илич, Сталин нямаше да се оформя по-нататък като ръководител от „втори-трети“ ранг на някой от партийните или съветските постове?! Кой знае? Ще повторя още веднъж: изследователят има право да противопостави своя хипотеза на свършеното от съдбата. Макар че за много от нас, сега вече знаещи, повечко за тоя човек, самата мисъл за Сталин като ръководител (от какъвто и да било мащаб) предизвиква болка и протест.

В решителния момент оня тънък „интелектуален пласт“, наричан Лениновата гвардия, не се оказва на нужната висота и позволява на един човек с диктаторски, цезарски наклонности да узурпира властта в партията и в държавата. Те се смятали ленинци, но в критичната минута се оказали неспособни да изпълнят последната воля на единствения вожд на нашата революция. Как и защо е станало така? Защо не е била реализирана друга алтернатива? По този въпрос дълго още ще спорят философи, писатели, историци. А заедно с това реката на времето ще продължава да ни носи събития и на нас ще ни остава само да ги анализираме. Миналото не е театър на сенките: там царува не мимолетното, а необратимото.