Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (64) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Саванът на Сталиновите „тайни“

Читателят знае: Сталин е обичал тайните. Големи и малки. Но най-много е обичал тайните на властта. А те са многобройни. И често пъти зловещи. Ние едва сега започнахме да се замисляме как така един безнравствен и физически непривлекателен, а в политическо отношение дори силно отблъскващ човек е могъл да накара цял един велик народ да го заобича? Как успя да „претопи“ трагедията на народа в личен триумф? Защо му вярваха милиони, и не само в нашата страна? Сталин е знаел „тайните“ на този феномен, обичал ги е и ги е пазел.

Сега, когато толкова много се пише за Сталин, естествено е желанието на мнозина автори да го разграничат от социализма, от народа. Така навремето си се опитва да постъпи и Троцки, когато започва да пише книгата „Сталин“. Това намерение личи и в многобройните статии на съветски автори. И аз бях близко до това становище, но дойдох до извода, че е невъзможно да се тръгне по този път, без да се накърни историческата истина. Нима е реално, когато оценяваме 30-те и 40-те години, да гледаме „отделно“ народа и „отделно“ Сталин? Нима народът и партията са били отделени от своя лидер? Нима не славеха те своя „вожд“, ръководещ всички дела на огромната страна?

Може би именно тук се крие най-голямата „тайна“ на Сталин. Той съумява да стане символ на социализма. Но все пак е възможно Сталин да бъде „отделен“ до известна степен от социализма, ако се приеме, че макар и да беше обявено в края на 30-те години построяването на социализма в Съветския съюз, в действителност страната все още преживяваше преходен период. Неузрелият социализъм е „позволил“ да го ръководи недостоен за великите идеали човек. Триумфиращият властелин се е отделил дотолкова от народа, доколкото моделът на създадения по негови „чертежи“ социализъм се е отличавал от Лениновия модел. Многото позитивни неща, родили се в обществото, са станали реалност преди всичко не благодарение на Сталин, а въпреки него, благодарение на това, което наричаме „октомврийски тласък“, социалната инерция, предизвикана от този тласък. Но да се отдели напълно Сталин от__ Сталиновия__ социализъм е невъзможно. Разчитайки на силовото разрешаване на многобройните икономически, социални и идеологически проблеми, Сталин ясно вижда, че без да се измени общественото съзнание, не може да се стигне до положение, при което той ще остане завинаги в центъра на „системата“. Издигнатата от него идея за „новия човек“ се отличава кардинално от Лениновите идеи за хармонично развитие на личността в социалистическото общество. Как е успявал Сталин да манипулира общественото съзнание? Разбира се, с помощта на голям апарат. Наред с някои положителни елементи в общественото съзнание се внасят и идеите на самия „вожд“. „Тайните“ около влиянието на Сталин върху този процес са на пръв поглед доста прости.

Когато разговарях с Шепилов, бивш секретар на Централния комитет, чух следното. Често пъти Сталин е канел при себе си на интимен разговор отделни представители на художествената интелигенция, учени, общественици. „Знаех, разказа ми Дмитрий Трофимович, че можеше неочаквано да покани при себе си някой голям писател, артист, журналист, режисьор. За поканения това беше огромно събитие — «вождът» е благоволил да му обърне внимание! И често по време на тези височайши аудиенции се даваха социални, идеологически поръчки. Ненатрапливо, но властно. Една вечер ми се обаждат: позвънете на еди-кой си телефонен номер. Измъчван от най-различни предположения, набирам номера. На другия край се оказва Сталин:

— Другарю Шепилов! Имате ли малко време? Бихте ли могли да дойдете сега при мене?

— Да, разбира се… — Не помня какво още казах, но слушалката вече мълчеше. А дори не знаех къде да отида… Но веднага отново се позвъни и ми съобщиха, че след няколко минути щяла да дойде кола. Крачех като паднал от небето по кремълските коридори, придружаван от мълчалив сътрудник от Секретариата на Сталин. Почти на всеки етаж, на всеки завой стояха като статуи часови от кремълската охрана.

Разговорът продължи повече от час. Сталин започна отдалече — новото време искало нова икономика. Ръководителите, «командирите на производството», както той се изрази, били слабо подготвени, икономическата им грамотност била на много ниско равнище. Нужно е да се създаде, и то много бързо, добър масов учебник по политическа икономия на социализма. Личеше си, че препоръките, които даде, са били отдавна обмислени — да се увеличава степента на обобществяване на средствата за производство, да се усъвършенства планирането, да се направи от плана «железен закон», да се повиши производителността на труда и още някои препоръки все в духа на «силовата икономика». Когато Сталин ме гледаше с немигащите си очи, просто ме дострашаваше. Погледът му ме обгаряше…

Сталин си даде поръчката. Фатални срокове. «Скриха» ни тримата в една от вилите край Москва. В края на всяка седмица Суслов звънеше и питаше строго: как върви работата? Кога ще може да се прочете текстът? Другарят Сталин чака… Не забравяйте това!“

Такъв е бил един от методите за лична поръчка на пиеса, филм, книга, учебник. Насоките на произведението се дават от самия Сталин. Тази „тайна“ е проста — лично влияе върху вкарването на духовното развитие на обществото в нужната посока. Както пише критикът Шкерин, който неведнъж се е срещал с Шолохов, на 24 май 1942 г., на рождения ден на писателя, Сталин неочаквано го поканил да му гостува. В дългия разговор по време на вечерята, на която били само двамата, Сталин казал най-сетне за какво е поканил Шолохов:

„Водим война. Тежка. Най-тежката. Кой ще напише нещо силно за нея след победата? И достойно, както в «Тихият Дон»… Храбри мъже са изобразени там — и Мелехов, и Подтелков, и още много червени и бели. А такива като Суворов и Кутузов няма. Но войните, другарю писател, се печелят именно от такива велики пълководци. На вашия рожден ден ми се прииска да ви пожелая крепко здраве за много години и нов, талантлив, всеобхватен роман, в който биха били изобразени правдиво и силно и герои войници, и гениални пълководци, участници в сегашната страшна война…“

Една постоянна „тайна“ на Сталиновото въздействие върху общественото съзнание може да открием в поддържането на непрекъснато напрежение в обществото. Обстановката на потенциално възможна „гражданска война“, а по-точно на перманентна борба с „враговете на народа“, „шпионите“, „малодушните“ „космополитите“, „отстъпниците“, „вредителите“ създават атмосфера, в която неговите указания и призиви за бдителност винаги намират благодатна почва. Сталин усеща, че след завършването на войната у народа и особено сред интелигенцията се появяват едва доловими, но реални очаквания на промени… Войната някак духовно е разкрепостила хората. И „вождът“ дава команда на Жданов:

„Трябва да се нанесе удар по безидейщината… В литературата проличават отклонения от класовите принципи в творчеството. Проверете едно-две списания. Най-добре в Ленинград…“

След излизането на ползващото се с печална слава постановление на ЦК на ВКП(б) „Относно списанията «Звезда» и «Ленинград»“ Жданов пристига в града на Нева. „Този въпрос — заявява той — е поставен на обсъждане в Централния комитет по инициатива на другаря Сталин, който лично следи работата на списанията… и предложи да бъде обсъден въпросът за недостатъците в ръководството на тези списания, при това лично участва в заседанието на ЦК и даде ръководни указания, които станаха основа на решението.“ Дори само „личното участие“ на секретаря на ЦК в заседанието на Централния комитет е вече „историческо събитие“… Като споменава в постановлението имената на писателите, чиито произведения са „чужди на съветската литература“, Сталин иска да върне следвоенното общество в предишната атмосфера на подозрителност, страх и „лов на вещици“. Той знае, че където съществува постоянна опасност от страна на вътрешните и външните врагове, нужен е силен вожд, „твърда ръка“, решително ръководство. Тази стара „тайна“ на всички диктатори той отдавна е открил за себе си. Ако в едно общество няма врагове и другомислещи, няма борба, нужен ли е диктатор?

Сталин знае още една „тайна“ за управление на общественото съзнание — важно е да се внедряват митове, щампи, легенди, основани не толкова на рационалното знание, колкото на вярата. „Краткият курс“ по история на партията, както и изказванията на „вожда“ са в значителна степен пропаганда на митовете и идеологическите щампи. Още в началото на века социологът Ж. Сорел издига теорията, че човешката маса, която не е на високо интелектуално равнище, е склонна да се доверява на ирационални митове, неизискващи обяснение. Митовете, пише Сорел, дават „интуитивна“ представа за социализма като мечта, идеал, цел.^[1] Не е задължително митовете да бъдат изяснявани, нужно е само да се вярва в тях. На хората се втълпява, че трябва да вярват в абсолютните ценности на „диктатурата на пролетариата“, на „новия човек“, в идващите от най-високо място постановления. Ритуалните събрания, манифестациите, клетвите, приветствените писма освещават, канонизират политическите митове, правят ги част от светогледа. Увереността, основана на истината, се подменя с вяра. Тук Сталин постига много. Хората вярват в социализма, в него като „вожд“, в това, че нашето общество е най-доброто, най-напредничавото, в безпогрешността на властта. „Тайна“ за могъществото на един-единствен човек не може да съществува без система от митове, които постоянно да се насаждат и да се втълпяват.

Разбира се, нямам намерение да отрека напълно позитивния смисъл на вярата в идеалите и социалистическите ценности. Но също така нямам никакво намерение да ги обявявам за железни, вечни и единствени. Съзнание, основано само на мит, е лишено от нещо много важно — от способност за постоянно социално творчество. Именно тук се крие един от факторите (наред с причините от икономически и политически характер) за формирането на такъв социален тип личности, на който заедно с някои позитивни черти са свойствени равнодушието и пасивността, непоколебимата вяра в „указанията“, във възможността и необходимостта всички проблеми да се решават „отгоре“, готованщината и безинициативността. Такова едно съзнание, формирано по Сталиновите рецепти, вижда разноцветния и многозвучен свят само в черно-бели цветове. За такова съзнание категорията лична свобода има второстепенно значение. Човек с такова съзнание чака да го „водят“, да го „насочват“, да го „вдъхновяват“. Всичко това е резултат от самодържавието, резултат от Сталиновите „тайни“, с чиято помощ „вождът“ осъществява властването си.

Не мисля, че Сталин е чел някога диалозите на Платон. Във всеки случай не успях да открия следи, че е познавал известното произведение на гръцкия философ „Държавата“. Но няма никакво съмнение, че основа на много „тайни“ за самовластието на Сталин са същите „общи правила“, които са прилагали мнозина диктатори от най-стари времена.

Диктаторът, или както го определя Платон, „тиранът“, избуява обикновено като „галеник на народа“. За него е характерно, че „в първите дни, изобщо на първо време, той се усмихва любезно на всички, с които се среща, а за себе си твърди, че не е никакъв тиран; щедро раздава обещания на частни лица и на обществото“. Тиранът живее сред хората и тайната на силата му се крие в неговото умение да превръща враговете си в приятели и обратно. „Когато обаче се помири с едни или други свои врагове, а останалите унищожи, та да престанат да го безпокоят, аз мисля, че първата му задача ще бъде постоянно да въвлича гражданите в някакви войни, та народът да изпитва нужда от предводител…“ Платон като че ли е гледал през вековете: „А пък ако заподозре някого във волни мисли и в отричане на властването му, то такива люде ще унищожи под предлог, че уж се били предали на неприятеля. Заради всички тия неща на тирана му е необходимо чрез войната постоянно да държи всички нащрек.“ Преди всичко чрез вътрешна „война“. Е, а по-нататък? — ще попитаме ние и ще търсим отговора у Платон за вечните „тайни“ на диктаторите. „Някои от влиятелните лица, спомогнали за издигането му, ще започнат открито, а също и в разговори помежду си да изразяват недоволството си от него за всичко ставащо — поне ония, които са по-смели.“ Когато човек чете диалозите, понявга забравя, че са написани в 60-те — 40-те години на IV век преди нашата ера… Нима думите на Платон не се отнасят за Сталин и за обкръжението му: „За да запази властта за себе си, тиранът не вижда друг изход, освен да унищожи всички тях, така че в края на краищата да не остане никой нито от приятелите, нито от враговете му, който би могъл да стори нещо.“^[2]

Мога да продължа и по-нататък с цитирането на диалозите на Платон относно „тираните“ и „тираничния човек“. Но очевидно и тези извадки са достатъчни, за да се види, че наред със специфичните особености на диктаторското самовластие в различните епохи има и нещо общо: „господстващата личност“ не може да действа иначе освен от „името на народа“. Диктаторите извършват жестока селекция на своите „съратници“ и „приятели“; те не търпят другомислието, стремят се да поддържат напрежение у народа, като насочват вниманието му към безброй врагове. Опасността от война и от намесата на зли сили е абсолютно необходима, за да се хвърли обилна светлина върху месианската роля на вожда… Без да е чел Платон, Сталин все пак е научавал тия „тайни“, запознавайки се с животоописанията на руските царе.

Във връзка с 300-годишнината на династията Романови е било пуснато разкошно и с голям формат издание, наподобяващо албумите за „знаменити“ ръководители, издавани по-късно през съветско време при Сталин и след него. Сталин, презирайки от дън душа всички руски царе, императори и императрици от рода на болярите Романови, намира време да прелисти дебеличката книга. Спира се повечко на страниците, където се описва смъртта на Александър II след покушението: „В 2 часа и 35 минути императорът, връщайки се от Михайловския дворец на Екатерининския канал, е бил смъртно ранен от хвърлената към него бомба… Навеждайки се над дясното рамо на Господаря, Великият княз го попитал чува ли го Негово величество, на което Господарят тихо отговорил: «Чувам»; на следващия въпрос, как се чувства Господарят, императорът казал: «… по-скоро в двореца… носете ме в двореца… там да умра». Това са били последните му думи, чути от очевидци на злодейското престъпление…“^[3] Сталин затваря рязко огромната книга. Сигурно си е казал: ако си бил силен, не те тебе, а ти тях… На него му е по-ясно, отколкото на когото и да било от съратниците му, че всяка власт, дори с диаметрално противоположно социално и политическо съдържание, има нещо общо с всички други. Тя трябва да бъде силна. Особено диктаторската власт. Това Сталин добре е схванал.

Пак така добре е схванал и принципа, станал основа на всички негови „тайни“: в обществото трябва непрекъснато да се поддържа висок градус на борбата. В тази борба той се чувства уверено. За него целият му дореволюционен живот е бил борба за оцеляване, за подкопаване основите и а самодържавието. През 20-те години става така, че той успява да пренесе тази борба на арената на идейното шмекеруване и политическото отстраняване на почти всички, които не мислят като него, които биха могли, макар и теоретично, да претендират за главните роли. Борбата за избор на методите и пътищата за развитие на страната Сталин превръща в борба за лично самоутвърждаване. През 30-те години тази борба преминава във физическо унищожаване на всички реални, а главно потенциално възможни противници. И така преуспява в тази борба, че както ми се струва, и след столетия човечеството, ако оцелее, ще свързва представите си за варварство не само с Тамерлан, Чингис хан и Хитлер, но и с името на Сталин. Не пише книга „Моята борба“ („Майн Кампф“) като Хитлер. Но целият му живот и всичките му деяния са действително за него борба с безбройни орляци от врагове — не толкова реални, колкото измислени от него, предполагаеми.

Най-реални от всички негови врагове бяха фашистите, с които се опитваше обаче, най-вероятно поради тактически съображения, да поддържа отношения, наричани за камуфлаж „дружба“. Но в последна сметка сблъсъкът с хитлеризма, довел до ръба на пропастта не само кариерата му, но и цялата страна, отново го издига на най-високия връх на властта и на славата. Достигнал апогея на могъществото си, той не може да не е разбрал, че е задължен за това не само на стечението на обстоятелствата, на безспорната сила на антифашистката идея, но преди всичко на избраната от него методология. Тя цялата се съдържа въз вечната борба. Не е важно каква е — борба с фракционерите, борба за индустриализация и за колективизация, борба с „космополитите“ и с множество други „крепости, които болшевиките трябва да завземат“. А в крайна сметка лично за него, за „вожда“, тази борба означава самоутвърждаване, увековечаваме, обожествяване.

Сталин никога не забравя, че за него основа на основите е идеята за класова борба. Когато вече са унищожени помешчиците и капиталистите, той открива още една „класа“, която трябва да бъде ликвидирана — кулаците. Накрая, останал без явни класови врагове, Сталин изобретява формулата, по която те никога няма да изчезнат. Заседял се в кремълския си кабинет до късна нощ, една седмица преди зловещия февруарско-мартенски пленум през 1937 г. Сталин мъчително търси дефиниция, извод, в съответствие с който ще може да превърне в „перманентна“ борбата вътре в обществото. Многократно зачертаваните и поправяни думи на ключовата фраза в бъдещата му реч свидетелстват, че дълго време е мислел върху нея. Най-сетне, както личи от стенограмата на пленума, диктаторът е формулирал онова, което му е било толкова необходимо. Ще ви го припомня още веднъж: „Колкото по-напред отиваме, толкова по-големи ще бъдат успехите ни, толкова по-силно ще се озлобяват остатъците от повалените експлоататорски класи, толкова по-бързо ще преминават към остри форми на борба, толкова повече ще пакостят на съветското общество, толкова по-често ще се залавят за най-отчаяните средства за борба като последна възможност да избягнат съдбата си на обречени.“ По-нататък в речта му има още една многозначителна фраза: враговете „ние ще поваляме в бъдеще пак така, както ги поваляме сега, както ги поваляхме в миналото“^[4].

Именно в това, че Сталин залага на незатихващата борба, разбирана еднозначно като антагонистична, жестока и безкомпромисна, се състои една от главните „тайни“ на неговата методология на мислене и на действие. Дори и след като успява да доведе до състояние на пълно покорство великия ни народ, Сталин не си отдъхва. През януари 1948 г. „тираничният човек“ (използвам израза на Платон) нарежда на министъра на вътрешните работи на СССР Круглов да обмисли „конкретни мерки“ по създаването на нови допълнителни лагери и затвори със специално предназначение. В едва доловимия пулс на необхватното ни отечество Сталин усеща нещо тревожно. Зачестяват проявите на недоволство, отбелязват се опити за преминаване на границата, някои писатели не публикуват, протестирайки сякаш против безизходицата, в която ги поставя все повече затягащият се обръч на единовластието.

„През февруари доложете проекта на решението — обобщава накрая Сталин. — За троцкистите, меншевиките, есерите, анархистите и белоемигрантите трябва да бъдат създадени специални условия…“

„Ще бъде изпълнено, другарю Сталин, ще бъде изпълнено…“ — повтаря няколко пъти послушният галеник на Берия.

Да не би читателят да си е помислил, че съм объркал датите? Не! През 1948 г. Сталин отново заговорва за троцкисти, меншевики, есери, анархисти… Мисля, че е търсил „нови врагове“ — неотроцкисти, неоменшевики, неоесери и тъй нататък. Круглов не кара Сталин да чака. В средата на февруари Поскрьобишев предава нужния документ:

„До Централния комитет на ВКП (б)

за др. Сталин Й. В.

В съответствие с Вашите указания приложено представяме проект за постановление на Министерския съвет относно организиране на лагери и затвори със строг режим за изолиране на особено опасни държавни престъпници и за изпращането им след изтърпяване на наказанието на местожителство в отдалечени райони на СССР.

Молим за Вашето решение

В. Абакумов

С. Круглов.“^[5]

В проекта се посочва, че „троцкистите, терористите, десните, меншевиките, есерите, анархистите, националистите, белоемигрантите“ трябва да бъдат изпращани в десетките нови лагери на река Колима, край Норилск, в АССР Коми, в Елабуга, в Караганда и на други места. Заедно с това се предписва с осъдените да се води „чекистка работа за откриване на останалите все още на свобода“. По отношение на затворниците трябва да бъдат изключени „съкращаването на сроковете за изолация и каквито и да било други облекчения“. Нещо повече, на Министерството на вътрешните работи (МВД)^[6] се предлага „в случай на необходимост да се отменя освобождаването на затворниците, като се оформи това по-късно по установения от закона ред“. Звучи многозначително — изтърпелият наказанието да се задържа „по установения от закона ред“.

Сталиновата резолюция „Съгласен“ е още един щрих към портрета му. За него борбата, насилието, лишаването от свобода са инструменти за „съзидание“ по сталински. Абсолютизирането на каквото и да е винаги е опасно. Абсолютизирането на класовата борба довежда Сталин до отхвърляне на много от истинските ценности на социализма. Най-важните — социалната справедливост, хуманизмът, свободата на личността — се потъпкват. Сталиновите „тайни“ на единовластието са тайни на ренегатството. Ако е бил жив ликвидираният от „вожда“ Троцки, сигурно е щял да повтори думите си: „Сталин води към термидор^[7]“.

Светът постепенно опознава Сталин не само с помощта на Фойхтвангер и Барбюс, нараства и броят на хората, които се убеждават, че главната му сила, „тайната“ на неговата неуязвимост е в абсолютизирането на феномена „класова борба“. На мнозина им се струва дори, че със своя антиболшевишки памфлет „Царството на Антихриста“ Мережковски^[8] по-рано от другите вижда смъртоносната опасност от такова абсолютизиране. Ще напомня, че три години след Октомврийската революция той пише: „Добра ли или лоша е идеята за класова борба, благородна ли или презряна, ние, живите участници в борбата, палачи или жертви, знаехме за нея едно или друго, което Маркс не е знаел, което не са и сънували всички мъдреци на социалдемокрацията. У тях тази идея е била само в ума им, у нас — в кръвта и в костите ни: кръвта ни се лее, костите ни се трошат от нея.“^[9] И наистина Сталин прави всичко идеята, която по-рано „е била само в ума“, да стане господстваща в политиката, икономиката, идеологията, културата, във всекидневния живот. Той не е спокоен, ако не усеща писъците и конвулсиите на жертвите на тази идея.

След войната, когато в Европа, а като че ли и в света, се наблюдава всеобщо изместване наляво, се създава впечатлението, че историята потвърждава правотата на Сталин. Мнозина започват да мислят, че железният плуг на класовата борба скоро отново ще пори земната твърд. Тогава май никой не се опитва да мисли планетарно; очертанията на дамоклевия меч на атомния апокалипсис още са неясни. Докато ветровете на „студената война“ все още не са замразили социалната и обществената активност на антиимпериалистическите сили, изглежда, че нещата няма да се ограничат само с разпадането на колониалната система.

Изказванията на Сталин след войната се посветени, както и по-рано, на борбата за възстановяване на народното стопанство, за приоритетно, пак както и по-рано, развитие на тежката промишленост, за активизиране на селското стопанство. А там положението е крайно напрегнато. Първата следвоенна година е неплодородна. Доставките на зърнени храни от Съединените щати са прекратени, реколтата в европейската част на страната е много слаба и тези две злощастни обстоятелства създават критична ситуация. Но не могат да нарушат душевното равновесие на Сталин. Е, налага се купоните да останат до есента на 1947 г. Страната не за първи път гладува. Достатъчно е например да споменем само за геноцида, предизвикан от Сталин със смъртоносния глад през 1933 г.! А през повратната 1943 г., спомня си Сталин, реколтата също беше много слаба. Но на фронта помогнаха американците, а мирното население отново понесе мъжествено и с големи жертви страшното бедствие. През април 1944 г. Берия поднася мълчаливо на Сталин доклада на народния комисар на вътрешните работи на Казахстанската ССР Богданов. Върховният главнокомандващ няма време да го прочете веднага, но вечерта прелиства осем страници. Богданов пише, че слабата реколта през 1943 г. е предизвикала големи трудности: хиляди хора са подпухнали от глад, много са умрелите, особено сред интернираните. Сталин повече се вълнува от други проблеми, но погледът му е прикован от конкретните факти:

„Колхозничката Ковальова (Каменски район, Западноказахстанска област), чийто мъж е загинал на фронта, има четири деца и живее при изключително тежки условия, събира леш и огризки…

Семейството на колхозничката Федосова (колхоз «Ворошилов», Андреевски район, Алмаатинска област), на която двама сина са загинали на фронта, а мъжът й след три ранявания и сега е на фронта, не получава никаква помощ, храни се с кучета и котки…

В 23-те колхоза от Зиряновски район, Източноказахстанска област, повечето от проверените 110 семейства на фронтоваци продължително време не са получавали хранителни продукти; в редица колхози сред децата се шири всеобщо подпухване, част от тях са в безнадеждно състояние…

В колхоза «5 декември», Зеленовски район, Западноказахстанска област, колхозниците са изровили в гробищата за животни труп на кон и си разделили месото…

В колхоза «15 години РККА», Приуралски район, Западноказахстанска област, се е самоубила колхозничката Гастел, като е оставила бележка: «Самоубивам се, защото няма къде да ида, отникъде няма подкрепа…»“^[10]

Тогава той просто оставя доклада настрана — не му стигаха другите грижи, ами… Но сега? Мисълта му тече по стария улей — жертвите са неизбежни. Нима не е ясно на всички, че войната продължава да събира скръбната си жътва? Между многото документи — телеграми, доклади и рапорти за тежкото положение с продоволствието — не открих и следа от някаква конструктивна реакция на Сталин, която би свидетелствала за намерението му да помогне някак.

Видях много документи със съобщения за глада, за който нито печатът, нито радиото са ни информирали тогава. През март 1945 г., когато долагат на Сталин за тежкото положение в Читинска област, пак никаква реакция. Е, наистина, Молотов нарежда да се изпрати в Чита брашно в повече от предвиденото. А в оная година там са прибрали… по 130 килограма жито от хектар! Берия информира, че например в село Буторино, Белейски район, децата крадат храна от свинете… А цензорите, отваряйки писмата, изпращани на фронта от Читинска област, констатират: в Моготуйски район ядат умрели кокошки; в Сковородино прибрали умрелите коне и ги изяли; в Улетовски район изяли всичката лобода, копривата, хмела, корените от троскот… Съобщават и за нещо страшно, чудовищно: доведената до крайно отчаяние А. В. Демиденко, майка на седем подути от глад деца, убила най-малката си, на година и половина, дъщеричка и нахранила с нея останалите, за да ги спаси.^[11]

Тежко ми е да пиша за това. Толкова страшна е била за народа войната! А тези случаи на диващина не могат на пръв поглед да бъдат отнесени пряко към сметката на Сталин. Но нали през целия си живот той е бил безчувствен. За него хората са „маса“, огромна и безформена. Страданията и болките на „масата“, както мисли „вождът“, са сурова необходимост и само толкова. Той смята за напълно естествено големите цели да искат големи жертви. Сталин винаги е мислел — и в това отношение не е бил сам, — че верността към революционния радикализъм означава и безпощадност по пътя към набелязаните върхове. Защото там ще властва той или в краен случай (ако не доживее до комунизма) там ще властват неговите идеи! Ако човек пилее сили и способности в дреболиите на всекидневието, може да се удави в суетнята на делничното живуркане. Истинският лидер, казва си Сталин, не бива да бъде сантиментален. Но публично за това той няма да говори. То с също една от неговите „тайни“. Напротив, нека всички да мислят, че „се грижи“ за всички.

Мнозина дълго време смятаха, че диктаторското управление на Сталин се е опирало преди всичко на авторитета му, на духовната, нравствената му власт над хората. Но самият Сталин е знаел, че не е така. Неговите главни инструменти са апаратът на насилието, съсредоточен в НКВД, и партията, която той отдавна и упорито превръща в идеологичен „рицарски орден“. Те не са вече само „трансмисии“ на волята му, а главни елементи на системата, която е създал. Именно тези инструменти на властта са самата същност на социализма и на „вожда“. Те са „тайните“ на силата и влиянието му. Но си е имал и лични тайни.

По всяка вероятност Сталин не си е водил дневник, бил е предпазлив. По негово указание много документи били унищожавани. В дебелите папки с негова преписка (всъщност документите са ги писали други и са му ги докладвали, а той само е решавал устно или писмено, поставяйки кратки резолюции от типа „Съгласен съм“, „Доложете за резултатите“, „Въпросите са лошо обмислени“ и т.н.) се срещат понякога и такива надписи: „Моля тези документи да се унищожат. Й. Ст.“^[12] Както успях да установя, понякога са унищожавани доклади за изпълнението на някои негови указания по линията на НКВД. Сталин е един от малцината, които са имали право да четат материали от чужбина, където той е изобразяван карикатурно, в духа на политическата сатира. Те са играели ролята на акумулатор на ненавист — „попълвал“ е запасите си от злоба спрямо безбройните си врагове в страната и в чужбина.

Например през август 1937 г. му съобщават, че един от „бившите“ поети, Т. Н. Гарин-Михайловски, за да преживее някак си, иска да публикува в емигрантската преса поемата „Пушкин и Сталин“. Едновременно изпращат и поемата, написана във вид на диалог между „вожда“ и великия руски поет. Сталин прелиства със злобна погнуса страниците на ръкописа, отпечатан на стара пишеща машина с „е двойно“, и се спира на заключителните строфи:

„Сталин (Събужда се, търка очи, оглежда се наоколо и прелиства том от Пушкин. Сам е.)

Не, това не беше Пушкинъ, смешно:

цитата търся безуспешно…

А самозванец, види се, на мен

се е присънил посред ден…

 

Но «Божеството огладня»!

Не току-тъй насън го ти видя:

Шашлик и руйно вино…

и ново едно име! (Развиква се):

Слугите! Гответе ми любимата вечеря

и дайте списъка на ГПУ от вчера,

едно име още да впиша забравих —

проклетият Пушкинъ без ум ме остави… (Потрива си самодоволно ръцете)

И така, другари, в работа ни грижи,

и в държавна дейност животът ми се ниже,

тече като Волга във студ и във мраз…

Знай, Пушкинъ, «Не ти си Русия, а Аз!»“^[13]

Помни той, че същото чувство на ненавист го беше овладяло, когато през 1937 г. прочете речта на Троцки „Аз обвинявам!“, която неговият най-голям враг произнася на нюйоркския хиподрум: „Защо Москва се бои толкова много от гласа на един-единствен човек? Само защото знам истината, защото нямам никакви причини да я скривам. Готов съм да представя в една международна комисия за разследване документи, факти и свидетелства, в които именно е скрита истината. Аз заявявам: ако тази комисия реши, че макар и в най-малка степен съм виновен за престъпленията, които ми приписва Сталин, доброволно ще се предам в ръцете на ГПУ. Правя тази декларация пред целия свят… Но ако комисията удостовери, че процесите в Москва са съзнателна и преднамерена провокация, ще поискам от моите обвинители да заемат мястото ми на подсъдимата скамейка.“^[14]

Ето още един интересен документ от 1923 г. (месецът не е посочен), озаглавен „Биографични сведения за Й. В. Сталин“. Запазено е копне в архива на Народния комисариат по националностите. Предназначението и авторството му са неизвестни, но има основания да се предполага, че е подготвен под „ръководството“ на Сталин.

В „биографичните сведения“ се описват надълго и нашироко „революционните заслуги“ на Сталин преди Октомври. „В октомврийските дни Сталин беше член на петорката (колектива) за политическо ръководство на въстанието…“ Особено любопитни са заключителните редове: „Както предишната, така и особено сегашната революционна работа на Сталин имат огромно значение. Отличавайки се с неизчерпаема енергия, с изключителен, изпъкващ ум и с непреклонна воля, др. Сталин е една от главните скрити, наистина стоманени пружини на революцията, която с несъкрушима сила разгръща руската революции в световен Октомври. Последовател на Ленин, той повече от когото и да било друг е усвоил методите и идеите в практическата му дейност.

Благодарение на това днес той блестящо запълва отсъствието на Ленин не само в областта на тясно партийната дейност, но и в областта на държавното строителство.“

Просто не ми се вярва, че някой може да напише такъв документ, докато Ленин е още жив. Кой тогава е неговият автор? Защо са били съчинени тези „сведения“ за „стоманената пружина на революцията“, която „блестящо запълва отсъствието на Ленин“? Може би Сталин, когато става генерален секретар и усеща, че Ленин няма да се върне вече на политическото кормило на държавата и партията, се е готвел да стане негов приемник още през 1923 г.? И това е една от Сталиновите „тайни“…

Такива документи Сталин е пазил известно време, а после ги е давал на Поскрьобишев. Много от тях Поскрьобишев унищожава, но някои запазва в секретните архиви. За Сталин те са били общуване насаме с ония, които е ненавиждал, с които се е борил и които са го атакували. „Натъпквайки се“ с ненавист, умеел е и да я „излее“ навън. Това са изпитали на гърба си милиони хора…

Епишев, който навремето е бил заместник-министър на държавна сигурност, разказваше, че Сталин си имал дебела тетрадка, подвързана с черно книговезко платно, в която понякога си записвал нещо. Едва ли за да не го забрави, защото паметта му е била „компютърна“, макар че към края на живота му започва да „понакуцва“. По всяка вероятност съдържанието на тетрадката ще остане завинаги тайна. Не зная от какъв източник е почерпил тия сведения Алексей Алексеевич, но той предполагаше, че Сталин е пазел известно време и някои писма, изпращани лично до него от Зиновиев, Каменев, Бухарин, дори и от Троцки. Не, Сталин не си е водил всекидневно бележки, както Николай Александрович Романов, последният руски цар. Дневникът на императора обхваща 36 години, не е пропуснат нито един ден, изписани са петдесет тетрадки с кожена марокенова подвързия. Струва ми се, Сталин не би си губил времето като някаква гимназистка да води такива дневници, където освен дреболии трудно може да се открие нещо съществено. Като имам предвид характера му, Сталин би записвал съществени неща за онова, което е направил днес и което ще направи утре, за хората и бъдещата им съдба. Въпреки всичките ми опити не успях да си изясня нито съдържанието, нито съдбата на личните записки на „вожда“.

Пряк достъп до Сталин са имали само Берия, Поскрьобишев и Власик. За съществуването на такива записки са знаели само те. Но Поскрьобишев и Власик, на които най-много се е доверявал Сталин, малко преди смъртта му са били злепоставени от Берия и отстранени от обкръжението на диктатора. С една дума, в последните дни на „вожда“ от тримата допускани около него остава само Берия.

Когато Берия и Хрушчов довеждат на сутринта лекарите при Сталин, довереникът на „вожда“ веднага разбира, че това е краят. Оставяйки Хрушчов, Маленков и другите членове на Политбюро около умиращия Сталин, Берия бърза да отиде в Кремъл. Кой ще каже днес дали този нов Фуше не се е втурнал най-напред към сейфа на Сталин? Ако е било така, къде ли тогава е отнесъл личните записки на „вожда“? Другите му книжа?

Не е възможно Берия да не е виждал, че в последната година, година и половина отношението на Сталин към него непрекъснато се влошава. Сигурно и Сталин се е досещал за намеренията на Берия. Не е чудно генералисимусът да е оставил някакво разпореждане или дори завещание. Отношението към „вожда“ тогава е толкова раболепно, че по всяка вероятност обкръжението би изпълнило волята му. Берия е имал всички основания да се страхува и да бърза. А да влезе в кабинета на Сталин е можел само той. Защото другите биха били спрени от охраната. Какво е станало, не знам, но доколкото успях да установя, сейфът на Сталин, когато е официално отворен, фактически бил празен, ако не се смятат партийният билет и връзка маловажни книжа. Унищожавайки загадъчната лична тетрадка на Сталин (ако е била там), Берия си е разчиствал пътя към самия връх на властта. Може би никога няма да узнаем тази Сталинова „тайна“ — съдържанието на черната тетрадка. Епишев беше уверен, че Берия е „изчистил“ сейфа преди официалното му откриване. Изглежда, това му е било крайно нужно.

Сталин е имал навика да отделя в специална папка документи, които са го заинтересували с нещо — отделни писма, шифровани съобщения, доказателства. Така например в началото на 1946 г. Берия му предава фотокопие от личното и политическото завещание на Хитлер. (А Сталин толкова се е надявал да го хване жив!) „Вождът“ дълго чете в превод текстовете от завещанието на фюрера, като се спира повечко върху някои фрази:

„… Аз реших, преди да завърша земното си съществуване, да взема за жена девицата… по свое желание тя ще умре с мене като моя съпруга… Нашето желание е да бъдем изгорени веднага и на самото място.

… Придобитите от мене в течение на много години картини съм събирал не за лични цели, а само за откриване на галерия в родния ми град Линц на Дунава.

… Аз не искам да попадна в ръцете на враговете, които за развеселяване на своите потиснати маси се нуждаят от организирани от евреите зрелища.

… Аз умирам с радостно сърце… ще дойде сияйното възраждане на националсоциалистическото движение…“^[15]

Сталин, който по-добре от своите съратници разбира религиозния смисъл на Хитлеровите думи, е особено възмутен от една негова фраза: „Аз реших, преди да завършва земното си съществуване…“ Да не би да се е надявал и на задгробен живот? В рая ли?! Сталин много съжалява, че Хитлер не е изправен като военнопрестъпник пред международния съд, но документите, получени от Берлин, са му позволили да види по-ясно зловещия профил на човека, с когото е водил борба на живот и смърт през всичките тия години. Можел ли е той да предположи, че ще дойде време, когато мнозина историци, философи и писатели ще го сравняват — него, Сталин — с оня, когото е повалил, ще търсят сродни черти у двамата диктатори? Това също е вечна тайна.

В папката е имало и други книжа, към които, както изглежда, Сталин е проявявал известен интерес. Запазени са във фонда му. Ще изброя само някои. Писмо до Сталин от випускниците на Института за червена професура, подписано на 27 октомври 1935 г., с което новите специалисти се оплакват, че ги пъдят от общежитието, а „класово чуждите елементи като дъщерята на княз Багратион оставят“^[16]. Протокол от заседанието на комисията за ликвидиране на Дружеството на бившите политически каторжници и заточеници. В докладната записка на Петерс и Поспелов се казва, че в дружеството „преобладават бивши есери и меншевики, свързани тясно помежду си. След убийството на Киров са арестувани 40–60 членове на дружеството“. По-нататък се съобщава, че в списанието им „Каторга и заточение“ особено внимание се отделя на Бакунин, Лавров, Ткачов, Радишчев, Огарьов, Лунин и други. Има и статии за Ницше и Керенски; съобщава се как народоволците са приготвяли бомбите си… Някои от дружеството смятат, че „те са длъжни да защищават членовете на дружеството, които съветската власт иска да арестува…“^[17]. След като Сталин прочита тази записка, съдбата на дружеството е решена.

Пак в тази папка е и писмото до „вожда“, подписано от Акулов, който предлага да бъде издигнат паметник на Перекоп и Чонгара. Резолюцията е: „Към дело. Въпросът е отложен. Засега няма средства.“ И още: писмо на Каплер от затвора с молба да бъде изпратен на фронта; записка на Берия за информация от югославския генерал Стефанович относно съдбата на сина на Сталин Яков, с когото навремето са били заедно като пленници; доклад на Круглов, че през декември 1945 г. е пренесен от Прага „Руски задграничен архив“^[18]; писма до Сталин от Ягода, Радек, Зошченко, Жданов, Серова и много други. С течение на времето някои са били предавани в личния му архив, а други, по всяка вероятност — унищожавани. В „Личната преписка“ освен служебни книжа има и доста много писма, адресирани непосредствено до „вожда“. Запознаването с тези документи също позволява да се повдигне част от покривалото, под което диктаторът е криел „тайните“ си. В затвореното общество, създадено от него, разбира се, и дума не може да става за някаква гласност, за информираност на народа. Хора, които знаят колкото е възможно по-малко, по-лесно се ръководят. С този „минимум“ се занимаваха Жданов, Суслов и техните възпитаници.

Има още една тайна, която надали някога ще успее някой да разкрие докрай — смъртта на жената на Сталин. Официалните обяснения и различните версии са отдавна известни. Но, струва ми се, че нито една от тях не е убедителна. И просто ми се ще да приведа едно съображение. В архива има един интересен документ, адресиран до Калинин — молба за помилване от Александра Гавриловна Корчагина, затворена в Соловецкия лагер. Молбата е написана с лилав молив на няколко листа от ученическа тетрадка на 22 октомври 1935 г.

Както личи от обширното писмо, членът на партията Корчагина е работила пет години като домашна помощница в семейството на Сталин. Била е арестувана, когато един затворник, работил по-рано в Кремъл, някой си Синелобов, дал показания, че е говорела, че уж Сталин бил застрелял Надежда Сергеевна. В писмото си Корчагина не много убедително отрича този факт, като се позовава на официалната версия за „разрив на сърцето“ на нейната господарка. Споменатите в молбата Буркова, Синелобов (инициали в текста няма), любовникът на Корчагина пазачът Я. К. Гломе и безименният секретар на партийната ядка се били интересували и питали домашната помощница: защо за причината на смъртта не било писано във вестниците? От молбата личи, че официалната версия за смъртта не е задоволила мнозина, още повече, както пише Корчагина, че Сталин тогава, в нощта на смъртта, се бил върнал в кремълското си жилище веднага след жена си. По всяка вероятност той е чул за тези разговори, изплашил се е и решил не само да отстрани Корчагина, но и с арестуването й да накара да замълчат всички, които знаят нещо за случая. Именно да замлъкнат.

В края на 1935 — началото на 1936 г. съдят по сталински. Корчагина пише на Калинин, че заплахите на следователя Коган са я принудили да признае обвинението, а после била пратена без съд в Соловецкия лагер. Към писмото е приложено заключението на специалния пълномощник на НКВД Луцки, което гласи, че Корчагина „е включена в делото за контрареволюционните групи в правителствената библиотека, в Кремълската комендатура и др.“. Резолюцията на „общосъюзния старейшина“ е лаконична: „Отклонява се. М. И. Калинин. 8. III. 36 г.“^[19]

Трябва да добавя, че по онова време мнозина са смятали, че Алилуева не се е самоубила, а я е застрелял Сталин в пристъп на гняв, не желаейки повече да търпи своенравието на жена си, която била човек с твърд характер. А тази версия не изглежда нереална, ако се има предвид моралният облик на „вожда“. Ръката му ни веднъж не трепва, съвестта му ни за момент не заговорва, когато изпращана гилотината на беззаконието свои приятели, другари от Политбюро, бойни съратници от гражданската война, близки роднини. Не бива, разбира се, да се изключва и това, че Надежда Сергеевна сигурно не само се е била уморила от безсърдечието на мъжа си, но може би е изразила по този трагичен начин и протеста си спрямо онова, което е знаела.

Сред личните тайни на Сталин, а те не са малко, има една, свързана с по-големия му син Яков. Както личи от някои документи, има основания да се предполага, че са правени един-два опита да се организира бягството от плен на старши лейтенант Я. Джугашвили. За това пише Д. Ибарури. Сталин е искал не толкова да спаси сина си, колкото да предпази себе си от неприятности. Страхувал се е, че фашистите ще успеят да „прекършат“ Яков и да го използват против баща му. Но постепенно германците все по-рядко споменават Джугашвили, докато съвсем замлъкват. Сигурно Сталин се е успокоил напълно на 5 март 1945 г., когато народният комисар на вътрешните работи му долага:

„До Държавния комитет по отбраната

за другаря Сталин Й. В.

В края на януари т.г. Първи белоруски фронт е освободил от немски лагер група югославски офицери. Сред освободените е и генералът от югославската жандармерия Стефанович, който разказал следното:

«В лагера „X-C“ край гр. Любек били държани ст.л-т Яков Джугашвили, а също синът на бившия френски премиер-министър Леон Блум капитан Робер Блум и други. Джугашвили и Блум били в една килия. Стефанович се е отбивал около 15 пъти при Джугашвили, предлагал му материална помощ, но Джугашвили отказвал, държал се независимо и гордо. Не ставал прав пред немските офицери и затова отивал в карцер. Вестникарските клюки на немците са за мене лъжа, казвал Джугашвили. Бил уверен в победата на СССР. Написа ми адреса си в Москва: ул. „Грановски“, блок 3, апартамент 84.»

Берия“^[20]

Безуспешните мерки, взети от Сталин и Берия за освобождаването на Яков (или за да не му се позволи да „заговори“), се оказват ненужни. Но тези мерки са от тайните, които ще станат завинаги неразкрити.

Към края на живота си, когато започва да губи постепенно сили, „вождът“ все по-често се замисля какво ще остане след него за историците? Какви „следи“ ще остави за тях? Какво е неговото документално и епистоларно наследство? Очевидно с това се обяснява фактът, че година и половина преди да навърши 70 години, Сталин възлага на Маленков да прегледа внимателно архивите: какви материали, свързани с Ленин и с него, със Сталин, са останали неизвестни? Имам основания да смятам, че Ленин по-малко го е интересувал. Но тъй като е изключително хитър, Сталин разбира, че тази „инвентаризация“ на архивите няма да предизвика нито днес, нито по-късно особени слухове и съмнения. Това не било трудно да се направи, понеже почти всички основни архиви се намирали под разпореждането на Министерството на вътрешните работи. След около 8–10 месеца министърът на вътрешните работи Круглов долага:

„До ЦК на ВКП (б)

за другаря Маленков Г. М.

От архивните органи на Министерството на вътрешните работи се води системна работа по издирването и описването на пазените в архивите оригинални документи, писани от В. И. Ленин и Й. В. Сталин.

През 1948 г. бяха прегледани лист по лист 190 000 дела с документални материали от 38 най-важни архивни фондове: на ЦИК (Централен изпълнителен комитет), СНК (Съвет на народните комисари) на СССР и РСФСР, на Съвета по труда и отбраната (СТО) на СССР, на Народния комисариат по въпросите на националностите (Наркомнац), на НКВД на СССР, на Народния комисариат на просветата (Наркомпрос), на Висшия съвет по народното стопанство (ВСНХ), на вестник «Известия», на Управлението по въпросите на Революционния военен съвет на републиката и други.

В резултат от полистовия преглед на посоченото количество документални материали са открити и предадени в ИМЛ (Институт по марксизъм-ленинизъм) 1203 саморъчно написани документа и копия от оригинални документи, писани от В. И. Ленин и Й. В. Сталин…

През тази година в архива за Октомврийската революция и социалистическото строителство ще бъдат прегледани с тази цел 58 000 дела.

28 януари 1949 г.

Министър на вътрешните работи С. Круглов“^[21]

Ако се съди по някои данни, Маленков неведнъж е докладвал на Сталин за резултатите от „ревизиите“. Мисля, че съвсем не всички документи са попадали в ИМЛ. Сталин е полагал големи грижи за него в историята да остане само онова, което той е „разрешил“. Ето защо не е никак чудно, че в архивите липсват много от оригиналните документи, а на копията не са възпроизведени резолюциите му. Това са също чисто Сталинови „тайни“. Много от тях действително не е лесно да бъдат разкрити.

Когато веднага след войната военните му долагат, че чехословашкото правителство възнамерява да предаде в дар на СССР „Руски задграничен архив“, той нарежда да се организира приемане и преглеждане на документите във фонда. На 3 януари 1946 г. Круглов долага, че под ръководството на НКВД в Москва са пристигнали 9 вагона с документи (архивите на правителството на Деникин, архива на Петлюра, личните архиви на Алексеев, Савинков, Милюков, Чернов, Брусилов и много други руски държавници и военачалници).^[22] Там е имало книги и материали по история на Октомврийската социалистическа революция и гражданската война. За приемането на документите били привлечени специалисти от Академията на науките — Никитински, Богоявленски, Минц и Сутоцки, — но големи началници от НКВД ги ръководели и докладвали на Сталин за съдържанието и по-нататъшната съдба на архива. Редица документи задълго остават скрити в неговите шкафове и сейфове. Например в резултат на обстойния преглед на „Руски задграничен архив“ сътрудниците на НКВД откриват ръкопис на Брусилов, бивш царски генерал, командващ Югозападния фронт в Първата световна война, който осъществява прочутия пробив, влязъл в историята като „брусиловски“. От 1920 г. Брусилов служи в Червената армия, бил е инспектор на кавалерията в РККА, от 1924 г. е привлечен към Революционния военен съвет на СССР за особено важни поръчения. Ръкописът „Моите спомени“, завършен през 1925 г. по време на лечението му в Карлови Вари (на другата година той умира), явно не е предназначен за публикуване в СССР.

В записката, приложена към ръкописа, Брусилов пише: „Сигурно на всички им е ясно, че в СССР не бих могъл нищо да напиша. Оставям тези тетрадки на разположение на приятелски настроени към мен хора и ги моля да не ги обнародват преди смъртта ми… Ако хората в Европа искат да спасят реда, семейството, отечеството — нека да разберат грешката ми и да не я повтарят. Нашите политически партии спореха и се караха помежду си, докато погубиха Русия!“^[23]

В тази бележка е отразено объркването на един руски патриот, който не е успял със своите 70 и повече години да разбере и да приеме революционния Октомври. За Сталин тя става още едно „доказателство“, че е прав, що се отнася до недоверието му към старите офицери специалисти.

Сталин може да превърне всичко в тайна. Дори преброителните листове от юли 1938 г., в които са посочени членовете на семействата, на ръководния елит, били донесени на диктатора да ги прегледа. И Сталин следи с молив:

… Берия Нина Теймурадовна, грузинка, научен работник, син Сергей, 14 години.

Каганович Мария Марковна, дъщеря Мая и син Юрий.

Ворошилова Екатерина Давидовна.

Жемчужина Полина Семьоновна; дъщери Светлана Вячеславовна Молотова и Рита Ароновна Жемчужина.

Андреева — Дора Мойсеевна Хазан, дъщеря Наталия Андреевна…

Червеният му молив поставя разбираеми само за него знаци, „инвентаризира“ познати лица от неговото обкръжение. Подчертава дебело името на собствения си преброител — Харитонов И. С. Тайни, тайни… Без тях обществото, което създава, не може да просъществува…

Целият живот на Сталин е обвит с почти непроницаема пелена, приличаща на саван. „Вождът“ ден и нощ следи своите съратници. Те не бива нито с дума, нито с дело да съгрешат. Щом Вознесенски, който не се страхува да изкаже някоя и друга остра и смела мисъл, прекрачва неизвестно къде невидимата граница на позволеното, в съдбата му изведнъж настъпва обрат. Това съратниците на „вожда“ много добре знаят. Берия редовно докладва за резултатите от наблюденията върху обкръжението на диктатора. На свой ред Сталин следи какво върши Берия, но тази информация не е толкова пълна. Докладите са устни, а това значи и свръхтайни.

Сталин обича да се рови в списъците на партийните, държавните, дипломатическите и военните дейци, поставя своите знаци. Те може да означават да бъдат избрани или да не бъдат избрани в Централния комитет или във Върховния съвет, вертикално или хоризонтално ще се придвижват или пък ще изчезнат безследно от сцената на обществения живот. Очевидно причините, мотивите за едно или друго решение се определят от степента на личната преданост към „вожда“ и от някакви други още, известни само на него критерии.

На големите ръководители, чиито действия се следят постоянно от народните маси, е трудно да скриват личните си тайни. В едно демократично общество няма нужда от това. Във времената на Сталин за държавна тайна от особена важност са данните за семейството на който и да е член на Политбюро, за неговите предпочитания и вкусове, за отношението му към едни или други въпроси и проблеми. Тайнственото с дискретността си и с безличието си ръководство е призвано да създава само фон от „обкръжение“, „съратници“ и „привърженици“. В арсенала на Сталин и Берия има готова версия за възможен „заговор“, за готвещо се „покушение“ или „терористичен акт“. Сталин наистина много се страхува от покушение. Той предполага, че в обществото може (и трябва!) да има хора, подобни на народоволците и на евреите, които залагат всичко на терора. Цял живот е чакал да бъде извършено покушение срещу него. Но покушение нямаше… Той сам не е съзнавал колко големи са способностите му да накара великия народ да замълчи, да се спотаи. Ония, които са знаели каква е била представата на Ленин за социализма, диктаторът е унищожил, а младите, новите поколения, под влиянието на Сталиновата демагогия смятаха, че социализмът трябва да бъде именно такъв, какъвто го изгражда Сталин. Обкръжението знае за този патологичен страх на „вожда“ и патологично се бои да не си навлече подозрения, които биха могли да се превърнат във фатални за един или друг. Тази „тайна“ на Сталин е била известна на всички негови „съратници“.

Забулването на обществото започва от ръководството. В това отношение Сталин постига много. Светлината на гласността осветява само една много малка частица от неговия личен живот. В страната има стотици хиляди, милиони портрети, статуи и бюстове на загадъчния човек, когото народът боготвори, обожава, но ни най-малко не познава. Сталин умее да пази в тайна силата на своята власт и своята личност, като показва пред народа само онова, което е предназначено за ликуване и възхищение. Всичко останало е покрито с невидим саван.