Дмитрий Волкогонов
Триумф и трагедия (63) (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Плодовете и цената на победата

Дългият кортеж от съпровождащите Сталин автомобили спира пред неголяма сива богаташка къща на 7–8 минути път с кола от Цецилиенхоф, дворец на някогашния германски кронпринц Вилхелм. От 17 юли в продължение на две седмици ръководителите на трите държави уточняват резултатите от войната, спорят за съдбата на страните от Източна Европа, търсят пътища за решаване на полския въпрос, поделят си германския флот, определят размерите на репарациите, договарят се за съденето на военнопленниците, съгласуват приблизителните срокове за завършване на войната с Япония и обсъждат много други въпроси. На тринайсет заседания на ръководителите на правителствата и на дванайсет на министрите на външните работи са разгледани над сто проекта на различни документи.

След като се върне в луксозното си двуетажно жилище, Сталин преглежда шифрованите съобщения от Москва, звъни понякога в Москва по правителствената телефонна връзка, отива до прозореца, сяда в креслото и се взира в парка, в красивото езеро, в хилавите борове. За какво ли мисли на германска земя, родила гигантската военна машина, с която четири безкрайно дълги години трябваше да води съсипваща борба на живот и смърт? Може би си спомня, че тук, на тази земя, е родена идеологията, чийто главен жрец вече дълги години е той? Може би си спомня пленума на Централния комитет на партията през януари 1924 г., когато, взимайки думата в разискванията по доклада на Зиновиев за международното положение, заявява, че „не поддържа репресиите против Радек за грешките му по германския въпрос“^[1]. Но осъди тогава Радек за курса му към съюз с германските социалдемократи, без да разбира, че всъщност оттук ще започне една от неговите погрешни линии в международните работи. Може би ако комунистите се бяха обединили със социалдемократите, нямаше да позволят на фашистката хидра да надигне глава… А колкото до репресиите — тогава те все още не бяха нужни, не им беше дошло времето. Като се сети за Радек, спомни си и за неговата шега — игра на думи, измислена от него през 1928 г., когато се е намирал на заточение в Томск. Но този път вече изпратен там от Сталин. Тази шега генералният секретар не му прости. Бяха му донесли, че Радек бил казал: „Между мен и Сталин различието ни е по аграрния въпрос: той иска моята персона да лежи в черната земя, а пък аз искам обратното.“ Е, вярно е, по време на заточението си Радек бързо сменя посоката… През септември 1928 г. изпраща телеграма до Сталин с протест против продължаващите арести и заточения на членове на троцкистката опозиция и с искане Троцки да бъде върнат от Алма Ата поради влошено здравословно състояние. А само след половин година в писмото си до Сталин и до ЦК на ВКП(б) осъди изказванията на Троцки в буржоазния печат…

Колкото повече старее, толкова по-често паметта му се връща към миналото. Радек отдавна го няма, а ето че си спомни за него — някога, още в началото на 20-те години, тоя човек се занимаваше с германския въпрос… Може би защото се беше уморил от дългите дебати с Труман и Чърчил, се сети за Телман, на когото не можа (или не поиска) да помогне? В края на 1939 г. Молотов му доложи, за телеграмата на тогавашния съветник в полпредството (легацията) в Берлин Кобулов, който съобщава, че при него е идвала жената на Ернст Телман. Тя знаела за сключения договор за „дружба“ с Германия и молела Москва да се опита да отърве мъжа й от фашистките мъчилища. А за себе си казала, че „не вижда никакъв изход, защото, нямайки средства за съществуване, буквално гладува“. В съответствие с телеграмата Кобулов и заявил, че „ние с нищо не можем да й помогнем“. В очите й се появили сълзи и тя попитала. „Нима цялата негова дейност в полза на комунизма е била напразна?“ Кобулов й повторил отговора си. Той казал, че жената на Телман „искаше от нас съвет — може ли да се обърне към Гьоринг с молба, аз й отговорих, че това си е нейна частна работа. Много огорчена, Телман си отиде“^[2].

Сталин си спомня, че погледна тогава Молотов и каза: помислете, може би ще трябва да се помогне на жената на Телман с марки? Но не взе никакво радикално решение за Ернст Телман, който беше успял да предаде от фашистките тъмници няколко писма до Москва с молба за помощ. Сталин не поиска да се обърне лично към Хитлер с такава молба, не желаеше да „помрачава“ договора за „дружба“. Макар че след като предаде на германците групата антифашисти, можеше да спаси не само Телман. Изглежда, Кобулов е бил прав, като е казал, че „това си е частна работа на Роза Телман“. Както винаги, Сталин не изпитва никакви угризения на съвестта. За него съвест, обърната към миналото, изобщо не съществува… Все пак, мислейки за Роза Телман, той си спомня, че веднага след победния акорд на войната Берия му докладва един документ, свързан с вожда на германския пролетариат. Да, да, помни, имаше такъв документ.

„До Държавния комитет по отбраната, за др. Сталин Й. В. Пълномощникът на НКВД на СССР при 2-ри белоруски фронт др. Цанава съобщи, че оперативните групи на НКВД са открили жената на Е. Телман Роза Телман, която била избягала от концлагер и се криела в гр. Фюрстенберг, и дъщерята на Телман Ирма Фьостер, освободена от частите на Червената армия от концлагера в гр. Нойбранденбург…

Р. Телман разказала, че е видяла за последен път Телман на 27 февруари 1944 г. в затвора в гр. Бойтен в присъствието на човек от гестапо. Казал бил, че го подлагат на постоянни мъчения, искайки да се откаже от убежденията си…

11 май 1945 г.

Л. Берия“^[3]

Когато прочете донесението, той каза на Поскрьобишев да бъдат създадени за освободените близки на Е. Телман съответните условия и да им се окаже необходимата помощ. Може би, макар и със закъснение, нещо е трепнало у „вожда“… Но впрочем колко много такива случаи изникнаха в края на войната! Ето Серов, един от заместниците на Берия, съобщава, че в участъка на фронта, където действала 1-ва полска пехотна дивизия, е освободен от немския концлагер в Ораниенбург бившият премиер-министър на Испанската република Франсиско Ларго Кабалеро; бил в състояние на крайно изтощение, моли да се съобщи на семейството му, че е жив^[4] Или друг един случай: Круглов съобщава, че румънският крал Михай бил оказал съдействие за бягството от плен на неговия роднина майор Хохенцолерн и на сина на немския индустриалец Круп оберлейтенант фон Болен унд Холбах.^[5] Нима може да проследи и да реагира на целия този калейдоскоп от имена, от фамилии, от предишни и сегашни, знатни и незнатни?! Берия и Молотов да се занимават с тия неща. От него зависи нещо по-важно: политическото завършване на войната. Спечелил военната победа, той няма право да я пропилее сега на политическата арена. Него повече го занимават днешните въпроси. Макар че въпреки налегналата го след войната умора жарта от преживяното още не е „изстинала“, не е изтрезнял напълно от упоителния победен триумф.

От кръглия балкон на предишния дворец вижда, че навсякъде — на брега на езерото, на входа към малкия парк на резиденцията му, на тихата уличка, чиито жители са изселени — стоят на пост часови. Той смята, че войната окончателно е направила от него военен. И до края на дните си няма да съблече маршалския мундир. Между другото, Хрульов заедно с членовете на Политбюро веднъж му доведе трима юначаги с униформа, състояща се наполовина от златни ширити, златни лампази, златни сърмени украшения навсякъде, където е хрумнало на създателя й…

„Какво е това?“ — пита недоумяващо Сталин.

Това са три варианта на предлаганата униформа за генералисимус на Съветския съюз — отвръща Хрульов, началник на Главното управление на Тила при Червената армия.

Сталин изглежда още веднъж злобно позлатената бутафория и прогонва с ругатни от кабинета си цялата компания. На какво ще заприлича той с тази униформа? На портиер пред скъп ресторант или на клоун? Идиоти! Е, вярно, не е забравил, че Хрульов изпълни бързо указанието му да се изработи примерен образец за ордена „Победа“. В първия вариант, който върховният главнокомандващ видя на 25 октомври 1943 г., в центъра бяха силуетите на Ленин и Сталин. Не му допаднаха втръсналите се от хилядите варианти изображения на двамата вождове, където неговият профил може да бъде разпознат само по характерния кавказки нос и по мустаците. Готвещият се за триумф бъдещ генералисимус предложи в центъра на ордена на светлосин фон да се изобрази Кремълската стена със Спаската кула. Орденът да се изработи от платина. Да не се жалят брилянтите. Още преди да бъде учреден най-високият пълководчески орден, Сталин решава, че с него ще се удостояват само единици. На 5 ноември утвърждава образеца на ордена, а на 8-и е приет указът на Президиума на Върховния съвет на СССР за учредяването му. „Дори един орден без мене не можаха да изготвят“ — въздъхна Сталин.

След като приключва с разходката си из миналото, далечно и близко, той отново се връща към днешните си грижи. Докато слуша преводите на речите, произнесени от партньорите му, по стар навик си драска, рисува си нещо на листче хартия. Обикновено пред него са подредени няколко цветни молива и писалка. Понякога десетки пъти механично изписва някоя дума и през това време съсредоточава вниманието си върху смисъла: „репарации“, „контрибуции“, „части, дялове от репарациите“… Понякога обаче, както това е забелязал барон Бивърбрук по време на преговорите в Москва в началото на войната, Сталин рисува „безбройно множество вълци върху хартията и оцветява фона с червен молив“^[6]. Малко преди преводачът да приключи, добавя към глутницата още един вълк, който сякаш се разтваря в кървавия здрач на жестокото време.

Сталин разбира, че разгромът на фашизма превръща Съветския съюз в свръхдържава, а него, вожда на тази държава — в един от най-големите (а в душата си той не се и съмнява, че е най-великият) лидери в днешното време. Западните му партньори са лидери от ден до пладне, чеда на „демокрацията“. Рузвелт бе голям политик, но и той, ако не беше умрял, щеше да излезе от Белия дом след изтичането на мандата му. Ето и Чърчил — дойде на конференцията с пълната увереност, че неговата партия ще победи на изборите. Спомня си, че по време на срещата си с Труман на 17 юли президентът, отговаряйки на въпроса му, дали се е виждал с Чърчил, каза: „Да, видяхме се вчера сутринта. Чърчил е уверен в победата си в изборите.“

„Английският народ не може да забрави победителя“^[7] — съгласява се Сталин.

А виж сега как всичко се обръща — на 26 юли съобщиха, че консерваторите са претърпели поражение, и в Потсдам новият английски лидер Клемент Атли смени Чърчил. Сталин не може да си обясни това — тези „гнили демокрации“ себе си отслабват, казва си генералисимусът. Системата, която той е създал, не допуска такава игра на „прескочикобила“. Знае, че ще се намира на върха на властта, докато му позволява здравето. (Но въпреки появилите се симптоми на преумора той не се съмнява, че ще бъде още дълги години здрав. Нали е кавказец!) Знае, че на този брулен от ветровете на историята връх има място само за него и за никой друг.

Много отдавна вече Сталин, подобно на краля слънце Луи XIV, отъждествява себе си с държавата, с обществото и с партията. Председателят на Съвета на народните комисари е свикнал да говори от името на народа, да показва на народа пътя с пълната увереност, че с това го ощастливява. Колкото по-величествена е държавата, толкова по-високо стои и нейният ръководител. Войната издигна Съветския съюз на най-горните стъпала в света. И за Сталин това е най-високата точка на издигането му. От първите следвоенни месеци кривата на неговата съдба започва бързо да се приближава към апогея на световната му слава, могъщество и свещен култ.

Към плодовете на победата Сталин причислява не само разгрома на фашизма и превръщането на Съветския съюз в една от най-влиятелните държави. Генералисимусът вече усеща подмолните сътресения в сградата на антихитлеристката коалиция, които скоро ще я разрушат до основи. Но не може и да предположи, че сриването й ще бъде толкова стремително. Само човек с проницателно око може да забележи, че около масата в Цецилиенхоф седят съюзници, които могат да бъдат наречени „приятели врагове“. Фразата, произнесена от Труман при първата им среща, не може да заблуди Сталин. Труман „иска да бъде приятел на генералисимус Сталин“. Съветският лидер особено ясно разбира това при обсъждането на въпроса за репарациите. Американците отстъпват от ялтенската си позиция по този въпрос и застават на страната на англичаните, които се мъчат да наложат крайно неизгодно за Съветския съюз решение. Окупирана беше грамадна територия в Съветския съюз, унищожени са много и много промишлени предприятия. Съединените щати и Великобритания не преживяха това. Сталин подчертава, че Съветският съюз, а също така Полша и Югославия имат не само политическо, но и морално право на възмездие за тези загуби. Но Труман и Чърчил са глухи към апелите на Сталин. Едва на последното, тринадесетото, заседание той се принуждава да приеме тези неизгодни за него условия. Иначе рискува да получи много по-малко. Но генералисимусът се „реваншира“ при решаването на полския въпрос, особено що се отнася до границите по Одер и Ниса. Сталин все едно че премества Полша на запад, желаейки да има между Съветския съюз и Германия силна славянска държава.

„Вождът“ с основание се безпокои, че президентът и премиер-министърът много и с подчертано желание говорят за Източна Европа, но не искат да говорят за Западна Европа. Когато повдига въпроса за фашисткия режим на Франко, не среща никакво разбиране, а в същото време Труман и Чърчил искат да бъдат поддържани противниците на Тито в Югославия. Западните партньори говорят с тревога за положението в България и Румъния, но не искат да видят например, че в Гърция се разгаря гражданска война не без тяхна помощ. От време на време на Сталин му се струва, че около масата не седят съюзници, а отдавнашни съперници, опитващи се да откъснат по-голямото парче от баницата, която заедно са изпекли. И не греши: военните проблеми (с изключение на азиатските) са в миналото. На преден план е политиката — твърде лицемерна и безмилостна особа. На политическото поприще партньорите заемат прекалено различни позиции, за да може да се очакват същите резултати, каквито бяха постигнати, да речем, в Ялта. Войната, общата опасност, общите стратегически цели ги сближават. Но щом тези цели са вече осъществени, напред излиза както винаги политическият, класовият егоизъм. Безукорните преводачи не са в състояние да накарат лидерите на антихитлеристката коалиция да говорят на един и същ политически език, на езика на съюзниците.

Общо взето, Сталин е доволен от постигнатото на конференцията, както впрочем и англичаните, и американците. През лятото на 1945 г. се стига до резултати, които една-две години по-късно ще бъде просто невъзможно да се постигнат. Успяват да се споразумеят за демилитаризирането на Германия, да намерят взаимноприемливи решения и по някои други основни въпроси. Труман много настоява за публично потвърждаване на обещанията на Съветския съюз да се намеси във войната против Япония. И ръководителят на съветската делегация не се отказва от съюзническите си задължения: „Съветският съюз ще бъде готов да започне военни действия към средата на август и той ще удържи на думата си.“

Сталин не иска да протака откриването на своя „втори фронт“ толкова дълго като Англия и Съединените щати. При това гледа да не засегне с нещо съюзниците. Например малко преди да започне войната с Япония, той поставя пред главнокомандващия съветските войски в Далечния изток Василевски задачата не само да освободи южната част на остров Сахалин и Курилските острови, но и да окупира половината от остров Хокайдо на север от линията, съединяваща град Кусиро с град Румои. Предвиждало се е за тази цел да бъдат прехвърлени на острова две стрелкови, една изтребителна и една бомбардировъчна дивизия. Когато съветските войски се настаняват в южната част на Сахалин, Сталин се разпорежда на 23 август 1945 г. да се подготви за извозване 87-и стрелкови корпус, който да извърши десантна операция на остров Хокайдо.^[8] Обаче на 25 август, когато освобождаването на Южен Сахалин завършва, заповед за превоз на съединенията не идва. Сталин си прави сметката: какво може да му даде тази крачка? Генералисимусът стига до заключението, и не без основания, че този „десантен скок“ може да изостри и без това съществено влошилите се отношения със съюзниците. И накрая нарежда да не се изпращат войски на Хокайдо. Началник-щабът на Главното командване на съветските войски в Далечния изток генерал Иванов предава заповедта на главнокомандващия: „За да се избегне създаването на конфликти и недоразумения със съюзниците, категорично да се забрани изпращането на каквито и да е кораби и самолети към остров Хокайдо.“^[9] Но всичко това ще стане няколко седмици по-късно.

През нощта на 1 срещу 2 август на заключителното заседание на ръководителите на делегациите последните думи на Сталин са „Изглежда, че конференцията може да бъде наречена успешна“. Няколко минути преди това тримата лидери подписват приветствена телеграма до Чърчил и Идън. Накрая Труман, на когото е било възложено да открие и закрие конференцията, провъзгласява:

„Обявявам Берлинската конференция за закрита. До следващата среща, която, надявам се, ще бъде скоро.“

„Дай боже“ — откликва Сталин.^[10]

Генералисимусът не може още да предугади, че актът за капитулация на Япония, който по негово поръчение генерал Деревянко ще подпише на борда на американския линеен кораб „Мисури“, ще бъде за дълги години последният документ от съдбоносно значение, съгласуван между бившите съюзници. Той още не може да се досети, че скоро в Пентагона ще се появят планове като „Дропшот“ и „Чериътийър“ за атомни бомбардировки над Съветския съюз, а списание „Колиърс“ ще публикува подробен сценарий на „предстоящата война с червена Русия“, последвана от окупиране на СССР. Но всичко това е бъдеще. А сега, искат или не искат това лидерите на съюзните страни, в Потсдам е направена важна крачка към политическия завършек на войната в Европа, но и крачка към по-нататъшното й разцепление, към фаталното й разделяне на два свята. Антихитлеристката коалиция доживява последните си часове. Западните лидери бързат. Чърчил вече вижда, както той се изразява, „“желязната завеса", спуснала се от Любек до Триест и разделила Европа"^[11]. Нито Сталин, нито Труман, нито Чърчил и Атли са в състояние да предвидят, че пътят на взаимна ненавист, по който те скоро ще тръгнат, ще отведе бъдещите им приемници до исторически задънената атомна улица, в която политиците, осъзнали най-накрая заплахата от реално унищожаване на живота върху планетата, ще бъдат принудени да се издигнат над своите класови и идеологични интереси и отново да се обърнат към общочовешките ценности, както през годините на отминалата война.

Великата победа над фашизма, главни творци на която бяха народите на Съветския съюз и на другите страни от антихитлеристката коалиция, роди за съветските хора и един горчив плод. Победата още повече укрепи мнението за Сталин, за неговата непогрешимост и месианска роля при решаването на съдбата на съветския народ и на социализма. Великата победа окончателно превърна Сталин в земен бог.

Съветските хора защитиха свободата си с борба против фашизма. Но до освобождаването им от сталинизма е още страшно много далече. Синовете на отечеството, завръщайки се в разрушените бащини огнища, също както далечните им прадеди след Отечествената война от 1812 г. се надяват на добри промени. Повеите на свободата, на всенародното тържествуване, на победата раждат смътни надежди. Хората искат да живеят по-добре. Без страх и остен. Наистина тачат и славословят Сталин, както и преди, прекланят се пред него, превъзнасят го, но в същото време вярват, че няма да има вече насилия, безкрайни кампании, постоянен остър недостиг на всичко най-необходимо — неща, станали една от чертите на съветския начин на живот.

Обратното, победата убеждава Сталин в непоклатимостта на всички създадени от него държавни r обществени институции, в неизчерпаемата издръжливост на системата, в правилността на водената от него вътрешна и външна политика. И скоро дава да се разбере, че всичко в страната ще остане без изменения. Нужно е да се работи, да се възстановява разрушеното народно стопанство въз основа на указанията, които той ще даде. В Обръщението на ЦК на ВКП(б) към всички избиратели във връзка с изборите за Върховен съвет на СССР, насрочени за 10 февруари 1946 г., няма нито дума за демокрация, народовластие, участие на обикновените трудови хора в управлението на държавата. Все същите изтрити думи за „блок на комунистите и безпартийните“, за това, че „съветските хора можаха да се убедят от многогодишния опит в правилността на партийната политика, която отговаря на коренните интереси на народа“, че „не бива да има нито един избирател, който да не използва своето почетно право“^[12]. Последният израз звучи вече като предупреждение. Е, в това съветските хора отдавна са се убедили!

Както винаги, Сталин одобрява „Обръщението“. Зъбните колелца на създадената от него бюрократична система се въртят неумолимо с определената от „вожда“ скорост. Отново като от конвейер се сипят едно след друго партийни постановления — за изучаване на „Краткия курс“ по история на партията, за слабата работа на вестниците „Молот“ (Ростов на Дон,) „Волжская коммуна“ (Куйбишев) и „Курская правда“, за прекратяване на „разпиляването на колхозните земи“ (забранява се да се създават помощни стопанства и частни зеленчукови градини на работници и служители), за слабата работа на ОГИЗ (Обединение на държавните издателства), за осигуряване поддържането в добро състояние на държавните зърнени храни и тъй нататък, и тъй нататък.

Много от документите парафира Сталин. Той, както и по-рано, безгранично вярва във вълшебната сила на указанията, директивите, разпорежданията. Докато преди войната Сталиновата командно-бюрократична система все още се е нагаждала, донагласявала се е, след победата започва не само бързо да се възстановява, но и да набира сила. Фактически курсът, поет от него след войната, е курс към тотална бюрокрация. В много от ведомствата чиновниците започват да носят пагони (едни от първите са железничарите). Създават се нови и нови организации, чиято едва ли не главна задача е „контрол върху изпълнението на указанията и решенията“. За да бъде прикован за вечни времена към селото, колхозникът е лишен от паспорт. Интерниранията и изселванията продължават до края на 40-те години и ведомството на Берия не остава без работа.

Социолозите са превърнати окончателно в безмозъчни коментатори на „великата“ догма. Влизат отново в употреба отегчителните и затъпяващи ритуали около възхваляването на „вожда“. Както по-рано, крайно опасно е човек да бъде откровен дори с близки нему хора. Интелектуалните надзорници „от културата“ под ръководството на Жданов убиват свободата на мисълта. Утвърждаващият се бюрократизъм отново започва да насажда най-опасните за обществото бурени — безразличие и равнодушие у хората на труда, сляпо и бездушно изпълнение на заповяданото; засилване на нравствената деградация, изразяваща се в раздвояване на личността (едно на думи — друго на дела). Партията все повече се превръща в сянка на държавата. А може и обратното — държавата се превръща в сянка на партията. Никой не може да има свое мнение, различаващо се от официалното. Като че ли отново стават актуални думите на Пушкин, казани толкова отдавна: „липсата на обществено мнение, това равнодушие спрямо всякакъв дълг, справедливост, право и истина… Това цинично презрение към мисълта и към достойнството на човека“^[13]. Уравнителният социализъм въпреки лозунгите започва да ражда бюрократичен елит, колкото и парадоксално да изглежда това.

По този начин Сталин използва плодовете на победата за „вътрешна употреба“; съзнателно и решително консервира системата. За истинско социално творчество той пак е така неспособен, както и през 20-те години. За да поддържа и да издига своя и без това безкрайно висок статус на „гениален вожд“, епизодично, но доста редовно сваля, отстранява, премества ту някой секретар на областен комитет, ту министър, ту маршал, ту друг обществен деец, обвинявайки ги или в аполитичност, или в злоупотреба с власт, или в пренебрегване на височайшите указания, или в недостатъчни грижи за хората. В очите на народа Сталин и така е „добрият цар“, а такива стъпки повдигат авторитета му още по-високо. Дори и днес този стил се харесва на мнозина — ами че Сталин не би допуснал рашидовщината и чурбановщината^[14]. Но ако човек се замисли, то колкото и да е парадоксално това, най-дълбоките корени на бюрократичното израждане на много ръководители от Следсталиновото време се проявяват именно тогава. Попаднали в среда, където няма страх и „твърда ръка“, ембрионите, зачатъците на регионалното, номенклатурното, ведомственото пълновластие и вождовщина веднага пускат издънки. Системата от безкрайни административни забрани при бездействието на истинските социалистически икономически лостове, при ниската нравствена култура и при пълната липса на гласност се оказа безрезултатна. Достатъчно бе Сталин да си отиде физически, а след това в известна степен и политически, за да стане ясно, че консервирането на системата само ще задълбочава кризисните явления днес и утре. След години хората ще могат вече да кажат: абсолютната власт покварява абсолютно.

Победата над фашизма укрепва значително единовластието и култовото преклонение пред самодържеца. За народа той става месия, творец на „великата победа“, ненадминат пълководец. Но заедно с това тази сляпа вяра обезсилва народа, лишен задълго от истина и справедливост.

Доста страници отделих за една от извънредно отрицателните дейности на Сталин след войната — усилията му да консервира политическата система, да я направи неизменна. Той никога не ще може да изрече Лениновите думи: „На нас са нужни промени в политическия строй.“ С догматичния си ум Сталин, правейки оценка на създалата се система, в центъра на която се намира самият той, не е в състояние да разбере, че с тези опити за консервирането й подлага на дълбока ерозия социалистическите ценности и идеали.

Наред с тези негативни процеси живеят, пулсират, борят се надеждата, волята, енергията на народа. Победата над фашизма убеждава хората в Съветския съюз, че социализмът е непреходен, че историческият избор, направен през октомври 1917 г., е правилен. Въпреки многото спънки, трудности, извращения и престъпления народът е главният пазител на своята духовност, на своята вяра в по-доброто бъдеще. За невиждано кратки срокове той успява да се вдигне от развалините и да възстанови икономическия потенциал на страната. Когато в края на 1945 г. долагат на Сталин обобщените данни за икономическите щети, причинени на съветската държава от войната, той, който може би повече от другите знае за раните и белезите от тях по тялото на отечеството, въпреки това пита Вознесенски:

— Няма ли раздувания?

— Може да има само свивания. За краткото време е невъзможно да се оценят големината и мащабите на всички загуби…

Той помни съвещанието с командващите фронтове и командващите родовете войски по въпроса за демобилизирането и реорганизацията на Червената армия, състояло се на 21 и 22 май 1945 г. Тогава върховният главнокомандващ казва на маршалите и генералите, че без армията, а по-точно без хората, които днес са в армията, раните си няма да излекуваме… С листчета в ръце, като поглежда от време на време в тях, Сталин бавно и глухо отронва думите си: „Демобилизацията трябва да засегне най-напред частите от противовъздушната отбрана и кавалерията. Тя не трябва да се разпростре върху танковите части и военноморския флот. В частите на пехотата демобилизацията ще обхване 40–60 процента от състава й, без да засегне войските от Далечния изток, Задбайкалието и Задкавказието… На всеки уволняван боец да се продават на ниска цена трофейни стоки и да му се даде заплата за толкова години, колкото е прослужил в армията…“^[15] Говори Сталин за демобилизацията на армията и мисли как по-бързо да включи тази сила в процеса, за който му приказва така настойчиво Вознесенски: страната трябва да се вдигне на крака. Всичко е на привършване — силите, възможностите, търпението. Народът страшно изнемогва. Берия докладва за глада в Чита и областта, в Таджикистан, в Татария, на други места. Сталин взима обобщеното сведение. Народният комисар на вътрешните работи в Таджикистан съобщава:

„В Ленинабадската област… са намерени 20 души, умрели от изтощение, и 500 души, подути от недохранване. В Сталинабадската област — в Рамитския, Пахтаабадския, Оби-Гармския и в други райони — са умрели от изтощение над 70 души. Има също изтощени и подути. Такива факти се срещат и в Курган-Тюбинската, Кулябската и Гармската област. Помощта, оказана на тези райони на място, е незначителна…“^[16]

В Читинската област има данни за „употреба на умрели животни, на дървета, кора“. Съобщава се за един страшен факт: „селянка със синовете си убили малката дъщеря и я употребили за храна… Ето още един такъв случай“^[17]. Сталин спира да чете тъжното сведение. Като вижда недоволството на „вожда“, Берия бърза да каже:

— Отделили сме известно количество брашно до новата реколта. Налага се да потърпим!

Предстои войната с Япония, а от докладите на Вознесенски се разбира, че предстои и колосална работа. Кандидат-членът на Политбюро в сравнение с другите от обкръжението на „вожда“ по-задълбочено се ориентира в мащабните и многопластови икономически процеси, развиващи се в страната. Сталин отдавна го наблюдава, но той събужда у него противоречиви чувства. Да, по всяка вероятност е най-умният ръководител от обкръжението му, но не му харесва неговата независимост, острите му понякога изказвания. Но пък, от друга страна, разсъждава Сталин, без неговия мозък трудно ще е да бъде измъкната изпод развалините икономиката. През февруари 1947 г. на пленума на Централния комитет Сталин неочаквано за мнозина предлага Вознесенски да бъде избран за член на Политбюро.

Когато чете справката на Вознесенски за мащабите на разрушенията и първия вариант на доклада на Извънредната държавна комисия за злодействата на немските завоеватели, Сталин задържа погледа си по-дълго на няколко цифри: разрушени са 1710 града и селища от градски тип, изгорени са над 70 хиляди села и селца („вождът“ дори и не помисля, че изгарянето на хиляди и хиляди селища тежи на неговата съвест), вдигнати са във въздуха и не функционират 32 хиляди промишлени предприятия, 65 хиляди километра железопътни линии, опустошени са около 100 хиляди колхоза и совхоза, хиляди машинотракторни станции… Замисляйки се над тези страшни цифри, Сталин си спомня как по пътя за Берлин през непробиваемото от куршуми стъкло на прозореца се вглеждаше в просторите на руската равнина, изпонасечена от окопи, блиндажи и пожарища. Влакът не спираше никъде, край него прелитаха обезобразени скелети на сгради с множество празни зеници на прозорците, сринати заводи, овъглени бараки. В оцелелите селца се виждаха най-често опожарени до основите къщурки, над които протягаха към небето изстиналите си ръце комините на руските печки. Дори избуялата юлска зеленина не можеше да скрие следите от страшното бедствие.

По думите на Вознесенски 25 милиона души в страната нямат стряха над главата си, завират се в землянки, плевници, изби. Западналото и без това още от началото на 30-те години животновъдство е напълно разстроено — десетки милиони глави добитък са иззети или унищожени. По предварителни пресмятания, пише Вознесенски, преките щети, нанесени от нахлуването, възлизат на около 700 милиарда рубли (в цени преди войната). Казано с други думи, страната е загубила 30% от националното си богатство.^[18] Жизненото равнище на народа е на най-ниското (което може да си представи човек) стъпало…

Тези неща вече по-малко интересуват Сталин — той винаги е смятал, че без големи жертви е невъзможно да се построи социализмът, да се разгроми фашизмът, а сега и да се възстанови държавата. Без да се поддържа общественото съзнание в състояние на постоянно напрежение, на постоянна мобилизация, на своеобразна „гражданска война“, без борба с трудностите и с вътрешните врагове е невъзможно да се решават възникналите свръхзадачи, в това Сталин е напълно уверен. Че е прав, го доказва и докладната записка на Хрушчов, която Поскрьобишев неотдавна е оставил в папката. На 31 декември 1945 г. Хрушчов съобщава за активизирането на украинските националисти в западните райони на Украинската ССР във връзка с наближаването на изборите за Върховен съвет на СССР. Записката завършва с молба да се помогне на Прикарпатския и Лвовския военен окръг с допълнителни сили. А нима само там има врагове? Ами колко много още са били под окупация, в плен, под чуждо иго? Сталин е убеден, че от фронта са се върнали доста много „декабристи“.

Върху докладната записка на Хрушчов Сталин слага резолюция до Булганин и Генералния щаб да отделят допълнителни войски за западните области на Украйна.^[19] А ето и един аналогичен доклад „Относно създаване на изтребителни батальони за борба с бандитизма в Латвия“, подписан от Булганин, който предлага между другото тези батальони да минат на издръжка на местния бюджет.^[20] И там жертви. Войната е свършила, а жертвите край нямат. Ето, Меркулов и Круглов съобщават, че в навечерието на изборите в Литва „се е засилила активността на антисъветското националистическо нелегално движение“. Списъкът е дълъг:

„— На 15 декември 1945 г. в Шяуляйска околия е откаран в гората и разстрелян членът на окръжната избирателна комисия Ю. Митузас.

— На 16 декември 1945 г. във Вейсеяйска община, Ладзияйска околия, е убит от бандитска група председателят на избирателната комисия В. Левулис.

— На 17 декември 1945 г. в Рокишка околия група бандити са убили председателя на избирателната комисия М. Гикелис.

— На 20 декември 1945 г. в Тауянска община, Укмерска околия, е бил убит от бандити членът на участъковата избирателна комисия и председател на селсъвета Ю. Габрилавичюс.“^[21]

Дълъг е списъкът на новите жертви. Ще минат още няколко години, преди да се прекрати проливането на кръв в Прибалтика. Но в сравнение със загубите през войната това са само части от процента. Сталин сигурно неведнъж се е замислял за цената на победата в човешки жертви, но претегляйки нещата от едната и от другата страна, е смятал, както се вижда, че това е също „политически въпрос“.

И така, каква е цената на победата? Колко хора са загинали? На Сталин му предстои да говори на предизборно събрание, ще трябва да каже на народа колко човешки живота струва победата. По време на войната върховният главнокомандващ не се е замислял за това — човешките ресурси на страната му се виждали неизчерпаеми. Но когато идва отстъплението към Сталинград, е пресметнал, че в окупираната територия са останали 70–80 милиона души.

От справката, която подготвят за Сталин през януари 1946 г. военните и Вознесенски, става ясно, че за нашите загуби може да се говори само приблизително. Особено в началото на войната тази кървава статистика се, води крайно лошо. В доклада си Вознесенски съобщава: загубите могат да бъдат преценени точно едва след няколко месеца, но според наличните предположения загинали са, общо взето, повече от 15 милиона души. Сталин нищо не казва — според донесението на Генералния щаб убитите, умрелите от раните си и безследно изчезналите на бойното поле са общо 7,5 милиона души. През 1946 г. той се спира именно на тази цифра. Не му се ще да говори за по-висока цена — нали тогава ще помръкне веднага образът му на пълководец! А това той не може да допусне.

Но каква е в действителност цената на нашата победа? През 1956 г. в писмото си до Т. Ерландер, премиер-министъра на Швеция, Хрушчов за пръв път споменава за повече от 20 милиона. На какво се основават тези данни, които се използват и сега? На приблизителни пресмятания. Според мене в оценката на Хрушчов е вярна само думата повече. Над 20 милиона. Днес историците работят по определянето на точния брой. Народът трябва да знае колко свои синове и дъщери е принесъл в жертва пред олтара на победата.

Въз основа на редица намиращи се във военните архиви статистически данни, включително и за нашите военнопленници (германците например са водели педантично сметка за затворените и унищожените в концлагери), анализирах резултатите от преброяванията, взех предвид броя на съединенията и динамиката на личния им състав по време на войната, прибавих и сметката данните за загубите в най-големите операции, обърнах също така внимание на научнообоснованите съображения, изказани от такива известни изследователи като Виродов, Власиевич, Кваша и Соколов, и стигнах до следните изводи. (Не смятам, разбира се, че те са единствено верните и окончателните.) Броят на загиналите военнослужещи, партизани, нелегални и мирни граждани през годините на Великата отечествена война най-вероятно е между 26 и 27 милиона души, от тях около 10 милиона са паднали на бойното поле или са загинали в плен. Особено трагична е съдбата на ония, които са били в първия стратегически ешелон (и в основната маса на стратегическите резерви) и са изнесли главните тежести на войната през 1941 г. Основната, най-вече кадровата част от личния състав на съединенията и обединенията в този ешелон загива, а около три милиона военнослужещи се оказват в плен. Не много по-малки са били нашите загуби и през 1942 г.

Най-неясна и политически двусмислена категория са безследно изчезналите. Тук спадат и падналите на бойното поле, но „не влезли“ в строевите записки и сборните сведения за загубите, и тези, които са се оказали в плен, станали са партизани или съдбата ги е отвела в чужди краища. Да, имало е сред тях и хора, които са се разколебали, поддали са се на обещанията и са влезли в Руската освободителна армия на Власов или са постъпили на служба в полициите. Но техният брой е незначителен. Съдбата на почти всички безследно изчезнали е дълбоко трагична — незнайна смърт в боя, гибел в плен или „в най-добрия случай“ безкрайни проверки в лагерите на НКВД с риск да останат там дълги и дълги години.

Ако Сталин можеше да се отнася критично към себе си, то простата съпоставка на своите с немските загуби щеше да го доведе до заключението, че блясъкът на „пълководческия гений на вожда“ е основан до голяма степен на това, че хората не са знаели истината за дадените жертви. По мои пресмятания съотношението на безвъзвратните загуби е 3,2 към 1 не в наша полза.

Разбира се, трябва да се има предвид варварската политика на нацистите, свързана с планомерното унищожаване на мирното население, особено на славяните, на евреите и на лица от други националности. Това е една от главните причини за астрономично големите жертви на съветския народ. Защото повечето от загиналите са мирни граждани. Но дори да не вземем под внимание катастрофалното начало на войната, то и след него нашите военни загуби са били няколко пъти по-големи от немските. Не само поради неопитност. Защото, като се почне приблизително от 1943 г. нататък съветските войници и командири са се научили вече да воюват. И то добре. Но Сталин винаги поставя на първо място принципа, който много пъти прилага в директивите и заповедите си: целта да се постигне „без оглед на жертвите“. За човека, защитен от каквато и да е форма на критика, стойността на човешкия живот (на стотици, хиляди, милиони хора) няма никакво значение. Това също е една от главните причини цената на нашата велика победа да е невъобразимо висока. Победата ще остане пропита завинаги със скръбта ни по неизброимите жертви. Този въпрос никога не е измъчвал Сталин. Жертвеният сталински социализъм изисква и жертвени победи. Самата неоспоримост на този исторически факт не само подчертава великото безкрайно търпение и самопожертвователност на съветския народ, но и напомня: за да стане такъв, какъвто е станал, на Сталин са му позволили. Решителната роля на народните маси не бива да се разглежда само „след като бъде теглена чертата“…

… Войната е спечелена. Най-сетне Сталин може с пълни гърди да вдиша кавказкия въздух. Берия се разшетва: макар че тази операция за пътуването на „вожда“ е по-лека от берлинската, все пак… Ето няколко извадки от доклада на заместник-началника на Комитета за държавна сигурност в Краснодарския край Жданов до Меркулов:

„Относно провежданите мероприятия във връзка с установяването на особен период в Сочи.

… Антисъветските елементи, водени на отчет в Сочинския отдел, активно се обработват и наблюдават. Арестите се осъществяват по графика.

… Прочиства се лесопарковата местност от река Головинки до река Псоу. Увеличен е цензорският център. Затегнат е паспортният режим. Засилен е контролът върху автотранспорта. От гарата до вилата са създадени 184 поста. Др. Власик всекидневно се информира…“^[22]

„Вождът на народите“ се бои за живота си не само в Германия, но и в родината. Част от пътя изминава с автомобил. Заедно с него „в отпуск“, както винаги, пътуват Власик, Поскрьобишев, Истомина, многоброен екип от служители „за поръчки“, охраната му и друга „прислуга“. Казано между другото, именно след това пътуване Сталин нарежда да се построи съвременна магистрала за автомобили до Симферопол. Минавайки през Орел, Курск, други градове и села, няколко пъти слиза от автомобила и разговаря с хората… Остава поразен от себеотрицанието на жените и невръстните деца, оказали се през войната може би в най-трудното положение. Градовете са в развалини, а когато отива на юг, казват му, че край Сухуми, около Новий Афон, край езерото Рица и Холодная речка, както и на други места ведомството на Берия с пълна пара се труди за издигането на нови държавни вили. Скоро му омръзват общуването с народа по време на неговото пътуване в отпуска, верноподаническите възгласи, радостните сълзи на жените, оптимистичните уверения на мъжете „Работите тръгнаха по-добре, другарю Сталин!“, удивените погледи на старците, бабите и децата: „Ама това ли е Сталин?“.

И действително, той знае, че за широката му популярност е по-добре да маха на тълпата от трибуната на Мавзолея, да се усмихва от кадрите на кинопрегледите, да се явява всекидневно пред народа само във вид на портрети, статуи и бюстове. Сталин е наясно с психологията на масите, досеща се, че по време на тези срещи „на живо“ нейде дълбоко у хората се заражда известно разочарование. Пред тях се появява човек, нисичък на ръст, с несъразмерно развити части на тялото, къс труп и сравнително дълги ръце и крака. Доста издуто коремче, пристегнато от маршалския мундир. Рядка коса над възсипаничаво лице с живи очи — бледо, както подобава на една кабинетна особа. Грозни зъби, които не могат да бъдат наречени бели, и само живите подвижни жълтеникави очи издават неговата скрита енергия, властния му характер и увереността в себе си. В Курск една жена дори се престрашава да го пипне по ръкава на куртката — изглежда, се е различавал вкоренилият се в съзнанието й образ от човека, когото вижда сега. Сталин бързо е доловил в очите на хората не само радост и възхита, но и едва скрито разочарование от неугледността на генералисимуса, „вожда за всички времена и на всички народи“. На кратките въпроси на „вожда“ се чуват също така кратки отговори във формата на възклицания, изпълнени с изумление, със станалото вече навик боготворене и с очакване на някакво чудо. Но чудо… няма. Хората не искат речи от Сталин, а просто го поглъщат с очи, не вярвайки, че пред тях е самият „вожд“. Обявеният за земен бог човек не може да не разочарова хората при личен контакт с тях. Защото се оказва обикновен човек, а всичко чудодейно, мъдро, пророческо, легендарно е създадено, измислено от самите тях. Цялата система от митове, щампи и легенди „работи“, докато хората нямат пряк контакт с носителя на всички тия атрибути на боготворенето.

Друсайки се в лимузината и поглеждайки от време на време през завесените прозорчета, Сталин все повече и повече се убеждава, че загадъчният, рядко изказващ се и показващ се пред народа вожд има своите предимства. Такова лекомислие той вече няма да допусне. Трябва и занапред да предизвиква илюзията за вездесъщност с подобаваща за един бог отдалеченост. В очите на хората той трябва да остане човекът, който е построил социализма, победил е фашизма и сега, много скоро, като излекува раните им, ще призове съветските хора към нови „велики строежи на комунизма“. Да, силата му е в тайнствеността, в способността му във времена на триумфи, на лутане, на мъчителна безпътица на духа да обединява хората за нова кампания. И той, само той е способен като Еклесиаст да определи кога настъпва „време да убиваш и време да лекуваш, време да събаряш и време да съграждаш“. Той е просто длъжен да разбере, че е нужен само на системата, която е създал. Друг не може да бъде. Напразно някои чакат промени. Трябва да се укрепва строят, да се увеличава мощта на държавата, да се отстраняват всички, които не са готови за това. Великата победа, която той удържа, е внушителен аргумент за историческата му правота.

Може би прекалено много гадая какво е мислел Сталин. Но правя това въз основа на документите, свидетелствата, логиката в разсъжденията. Делата, постъпките и решенията му говорят с еднопосочна категоричност: самодържецът не е имал никакво намерение да прави кардинални промени. Може и трябва да се сменят хората, но не бива да се променя главното — общата непоклатимост на системата, която го е издигнала на върха на властта.

Изминалата война, макар да е разтърсила Сталин до краен предел, затвърдява у него мисълта, че исторически погледнато, е прав. Диктаторът вижда, че е достигнал най-високата точка на славата, признанието, влиянието и почитта. Освободил се е окончателно от такива „предразсъдъци“ като съвест и от несериозната игра на „демокрация“, лишил е хората от онова, което може да бъде наречено социален избор. Убеден е, че строят, който иска да консервира завинаги сега, след войната, е най-близък до оня, за който са мечтали основоположниците на научния социализъм. Всичко е програмирано, указано, разписано, определено. Ето, ще бъде възстановена, ремонтирана сградата на социализма и той отново ще издигне лозунга „Да се достигне и надмине!“.

Сталин не без основания смята, че след войната светът, общо взето, се е преместил наляво. Антифашистката борба е сплотила масите, съживила е демократичните сили, сподавила е реакцията. Героизмът и самопожертвователността на съветските хора са предизвикали дълбоки симпатии към съветската държава. Дори мнозина белогвардейци, емигрирали интелектуалци, с една дума, „бивши“, искат да се върнат в Съветския съюз. Сталин е особено заинтригуван от „сигналите“ на грузинските меншевики, живеещи в Париж. Нали мнозина от тях той лично познава! И наскоро след завършването на войната нарежда да бъде командирован в Париж секретарят на ЦК на Грузинската КП(б) по пропагандата Шария. Отчета му, доложен от Берия и Меркулов, той чете дълго и внимателно. Грузинските имена Кедия, Арсенидзе, Церетели, Чхенкели, Гобечия, Таканшвили и други карат „вожда“ да си припомни годините на далечната вече революция, на тогавашните борби и разцепление.

Шария съобщава, че грузинската емиграция му е предала за връщане в родината старинни ръкописи, златни и сребърни предмети, нумизматични и археологични ценности. По указания от Москва Шария се среща с Ной Жордания, Евгений Гегечкори, Йосиф Гобечия и Спиридон Кедия. В началото на срещата Жордания заявява, че поддържа мнението си: в Съветския съюз няма демокрация, свобода на словото и печата, свободни избори и частна инициатива. После обаче казва и друго (Сталин е подчертал тези думи): войната спечели Сталин. Смятам го за един от най-великите хора. Глупаво би било поради политически разногласия да се отрича величието му. Още по-много за величието му ще ни каже историята. Тя ще разкрие ония страни на дейността му, които досега не са били известни на съвременниците му (в това Н. Жордания е съвсем прав — б.а.).^[23] Мнозина от предишните му политически противници изказали желание да се върнат в родината. Когато прочита отчета, Сталин по всяка вероятност си е помислил: победителите винаги са прави!

Победата над фашизма спомага да се увеличи значително броят на привържениците и приятелите на Съветския съюз в целия свят. Под нейно влияние се развиват дълбоки процеси в международните отношения. Започва разпадането на колониалните империи, светът чува ускорения пулс на националноосвободителните движения. В източноевропейските страни, после и в Китай, решителна роля започват да играят комунистите. Сталин вече долавя тръпките на нов революционен подем. „Вождът“ не без основание смята, че комунистическото движение преживява „втора пролет“.

Наистина тази „втора пролет“ скоро е охладена от „студената война“, сигнал за която дава речта на Чърчил във Фултън на 5 март 1946 г. Изострят се външните проблеми на Съветския съюз. Освен това през 1946 г. обширни пространства от страната са обхванати от тежка суша. Обръчът от жесток недостиг на най-необходимото стяга държавата победител като в клещи. Западна Украйна и Прибалтика се оказват арена на почти незабележими, но ожесточени сблъсъци на правителствените сили с опозиционните формирования. Въпреки многото лични указания на Сталин „да се ускори разгромяването на бандите“ ликвидирането на огнищата на партизанската война се задържа за дълго време. В Западна Украйна чак до 1951 г. избухват епизодично; схватки с несложили оръжието си банди.

Икономическите трудности засилват и трудностите в духовната област. Интуитивното очакване на промени, надеждите за по-добър живот отново се отлагат за неопределено бъдеще. В предизборната си реч в Болшой театър Сталин призовава към напрегнат труд и проява на търпение. Неща, които за съветския народ не са нищо ново. Те също са част от цената, заплатена за великата победа.